Тайни от архивите: Как българските царе контролирали митниците

Митническите злоупотреби, както и контрабандата, не са от вчера. Имало ги е още в древността, а държавните власти според силите си са се борили да защитят обществените, а и своите собствени интереси.

Така или иначе, събирането на мита, такси, глоби и т. н. е било, е и си остава важен източник за финансиране на администрацията, армията, социалните дейности, културата във всяка една държава, където и да било по широкия свят…

Същевременно представители на същата тази държава не престават „да бъркат в кацата с меда“, а тази форма на корупция и беззаконие е била и си остава една от най-тежките язви на държавното управление и обществения морал.

Както навсякъде по света, така и владетелите на средновековна България, са търсели лек срещу тези вечни „отрицателни явления“.

Още според договора на кан Тервел с Византия от 716 г. стоките задължително трябва да са снабдени с печати и пломби, иначе подлежат на конфискация. Някои изследователи свързват граничните „окопи“ и валове от епохата на Първото българско царство не само с отбраната, но и с контрола върху търговията.

Най-известният от тях е т. нар. Еркесия между морето при Бургаските езера и склоновете на Източните Родопи. Както е ставало дума в нашата поредица, такива съоръжения е имало почти навсякъде в периферните зони на българската държавна територия.

В средата на Х век арабинът ал-Масуди разказва, че “… земята на българите е заградена с дървена ограда, в която се намират отвори…“, през които преминават пътниците и керваните със стоки.

Българската държава брани своите финансови интереси, вкл. и по отношение на митническия контрол и търговския обмен. Нека припомним как реагира през 894 г. Симеон Велики (893-927), тогава все още млад владетел, при преместването на тържището на българските стоки от Цариград в Солун. Решението е на император Лъв VI и е в полза на двама прекупвачи на мита, сигурно не само от приятелските си чувства към тогавашните „олигарси“… Българският отговор e обявяване на война!

Един от малкото известни случаи на митнически нарушения и корупция е свързан със северната българска граница.

Дори и днес да не ни се вярва, и през втората половина на ХIV век юрисдикцията на Второто българско царство се е простирала до Карпатите. Това личи от редица средновековни свидетелства, на които обръщат внимание учени като проф. Петър Мутафчиев, проф. Петър Коледаров и други представители на нашата историческа наука.

Реалностите от онази епоха са показани сполучливо от проф. Николай Овчаров в неговата книга за цар Иван Александър и публикациите му за влашкия войвода Влад Цепеш Дракула. Държим да отбележим и проучванията на д-р Тервел Попов, посветени на средновековното българско политическо наследство във Влахия и Молдова. На свой ред езиковедът проф. Тодор Балкански обогати с нов материал нашите представи за българите и българските следи в северната ни съседка.

През XIV век младите княжества Влахия и Молдова, обединени в днешната държава Румъния през 1859-1861 г., признават сюзеренитета на търновските царе. Тези някога заддунавски области на България продължават да са част от българското пространство, а един от важните търговски пътища на север към Централна и Западна Европа е през прохода Бран – Рукър.

Стратегическата важност на този карпатски коридор, водещ към Сибиу и Брашов, тогава в пределите на Унгарското кралство, е несъмнена. Съответно, в карпатската зона са изградени крепости, чиито пазачи носят българското име „граничери“. През ХIV-ХVII век проходът Бран – Рукър е директно свързан с влашките владетелски резиденции Къмплунг (позната и с българското си име Дългопол!), Куртя де Арджеш и Търговище. Споменът за някогашното българско пограничие е отразен в ред старинни топоними. Освен името на замъка Бран (днес обект на румънския и международния туризъм), български произход имат названията Стража, Ръшнов, Пределуц (Малкият Предел), Зърнещ, Пятра Краюлуй (днес национален парк в Карпатите), Пещера, По(л)яна, Драгославеле и др., разбира се, и името на реката Дъмбовица. Както е известно, в долното u течение е Букурещ. Възможно е през ХIII-ХIV век планинският район в Карпатите да е наричан Края/Краището – име, характерно за граничните зони. Впрочем, такова е името и на големия град Крайова, отново в северната ни съседка.

