Българинът Теодор Ушев, борил се за „Оскар“, направи сензационно откровени признания

Художникът аниматор Теодор Ушев е роден на 4 февруари 1968 г. Син е на художника Асен Ушев. През 1995 г. завършва специалност графичен дизайн в Националната художествена академия в София. От близо 20 години живее в Монреал и създава своите филми в сътрудничество с Националния филмов борд на Канада. Анимационните му филми „Тауър Бауър“ (Tawer Bawher), детският „Царица“ (Tzaritza), „Човекът, който чакаше“ по Кафка (The Man Who Waited), Gloria Victoria и др. печелят множество награди по света. През 2017 г. кратката анимация „Сляпата Вайша“ по разказ на Георги Господинов бе сред 3-те номинации за „Оскар“ в категорията. Проектът му за дебютен пълнометражен игрален филм „Пумпал“ спечели субсидия от НФЦ. Преди броени дни Ушев откри в СГХГ изложба инсталация с миксирана реалност, озаглавена „Като в тъмно огледало“.

- Г-н Ушев, след номинация за „Оскар“ и триумфално шествие по света, вече имате ли отговор кое е разковничето за успеха на „Сляпата Вайша“? Дали това, че вашата анимация е близка до българската графична традиция, родната линогравюра, творчеството на Иван Милев и т.н., което я прави по-нетипична и интересна на фона на преднамерената холивудска „красивост“?
- Със сигурност това изигра някаква роля, защото филмът е по-различен и в естетиката, и в антиестетиката си. Точно с влиянието от българските църковни гравюри. Може би това е помогнало. Моят род е от Банско, аз съм потомък на иконописец от ХVІІІ век, който се казва Тома Вишанов – Молера. Този човек е ходил да учи в Австрия, затова са му казвали Молера (от немската дума Maler, художник – б.а.). След това неговите синове създават Банската иконописна школа. Много от стенописите по църквите в града и Рилския манастир са направени от семейство Молерови, които са мои прадеди. Когато Молера се е върнал от Европа, не са му поръчвали много неща, защото са смятали, че неговите персонажи са прекалено розовобузести, прекалено барокови, което не е било в традицията на тогавашната иконописна школа в България. Той е вкарал повече реализъм. И по този начин е въздействал на всички иконописци след него – на своите синове Никола и Симеон и така нататък, та чак до мен. Но не е само това – нека не се лъжем: нищо, което е в България, не е само българско, то винаги е повлияно от някъде. Ние не сме сами на тази планета, ние се влияем от всичко и, колкото и да е затворена екосистемата, влияние винаги има, макар и по-късно, макар и деформирано... Така че образите и естетиката на „...Вайша“ не са само български – те имат влияния и от германската гравюра, и от експресионизма, сигурно по някакъв начин и от някои канадски художници. Аз вече не мога да определя кое откъде идва, още по-малко пък да анализирам защо хората от Холивуд харесаха този филм.

- Изкуството загуби или спечели от това, че светът се превърна в едно глобално село?
- Сигурно донякъде е загубило чувствителността си. За мен това е най-големият проблем, който виждам, докато обикалям музеите по света. Мисля си, че художниците станаха прекалено концептуални. Всичко е прекалено измислено и те сякаш са загубили чувствителност в това състезание кой да роди по-интересната идея, по-сложната, по-комплексната и по-комплицираната... Това по някакъв начин влияе на изкуството и то не само на изобразителното изкуство – същото е и в киното. Но я има и обратната тенденция. Ето, ще дам пример с филмите, които са номинирани тази година за „Оскар“ – те всичките се връщат към персоналната история, към индивида, към малкия човек, който се бори с непробиваемата жестока система и абсолютно ирационално успява накрая да я победи чрез ирационални действия...

- Мислили ли сте каква би била творческата ви съдба, ако бяхте останали в България?
- Това никой не може да каже. Със сигурност нямаше да бъда номиниран за „Оскар“, най-вероятно въобще нямаше да мога да правя кино. Това беше едно от предимствата, когато отидох в Канада – там няма никакво значение къде си учил, какво си завършил, единствено важно е какво можеш и как се разбираш с хората. Досега там никога не съм си изваждал дипломата от Художествената академия в София, дори не съм я превел – просто никой не ми я е искал. Никой също така не ми е искал и дипломата за средно образование. Тоест всичко, което можеш, е това, което те движи напред.

