Самотниците в БГ селата, а след тях свършва всичко?!
70-годишната баба Фатме не е чувала за Манхатън, а суетата не й е присъща
Ако живееше в Манхатън, 70-годишната баба Фатме най-вероятно щеше да зяпа по цял ден CNN. Нямаше да й дреме за градинката с марули и лук, нито за тревогите на единствената й оцеляла крава в обора.
Да, но възрастната женица все още се води „население“ в Родопите. И по я вълнува прогнозата за времето.
Защото земята не чака, нито добитъкът. След времето ще хвърля по едно око и на сериала с развой на събитията, обикновено край Босфора, докато прави заготовка от вечерта за закуската на дядото, който пък изпуска кълбета дим на двора от тютюн, домашно производство.
Такова е ежедневието на една стара дама, която дори не е чувала за Манхатън, пише 24rodopi.com.
***
Когато вървиш по релсите на влака, краката се препъват. Все накриво, все на иначе. Трудно е, но се свиква.
Вдясно скали, вляво дере и долу вода. Едно хлъзване и си в язовира. Няма да те намерят. Кой минава от там, че да види?
Пътят към дома, в едно село, което е скрито от погледите, но любопитството в последно време към него расте повече и повече.
Една жена се движи по релсите, после през горичката, подир това по най-дългият въжен мост на Балканите, за да стигне до селото си, в което живеят едва няколко души.
Била е на покупки. Хляб, брашно, още нещо носи из чантата. Това, което няма у дома. Което не произвежда.
В двора я чакат 20 крави. Грижи се сама за тях. Бърза с уверени крачки, защото знае наизуст тези релси, краката сами усещат къде могат да се препънат…
***
Прегърбената женица хока кокошките. Недоволна е. Едната прелетяла през плета, пък не влагала достатъчно упорство в снасянето на яйца.
Кара им се, но с елементи на любов. Нюанси на обич се долавят. Като родител към непослушни деца.
Върви по пътечката от кокошарника до портата на къщата, а трепереща ръка подрънква с метална купичка. Като дайре, но с останалите зрънца жито в нея.
Пъшка, но умерено, както споделя. Можело и по-зле.
***
Улици не съществуват, в чисто урбанистичен смисъл. Окаляни сокаци с пресни изпражнения на добитък, стеснени от разрушаващите се каменни дувари край тях. Огромна част от къщите са в руини. Дървени вратички на старите долапи в каменните стени са полюшвани от вятъра.
Приютили в себе си прастари стъклени бутилки. С течност. На неопределен брой години. От други се виждат само основите. Като жалки остатъци от крепостни стени. Мъх е пропълзял по камъните, сливайки ги в общата картина на едно рухнало минало.
Едно село, буквално в друга действителност.
На пръсти се броят градинките, които още са галени от човешка ръка. Лукът и марулите са едва поникнали. Но лехите са обработени ювелирно. С мерак, с обич към земята. От хората, които са останали да живеят все още тук, на края на света, битувайки в една отминала епоха.
15 души живеят там зимата, малко повече през лятото, когато идват заминалите зад граница. После пак е същото…
***
„Синът ми се кара-махай ги тези крави, казва. Ела, ще те прибера в града при нас. Не, викам. Не мога там. Какво има в града, каква работа, какво да правя? Да обикалям по цял ден и да вися в кафенетата като другите ли? Не, не!“.
В това е категорична една жена на 58 години от Родопите. Самотна стопанка в едно от най-самотните и изолирани села. Тя обаче отглежда 20 крави в самотното си село. И спокойно може да бъде пример за еврочиновниците какво ще рече „зелена сделка и зелен живот“.
Тя я е сключила и изпълнява от десетилетия. Прави сирене, кашкавал, затваря чисто месо в буркани. Праща на децата.
„Как се справям ли? Де да знам. Свикнала съм. Още от малка работя. Не заменям селото си. Оправям се с двадесетте крави. Нито съм кандидатствала, нито искам субсидии. Всяка година колим по едно теле“, споделя жената.
До селото й се стига по най-дългия въжен мост на Балканите. Съоръжението се извисява над водите на язовир „Студен кладенец“. За да стигнат местните до най-близкия магазин в съседното село пък трябва да минат по моста, през горичката, след това да вървят по железопътните релси на влака и така...
По няколко пъти в седмицата. За продуктите, които не могат да си набавят-хляб, брашно и т.н.
***
„Абе мислила съм за града. Имам си жилище там, деца. Ама не ща. Толкова съм свикнала тук. Там съм самотна. Затворена. За да изляза, трябва да слизам три етажа, после пак нагоре. Тук отварям портата и дишам въздух.
На двора, дали в сняг, трева. Тук си ми е добре. Спрях и новини да гледам. За какво са ми? Само лоши работи, само мъка. Само вируси, само починали. Прогнозата за времето и това е. Сериалът също“, казва 80-годишна жена от друго село.
Утре пак ще нахока кокошките. Но с любов.
***
Така живеят в 21 век хората в една планина, в която е трудно. Но спокойно и красиво.
В която идват хора заради снимките. После с тях променят флората и фауната в социалните мрежи.
Но никога няма да достигнат философията на тези хора, останали там, където са били. Няма да осъзнаят важните неща.
Да разберат смисъла. Да потръпнат сърцата не от траурни новини за вируси и политика, а когато кравата започне да се тели, а кокошката е така оклюмала, че сълзи напират в очите, защото стопанството ще осиротее.
Самотниците от планината разбират другояче живота. Усещат, чувстват по-инак.
Те няма да напуснат родното. Каквото и да се случи.
Но след тях?!