Д-р Арабаджиев: Краят на К-19 у нас няма да е скоро! Ще умрат...

В България права имат тези, които не живеят по правилата. В същото време край на пандемията от коронавирус може да се очаква през 2022 г.", казва д-р Андон Арабаджиев, началник на отделението по анестезиология в МБАЛ „Д-р Никола Василиев“ – Кюстендил.

"И най-лошата ваксина е 10 пъти по-добра от липсващата", категорично заявява лекарят.

Д-р Андон Арабаджиев

Ето какво още каза д-р Андон Арабаджиев за пандемията от коронавирус и случващото се у нас в интервю за "Монитор":

- Д-р Арабаджиев, защо избрахте тази професия и да работите в Кюстендил, след като доста ваши колеги бягат в по-големите болници в страната, други в чужбина?
- От 2001 г. оглавявам отделението по реанимация в Кюстендилската болница. Мога да кажа, че тази длъжност не е никак приятна, тъй като отговорността обикновено се носи от един човек. Нашата работа по принцип е екипна, когато имаме успехи, всички сме единни и се радваме, но когато при някой болен лечението не върви, началникът трябва да носи отговорност. Затова казвам, че не е привлекателно да си началник на такова отделение.

Що се отнася до избора ми на град, в който да работя и живея, той е свързан с това, че се ожених тук. Иначе след две години, прекарани в Бърза помощ, това беше единствената свободна позиция. Оказа се, че бях и единственият, който за най-непривлекателното място се е явявал на конкурс в онова време, през 1992 г. Никога не съм имал нагласа да отида на работа в чужбина, а за други болници в страната съм получавал предложения за работа, но аз винаги отказвах, просто това е моят избор. Не мога да живея в големия град, не издържам на трафика и шумотевиците.

- С колко легла разполагате, има ли недостиг на персонал?
- Единственото постоянно нещо в нашето отделение са леглата и те са 10. Иначе в момента на пълен щат работим петима лекари, други две колежки са на половин и четвърт щат. Имаше години, в които сме били трето ниво на компетентност, тоест най-високото, но тогава бяхме 9 души лекари, от които 7 със специалност. Тогава сестрите ни бяха поне 17-18, а в момента са около 9-10. Що се отнася до санитарите, те като бройка се запазват.

Както навсякъде, и при нас проблемът с недостиг на персонала е крещящ. Това не е от вчера, още когато през 2005 година открихме отделението, професор Хинков каза, че започва криза за средния медицински персонал. В момента и при лекарите, и при медицинските сестри нещата са трагични, по статистически данни от 10 завършили медицина 9 заминават за чужбина. Вие можете да си представите, че така реално медицински специалисти не остават, а средната възраст на работещите е над 50-годишна възраст. В близките години аз не виждам освен пенсионери какви хора ще останат да работят.

При нашата специалност например нещата са още по-трагични, защото тя е изключително важна, отговорна и в същото време ние винаги оставаме в сянка спрямо другите специалности. Преди около 10 години на един конгрес казаха, че в България са останали 700 анестезиолози, но според мен тази бройка е много по-ниска вече. Аз откакто работя, мога да кажа, че сме имали няколко млади колеги в отделението – единият замина за Франция, а другият - за Англия. Така на практика ние имаме само двама души специализанти за тези години.

- Нуждаете ли се от някакъв вид апаратура, оборудване?
- В момента имаме всичко и сме добре оборудвани. Покрай пандемията дори сме затрупани с повече респиратори, отколкото имаме нужда. Няма кой да работи обаче, отново всичко опира до кадрите и човешкия фактор. Колкото и да напредва техниката, без хора няма как да се работи.

- Здравната система сякаш измества вниманието от провинциалните болници, повече се акцентира на тези в големите градове. Как си го обяснявате?
- Не мога да кажа на какво се дължи това. В България има 4 или 5 големи града и като че ли в другите няма живот и не се случва нищо. В края на краищата аз каквото трябва, зная и мога да го направя. Що се отнася до пациентите, всеки има право да избере къде да се лекува. Мисля, че това е едно клише, което се повтаря.

Една част от пациентите, заминали на лечение в по-големи болници, се връщат недоволни. Мога да кажа, че медицинското образование е едно и също. Дали ще работиш в Бобошево, Кюстендил или София, този, който го може - го може, другите и в Истанбул да работят - все е тая. Човек трябва да търси друго здравно заведение тогава, когато болницата, където попада, не може да му осигури необходимата техника например.

Когато един болен от COVID-19 попадне тук и ние имаме кислородни концентратори, имаме респиратори и персонал, аз не виждам каква е разликата с другите лечебни заведения. За лечението на коронавируса има едни протоколи, по които работи всеки един от нас.

- Измина една година от началото на пандемията, спомняте ли си първия пациент, който приехте с усложнения при вас?
- Спомням си първия пациент. Тогава все още заболяването беше малко познато, не трябваше да се струпват хора, а болните от коронавирус се лекуваха в бившото отделение по пневмология и фтизиатрия в Кюстендил. Цареше наистина страх и ужас.

Тогава бяхме пригодили две стаи с два респиратора и ние не приемахме в реанимация, защото не трябваше да се смесват тези потоци. Каквото и да правиш, каквато и дезинфекция и каквито и коридори да създадеш, няма как да няма смесване в един момент. Има хора, които са болни от друго заболяване, пък не знаят, че са с ковид, нямат симптоми и разпространяват заболяването.