- А какви шансове има днес ваш колега художник, аниматор, режисьор, избрал да работи в България, да покори големия свят, да бъде видян отвън, да направи международен пробив?
- Смятам, че шансовете са големи. Защото има социални мрежи. Има много случаи, когато можете да бъдете видени. Въпросът е друг: трябва да излезете навън, за да се ориентирате как работят системите и схемите, за да продължите. То е лесно да бъдете видян, но е много важно какво ще стане след това, защото след това е най-трудното. Тогава настава моментът, в който трябва да се познава системата, да се познава структурата на бизнеса, тъй като културата е един бизнес. Именно това непознаване пречи на хората, които остават в България. Така че всеки художник, всеки артист трябва да отиде и да поживее поне 2-3-4 години навън, за да види как се случват нещата. Иначе няма как. Не става въпрос да емигрира. Аз въобще, като чуя тази дума „емиграция“, много се нервирам, защото днес емигранти няма. Разстоянието оттук до Париж е по-кратко, отколкото разстоянието оттук до Русе. Тоест, за каква емиграция говорим?! Както казахме, ние живеем в едно глобално село. И най-основното за един артист е да пътува, да гледа, да се среща с колеги. Не за да бъде повлиян, не за да имитира чуждото изкуство – това е най-глупавото, а точно то се прави в България. Някои си мислят, че така стават по-интересни, по-модерни, но не е вярно. Хората трябва да си останат самобитни, но е добре да излизат, за да видят как функционира системата.

- Какво става с вашия бъдещ пълнометражен филм по романа на Владислав Тодоров „Пумпал“, който ще е хибрид между игрално кино и анимация? Според вас вярно ли е, че нашите кинаджии умеят да мислят концентрирано, във философски категории, затова са силни в кратките жанрове, но не могат да разкажат добре някоя простичка житейска история с времетраенето на нормален филм?
- Моят филм е в предпродукция, затова не ми се говори сега за него. Още дълъг път трябва да измине. А като стана дума за българската школа – аз имам едно просто обяснение. Изключително уважение изпитвам към един човек от българската анимация, който се казва Тодор Динов. Той е бил велик, той е създал тази школа. И въпреки че след това някои са се опитвали да му попречат, той е продължавал да бута. Та Тодор Динов е изказал забележителна мисъл, която наскоро прочетох в някакво интервю: „Радвайте се за успехите на колегите си и страдайте с техните неуспехи“. Смятам, че това е най-най-най-важно за творците в България. Защото някак си няма производство на съгласие в тази държава...

- Имате игрален дебют с филма омнибус "8 минути и 19 секунди" по разкази на Георги Господинов, който ще бъде показан на София Филм Фест. Какво ви даде работата над новелата „Кристин, която мяха от влака“, която е една от 6-те миниатюри в него?
- Беше много приятно преживяване. Страхотни професионалисти са българските кинаджии. И всъщност това ме предизвика и ме развълнува, за да се осмеля да направя филм в България. С изключително добро впечатление останах от професионализма им – много добри са и като технически работници, и като творци.

- Първата ви голяма изложба у нас в СГХГ „Като в тъмно огледало“ гъмжи от изображения на компресирани, нагнетени едно в друго човечета. Какви са те – страдалци или заплашителна маса?
- Това са всички хора, които виждам, познавам и срещам всеки ден. Ако се вгледате, по някакъв начин те имитират формата на ракови клетки, защото аз настина смятам, че в един момент ние, хората, се превръщаме в ракови образувания, които пречат на света да функционира. Те са клъстери, аз така ги наричам... И докато ги рисувах, осъзнах, че всъщност рисувам начина, по който се разпространява и размножава ракът. А той е много опасен...

- Може ли днес едно произведение да бъде модерно, съвременно, универсално без мултимедия и специални ефекти?
- Разбира се. Аз смятам, че тези рисунки, които съм направил тук, в СГХГ, приличат на скални рисунки. По същия начин, по който аз рисувам по стените на галерията, е рисувал първобитният човек. Единствената разлика е, че аз използвам маркери за графити „Молотов“, а тогава са използвали въглени от огнището.

- Каква е вашата миксирана реалност, когато излезете от ателието си или от изложбената зала?
- Тогава като че ли излизам от реалността. За мен реалността е виртуалната реалност – тя е по истинска, отколкото това, което виждам навън. Колкото и да е странно...

Интервю на Ирина Гигова, в. Монитор