Една космическа разходка през юли, 2013 г. извън Международната космическа станция бе провалена, когато инженерът Лука Пармитано забелязва теч в своя скафандър. „Главата ми е изключително мокра, а аз имам чувството, че тя се увеличава постоянно“, казва италианският астронавт на космическия център „Джонсън“ в Хюстън. Нещата обаче се влошават още, при това много, пише obekti.bg.

Пармитано разказва тази история своя блог – тя е и смразяваща, и изключително откровена. Трябва да я прочетете задължително. По-долу ви предлагаме откъс от нея:

„Точно в този момент, докато си мислех как да разплета кабела внимателно (той се движи наоколо като нещо, което е обладано в своята безтегловност), „предчувствам“, че нещо не е наред. Неочакваното усещане за вода по врата ми ме изненадва. А аз се намирам на място, където по-скоро не бих искал да бъда изненадван. Започвам да движа главата си настрани и по този начин потвърждавам първите си впечатления. Със суперчовешки усилия се принуждавам да информирам Хюстън за нещата, които чувствам – с ясното съзнание, че това ще сложи край на тази разходка в открития Космос. На Земята Шейн потвърждава, че е получил моето съобщение и ми казва да очаквам инструкции. Крис, който бе току-що приключил, е все още наоколо. Придвижва се към мен, за да види дали не може да идентифицира източника на водата в скафандъра ми.

Докато се връщам към шлюза, ставам все по-сигурен, че нивото на водата се увеличава. Усещам, че покрива гумичките на слушалките ми и започвам да се чудя дали няма да изгубя аудио контакт. Водата е покрила почти изцяло и предната част на визьора ми, като по този начин затруднява виждането ми. Осъзнавам, че за да задържа една от антените над нея, трябва да придвижвам тялото си във вертикална позиция. По този начин и обезопасяващият ме кабел ще се развие нормално. В този момент, докато се преобръщам, две неща се случват: Слънцето залязва и моята способност да виждам (вече нарушена от водата) изчезва напълно. Очите ми стават безполезни. Положението обаче е още по-лошо – водата покрива носа ми. Това е едно ужасно усещане, което аз влоших с опитите си да я разкарам, разклащайки главата си. На този етап горната част на скафандъра е пълен с вода. Дори не мога да съм сигурен дали следващият път, когато си поема дъх, ще напълня дробовете си с въздух, а не с течност. Още по-лошо – дори не знам в коя посока трябва да тръгна, за да се върна до шлюза. Не виждам на повече от няколко сантиметра пред очите си…“
Смразяващо, нали?

В края на краищата е важно да запомним, че този нещастен случай  е колкото предупредителна история, така и отдаване на почит към внимателните подготовки на учените и инженерите – както на Земята, така и в Космоса.

„Космосът е сурово и негостоприемно място, а ние сме изследователи, не колонизатори – казва Лука. – Уменията на нашите инженери и технологиите, които ни заобикалят, правят така, че нещата да изглеждат прости. Всъщност обаче не са. Може би понякога забравяме това.

По-добре да не го правим.“