Важно свидетелство за българската власт до Карпатите се съдържа в един итинерарий (пътеводител) от края на същото четиринадесето столетие, създаден в град Брюге/Брюж в днешна Белгия. Пътеводителят, изследван преди години от проф. Василка Тъпкова-Заимова, описва маршрута на поклонниците от Северна Европа към Йерусалим и Божия Гроб.

Ето как според неговия автор стои въпросът със северната граница на Българското царство:

„България: Хелмщад (Херманщад/Сибиу), Бирбом (немското име на Рукър), Мерп (неизвестно), Нивермерк (немското име на влашкото Търговище), Суппа (неизвестно), Вела (Бела в окръг Дъмбовица на дн. Румъния), Росси или Йорго („двойната“ дунавска крепост Русе-Гюргево), Каструм де Кассано (крепостта при Полско Косово, Русенско), Тирно (българската столица Търново)…“ Очевидно дори и в края на ХIV век в цяла Европа се е знаело, че Българското царство започва от Карпатите, а Търговище, престолнината на влашките воеводи, е в неговите предели.

Случаят с корумпираните митничари е предаден в една грамота на влашкия воевода Радул (Раду) I, управлявал през 1371 и 1377-1383 г. Тя е публикувана преди повече от век от проф. Любомир Милетич, но все още не е достатъчно известна. Търговците от Брашов (тогава град с немско население, носещ също името Кронщад), са имали неприятности с митническите власти. Затова в грамотата, издадена в полза на Брашов, е вмъкнат откъс от писмо до цар Иван Александър (1331-1371). Възможно е да се цитира по-старо писмо на войводата Владислав Влайку (1364-1371, 1371-1377), по-голям брат на Радул, но това не променя нещата. Естествено, грамотата е на български – езикът, на който пишат, мислят и говорят средновековните владетели на Влашко и Молдова.

Посланието към български цар е следното:

„Царю Александре, на този, който e твой вамеш (митничар) в Рукер, да му заповядаш да взема вама (мито), както е според закона. А иначе да не смее да прави. И който и да бъде митничар на моста на Дъбовица, и той също така да взема. Понеже, който би се поблазнил да взема не по закон, ще получи голямо зло от господство ми. А останалото не е (във властта) на господството ми…“

Очевидно, при цар Иван Александър, а и при неговия син Иван Шишман (1371-1395), митниците, обозначени с възприетото във Влахия унгарско понятие „вама“, остават под юрисдикцията на българските царе. Както изглежда, митническият контрол попада в ръцете на влашките войводи едва след унищожаването на Търновското царство. В една своя грамота Мирчо Стари (1386-1418) заявява, че по молба на брашовските търговци е трябвало да бъдат „… подновени и утвърдени законите… от прародителите на господство ми…“ – едно, макар и не съвсем ясно указание за промяна в отдавна установената практика за митнически контрол в проходите на Карпатите.

Ако това е станало преди 1395 г., въпросът е бил уреден по споразумение между влашкия войвода и търновския цар – съюзници в борбата срещу османската експанзия. По-вероятно е обаче промяната да е станала след падането на Търновското царство и гибелта на Иван Шишман в Никопол на 3 юни 1395 г.

Влашките войводи Владислав и Радул са братя на българската царица Теодора Басараб, първата съпруга на Иван Александър. Затова в конкретния случай влашкият протест най-вероятно е бил чут. Как са били наказани митничарите от Рукър и пункта при моста на река Дъмбовица, можем да гадаем. Само след няколко десетилетия Второто българско царство пада под ударите на османските завоеватели – вероятно не без връзка и с това, че в продължение на години, ако не всички, поне част от митническите приходи са отивали не за войска и оръжие, а в нечии джобове…

Източник: в. Труд