Първите пациенти обслужвахме в бившото гръдно отделение, след което поради липса на човешки ресурс целият пети етаж на болницата се приспособи за ковид отделение. Там дежуреха лекарите от пневмо-фтизиатричното отделение и ние, когато имаше нужда от нас. Отивахме там, интубирахме при нужда и наблюдавахме болните.

Това не беше най-удобното за нас, защото ние се разкъсвахме, за най-малкото нещо се обличахме и отивахме там. Тогава от ръководството на болницата се взе решение 4 от 10-те легла при нас да бъдат за ковид болни. Направихме до реанимация още две стаи, в които да лежат оперирани, така че да не се затруднява и нашата работа.

- Споменахте интубиране, какъв е процентът на хората, които оцеляват след това?
- За съжаление много малък е процентът на пациентите, които оцеляват след интубиране. В началото не знаехме много за заболяването и ако се ползват критериите за интубация, трябваше всички пациенти при сатурация 90 да ги интубираме. След това, като се разбра патофизиологията на заболяването и неговото протичане, се оказа, че колкото може да бъде избегната интубацията, толкова е по-добре.

След това се появиха и апаратите с висок поток на кислород до 40-50 литра, с които успехите при лечението на най-тежко болните нараснаха. Изписахме не малко болни, макар и на кислородолечение вкъщи, но те бяха докарани до състояние, в което могат да се лекуват по домовете си.

- Как си обяснявате факта, че млади и здрави хора пълнят реанимациите?
- За мен лично новият щам е доста по-агресивен от този през есента. Много млади хора се разболяха и без да имат никакви придружаващи заболявания, го изкараха много тежко, една не малка част от тях загубиха и живота си. Дори периодът на цитокиновата буря се измести - ако преди беше на 10-12-ия ден, сега вече е на 14-16-ия ден.

В една не малка част от пациентите се случваше, когато е вече пред изписване и стабилен, в един момент внезапно се влошават, без да има някакво обяснение и причина. Сега ми прави впечатление, че имаме пациенти, които са при нас вече месец и все още не са в добро състояние.

- След тежък ковид кога можем да кажем, че човек е излекуван, дълъг ли е процесът на възстановяване? Какви са вашите съвети?
- Все още няма дефиниция кое е точно тежък ковид. Това заболяване поразява всички органи, но най-често проявите са при дихателната система. Ние сякаш акцентираме повече върху белия дроб, но коронавирусът засяга черен дроб, мозък, бъбреци… Не малка част от хората правят неврологични усложнения, инсулти, разстройства в паметта.

При белодробните усложнения след тежко протичане на заболяването възстановяването настъпва след около 2-3 месеца, при други до 6 месеца, всичко е строго индивидуално. Но определено моят съвет е пациентите да посещават специалисти и да обръщат внимание на здравето си.

- Какво е вашето мнение за ваксините срещу коронавирус, вие самият ваксиниран ли сте?
- Човечеството е оцеляло благодарение на ваксините. Държавата предоставя възможност на всеки човек да се ваксинира напълно безплатно, предоставят се екипи, медицински специалисти и в същото време хората с лека ръка се отказват, защото смятат, че им се нарушават някакви права.

Оказва се, че ние, които рискуваме живота си, никога нямаме права. Нямам против – нека не се ваксинират, но след това нямат място в болница, защото ние, които се грижим за пациентите, също имаме права. В България се оказва, че права имат тези, които не живеят по правилата. Благодарение на ваксините човечеството е оцеляло, аз лично даже не съм се изследвал за антитела. Само като минаха три месеца след заболяването, съм се ваксинирал. Това важи и за всички мои близки, включително и за дъщеря ми, която също го преболедува и в момента е командирована в ковид отделение. Без да се замислям, бих се ваксинирал с всяка една от ваксините. Най-лошата ваксина е 10 пъти по добра от неваксинирането.

Хората, които са против ваксините, не са виждали тежко болни, не са виждали как хората умират, не идват да видят и близките как реагират и какво чувстват. Затова им е много лесно да не се ваксинират, но искрено се надявам някога и ние, лекарите, да имаме права и когато човек ползва обществени услуги, а не живее по правилата, по някакъв начин той бъде санкциониран. Няма как ние да се борим да изкореним едно заболяване, което ни убива, и в същото време да има 5-10 души, които не искат да се ваксинират, а заболяването да мутира и да се въртим в един порочен кръг.

- Виждате ли край на пандемията в обозримо бъдеще?
- До 2022 година не виждам край на пандемията, защото този вирус е непредсказуем. В момента в Индия хората умират, всичко е препълнено, а това дава възможност вирусът да претърпява мутация и действително, колкото и да не ми се иска, може в един момент ваксините, които сега произвеждаме, да не са толкова ефективни.

Това не означава обаче, че няма да се направят такива, които да се справят и с новите щамове. Въпросът е, че всичко това удължава времето на изчезване на коронавируса.

Кой е той?
Д-р Андон Арабаджиев е роден през 1964 г. в с. Марикостиново, Благоевградско. Средното си образование завършва в професионалната гимназия в Петрич.

През 1990 г. завършва Медицински университет - София. Започва работа в Бърза помощ. От 1992 до досега работи в Отделението по анестезиология и интензивно лечение в МБАЛ „Д-р Никола Василиев“