Защо и как започна Втората световна война - най-кръвопролитната в човешката история

Миналата есен отбелязахме 100 години от края на Първата световна война, тази – 80 години от началото на Втората. Близостта на двете годишнини не е случайна.

Защото според мен и други историци, Първата и Втората световна война не само са взаимно свързани, а и са два опита за разрешаването на един конфликт, който само изглежда преодолян с капитулацията на Германия на 11 ноември 1918 г.

Тогава е само приглушен, за да избухне отново с пълна сила на 1 септември 1939 г. и да отнесе живота на над 50 млн. души.

Когато се питаме защо само 20 години след края на Голямата война се разразява още по-ожесточената Втора световна война, трябва да се вгледаме не само в неудачните решения на Парижката мирна конференция от 1919 г., а и в дълбоките противоречия преди войната, които така и не са разрешени след края й. Това пише в. Труд в свой коментар.

Ще припомня: последният общоевропейски конфликт е от края на XVIII и началото на XIX век (Наполеоновите войни). Той довежда до реорганизация на европейското пространство, осъществено на Виенския конгрес от 1814-1815 г. И този ред просъществува цял век – чак до Първата световна война.

Ако погледнем зад хода на събитията, ще открием, че големите войни рядко избухват по желание на държавниците или на военните. Това става, когато настъпят съществени промени в развитието и съотношението между потенциалите на големите държави.

С други думи – когато е нарушен балансът на силите, осигурявал мирното им съжителство.

Така става в края на ХIХ век, когато бързо развиващата се обединена Германия надминава Великобритания – водещата световна сила. А когато Великобритания започва да отстъпва по дял в световното промишлено производство, когато е изправена пред опита на Германия да създаде колониална империя и да изгради могъщ военноморски флот, тя прави всичко възможно да спре конкурента.

Или по думите на Ейър Кроу от 1 януари 1907 г.: „Съединяването на най-голямата сухопътна армия с най-силния флот в една държава ще принуди света да се обедини, за да се отърве от подобен демон“. И Великобритания, Франция и Русия се обединяват в Антантата, за да спрат германския „демон“.

Желанието на Германия да поведе Европа, а на Великобритания да не го допусне довежда до сблъсък на старите сили срещу новата и до Голямата война.

Тя продължава не няколко месеца, както са смятали всички, а 4 години, като донася унищожение и изтощение за всички европейски държави. Победата в края на краищата е за Антантата, но е резултат от изтощението на Германия, а не на поражение на армията й.

Мирът е не по-малко странен, тъй като победените не са поканени при обсъждането му. Французите, след като не успяват да победят германците на бойното поле, се опитват да ги сразят с мира.

И макар че американците и англичаните да не им позволяват да го направят изцяло, Версайският мир от 28 юни 1919 г. се възприема като непомерно тежък не само от германците, а и от повечето участници в конференцията. В резултат, чувството за унижение ражда германското желание за реванш, а чувството за вина тласка британците и американците към отстъпчивост.

Това е тектоничната почва, върху която се развива Европа през следвоенния период, превърнал се в междувоенен.

Все пак в началото незабравените ужаси от войната съдействат за утвърждаването на мира чрез отстъпки за победените с цел да се включат в общите усилия. През 20-те години те са приети в Общество на народите, в опита да се обяви войната извън закона с Пакта „Бриян – Келог“ от 1928 г. и други подобни.

Тази мирна еволюция, съчетана с движението за мир, можеше и да даде трайни резултати, ако в края на десетилетието не беше настъпила Голямата депресия.

Американската финансова и икономическа криза бързо се разпространява по света с най-тежки последици в развитите държави, повечето от които са европейски.

Десетки милиони европейци остават без работа и в отчаянието си търсят нови решения, обръщат се към нови доктрини, най-ярка от които е фашизмът на Мусолини и възникналият на неговата основа националсоциализъм на Хитлер. Кризата на демокрацията извежда на преден план привържениците им в цяла Европа, а в Германия дава властта на Хитлер.

Политическата радикализация променя и външната политика. Опитите на правителствата да изнесат свръхпроизводството си навън водят да търговска война. Националният егоизъм взема връх над междунардното сътрудничество и всички приглушени проблеми отново изникват.

В Германия през 1933 г. само за няколко месеца Хитлер успява да наложи фашистка диктатура и да обяви създаването на „хилядолетния“ Трети райх. Целта е Германия да си върне загубеното и да извоюва водачеството в обединената Нова Европа, а по-късно и в света.

От този момент можем да говорим за начало на предвоенния период, защото целите на Хитлер могат да се постигнат само с война. При това, за съжаление, той се оказва и един от последователните политици както в изпълнението на дадените обещания, така и в преследването на крайната си цел.

Въпросът е дали повечето европейски сили, които не искат нова война, могат да предотвратят намеренията на Хитлер. Както знаем от историята – оказва се, че не могат. Въпросът е защо, при положение, че победителите от Антантата са значително повече и по-силни от Германия?

Проблемът е, че 15 години след победата си над Централните сили от Антантата не е останало много. Италия вече е фашистка и Мусолини предпочита да помага на ученика си Хитлер, а не на бившите италиански съюзници. Икономическото и политическото отслабване на Франция продължава и тя попада почти изцяло под влиянието на британската политика.

Френската неспособност да защити съюзниците си от Централна Европа пред германските претенции е толкова видима, че на френския външен министър му са налага да чуе от един от тях думите: „вие не можахте да защитите себе си, как ще защитавате нас срещу агресора“.

Великобритания все още е водеща европейска сила, макар и не световна (това място вече е за САЩ), но в много по-сложна конфигурация, тъй като в Източна Европа са възникнали много нови държави, а Съветският съюз се е утвърдил и започва да играе роля на континента. Свидетелство за последното са договорите му с Франция и Чехословакия от май 1935 г.

При това положение британският премиер Невил Чембърлейн предпочита да изостави един от основните външнополитически принципи: винаги да се подкрепя по-слабия на континента, за да може Великобритания да играе ролята на балансьор. Вместо това, Чембърлейн подкрепя въздигащия се Трети райх.

Британско-германската ос, наричана и политика на умиротворяване на агресора, може да се обясни и с идеологическия фактор – големия страх от Съветския съюз като символ на комунизма.

Така или иначе, фактът си е факт – британците позволяват на Хитлер да се въоръжи и подготви за война (с Англо-германското морско споразумение, ремилитаризацията на Рейнска област, Аншлуса и Мюнхенската конференция), без да подозират, че тази военна машина ще се обърне и срещу тях.

И когато през пролетта на 1939 г. става ясно, че войната предстои, усилията на Великобритания и Франция са да я отдалечат от собствените си граници. Започват преговори със Съветския съюз, дават гаранции на Полша, но и в двата случая не за да търсят съюзници, а за да възпрат Хитлер. В резултат му отстъпват инициативата.

И Хитлер прави своя избор: първо да се подсигури, че кампанията срещу Полша няма да го вкара в тресавище на Изток (с Пакта „Рибентроп – Молотов“), и второ, да започне да бие противниците си един по един в „малки“ война.

Така една след друга са подчинени редица европейски държави, преди през лятото на 1941 г. войната да стане наистина „голяма“ с включването на СССР и САЩ и четири години по-късно да доведе до краха на Третия райх.