Покъртително: Ще изтръпнете от ужас след този разказ на една акушерка за зверствата в Освиенцим
През последните дни политическите страсти се нажежиха, и то заради една много деликатна тема - нацизма. Би трябвало към днешна дата да имаме национален консенсус по нея, но уви - това все още не така. А истината е само една.
Ето защо ние предпочитаме да ви разкажем една реална история - такава, каквато я описва акушерка, преживяла зверствата на Освиенцим. Полякинята Станислава Лешчинска прекарва две години в лагера на смъртта, но рапорта си пише чак през 1965 г. А спомените й са болезнени. И истински. И неподменими.
„За 35 години работа като акушерка прекарах две години като затворничка в женския концентрационен лагер Освиенцим-Бжезинка, продължавайки да изпълнявам професионалния си дълг. Сред огромния брой жени, които докарваха, имаше много бременни. Работех като акушерка на смени в три дъсчени бараки с големи пролуки, проядени от плъхове. От двете страни във вътрешността на бараките се издигаха триетажни нарове. На всеки от тях трябваше да се поберат три или четири жени – върху мръсни сламени матраци. Беше мъчително, защото сламата отдавна беше изгнила и болните жени лежаха направо върху голите дъски, при това не гладки, а с ръбове, които се забиваха в тялото и костите.
Станислава Лешчинска
По средата на бараката имаше кирпичена печка с прикрепени по краищата топки. Това беше единственото място за израждане на бебетата, тъй като друго съоръжение за тези нужди нямаше. Печката се палеше само няколко пъти в годината. През останалото време вееше студ, мъчителен, пронизващ, особено през зимата, когато от покрива надвисваха ледени висулки. Водата за родилката и детето трябваше да си набавям сама, като донасянето на едно ведро ми отнемаше поне 20 минути.
На 27 януари Червената армия освобождава лагера. От 234 000 деца заварва оцелели едва 611.
От 234 000 деца заварва оцелели едва 611. По-късно на няколко пъти ползвах помощта на полската лекарка Ирена Конечная, работеща в съседното отделение. А когато и аз се разболях от коремен тиф, голяма помощ ми оказа доктор Ирена Бялувна, която се грижеше всеотдайно за мен и моите болни. За работата на лекарите в Освиенцим няма да споменавам, тъй като видяното от мен надхвърля способността ми да опиша с думи цялото величие на лекарското призвание и героично изпълнения им дълг.
Подвигът на лекарите и тяхната самоотверженост ще останат запечатани в сърцата на тези, които никога не ще могат да разкажат за това, защото загинаха с мъченическа смърт. Лекарят в Освиенцим бе принуден да се бори за живота на осъдените на смърт, жертвайки собствения си живот. Той разполагаше само с няколко пакета аспирин и огромно сърце. Там лекарят работеше не за слава, чест или удовлетворение на професионалните си амбиции. За него съществуваше само лекарският дълг – да спасява живот на всяка цена.
В ръцете ми се родиха над 3000 деца. Независимо от невъобразимата мръсотия, червеите, плъховете, инфекциозните болести, липсата на вода и другите ужаси, които не съм в състояние да опиша, се случваха чудеса. Веднъж есесовският доктор ми заповяда да изготвя отчет на заразите при раждане и смъртните случаи при родилките и новородените. Отвърнах му, че не съм имала нито един смъртен случай нито при майките, нито при децата. Докторът ме погледна недоверчиво.
Деца показват лагерните си номера, татуирани на ръцете им.
Каза, че даже най-добрите клиники към немските университети не могат да се похвалят с такива постижения. В очите му се четеше гняв и завист. Възможно е изтощените до краен предел организми вече да не са представлявали хранителна среда дори за бактериите. Бъдещата родилка се принуждаваше дълго време да се лишава от къшея хляб, за да си набави чаршаф. Този чаршаф се накъсваше на ленти, които да послужат за пелени на бебето. Прането на пелените беше голяма мъка, особено заради забраната да се напускат бараките, а и заради невъзможността човек да върши свободно каквото и да било вътре в тях. Изпраните пеленки родилките сушеха върху собственото си тяло. До май 1943 г. всички деца, родени в лагера Освиенцим, бяха умъртвявани зверски: давеха ги във варел с вода. Това се вършеше от медсестрите Клара и Пфони.
Първата беше акушерка по професия, пратена в лагер за детеубийство. По тази причина бе лишена от правото да работи по специалността. Затова ѝ беше заръчано да върши онова, за което беше най-пригодна. Беше ѝ поверена и отговорната длъжност „старша“ на бараката. За помощница ѝ бе прикрепена немската проститутка Пфани. След всяко раждане от стаята на двете жени родилките дочуваха силно бълбукане и плискане на вода. Малко след това майката можеше да види телцето на своето дете, захвърлено на снега за храна на плъховете. През май 1943 г. положението на някои деца се промени. Синеоките и русокоси бебета се отнемаха от майките им и се отправяха в Германия с цел денационализация. Откарването на децата бе съпроводено от пронизителния плач на майките. Докато детето бе при майката, самото майчинство ѝ даваше лъч надежда. Раздялата беше най-страшна.
Еврейските деца продължаваха да давят с безпощадна жестокост. Беше немислимо да укриеш еврейско дете, нито да го скриеш сред нееврейчетата. Клара и Пфани следяха крайно внимателно ражданията на еврейките. Новороденото татуираха с номера на майката, давеха го във варела и го изхвърляха от бараката. Съдбата на останалите деца беше още по-лоша: те умираха бавно от гладна смърт. Кожата им изтъняваше като пергамент, под нея прозираха сухожилията, кръвоносните съдове и костите. Най-дълго издържаха съветските деца – близо 50% от лагерничките бяха от Съветския съюз. Измежду многото преживени трагедии особено живо си спомням историята на една жена от Вилнюс, пратена в Освиенцим заради помагачество на партизаните.
Паметникът на Станислава Лешчинска в църквата „Св.Анна“ край Варшава
Веднага след като роди, някой от охраната извика номера ѝ (лагерниците се извикваха по номера). Тръгнах да обяснявам каква е ситуацията, но нищо не помогна, само предизвика още повече гняв. Разбрах, че я викат за крематориума. Тя загърна бебето с мръсна хартия и го притисна към гърдите си… Устните ѝ беззвучно мърдаха – явно искаше да попее на младенеца, както правят майките понякога, нашепвайки приспивни песни на децата си, за да ги утешат в мъчителния студ и глад и да смекчат мъките им. Но жената бе толкова отмаляла, че нямаше сили да издаде звук – само едри сълзи се стичаха по необикновено изпитите ѝ, бледи страни и капеха върху главицата на обреченото отроче.
Трудно ми е да кажа кое в този момент беше по-трагично – терзанието от смъртта на младенеца, загиващ пред майчиния поглед, или от смъртта на майката, съзнаваща, че оставя рожбата си на произвола на съдбата. Сред всички тези кошмарни спомени съзнанието ми гложди една мисъл, един лайтмотив. Всички деца се родиха живи! Тяхната цел бе да живеят! Едва трийсет бебета оцеляха в лагера. Няколкостотин бяха отведени в Германия, за да бъдат денационализирани, над 1500 бяха удавени от Клара и Пфани, повече от 1000 деца умряха от глад и студ (тези приблизителни данни не включват периода до края на април 1943 г.).
До този момент нямах възможност да предам на Здравната служба акушерския си доклад от Освиенцим. Правя го сега в името на тези, които не могат да разкажат на света за причиненото им зло, в името на майката и детето. Ако някога в моето Отечество, независимо от печалния опит на войната, се стигне до действия, насочени срещу живота, се надявам своя глас да надигнат всички акушерки, всички истински майки и бащи, всички порядъчни граждани, за да защитят живота и правата на детето.
В концентрационния лагер всички деца – въпреки очакванията – се раждаха живи, красиви, пухкавички. Природата, противно на ненавистта, се бореше упорито за своите права, намирайки невероятни жизнени резерви. Природата е учител за акушера. Той, заедно с природата, се бори за живот и заедно с нея провъзгласява най-прекрасното нещо на света – детската усмивка“.
Източник: solidbul.eu