Д-р Гергана Николова посочи най-опасните заболявания сред преболедувалите К-19, много са

Д-р Гергана Николова, общопрактикуващ лекар и педиатър с 30-годишен опит, член на УС на БЛС, в интервю на Радио "Фокус" разказва за усложненията сред преболедувалите К-19 и все по-напрегнатата работата на медиците.

- Какви са симптомите на пост-Ковид при децата? Как се отразява петата вълна на общопрактикуващите лекари? Пета вълна, която все още сме насред нея въпреки информацията, че затихва. Казвам добро утро на д-р Гергана Николова, общопрактикуващ лекар и педиатър, член на УС на БЛС.

- Здравейте.

-  Как се отразява петата вълна върху вас, личните лекари, очакваше се натиска да падне върху ви и да сте най-потърпевшите?

- Ние сме най-потърпевшите и при първите вълни, защото знаете, всяко нещо започва при джипито и завършва с него. При първите симптоми пациентите се обаждат при нас, ние назначаваме изследванията, ние проследяваме, ние следим състоянието, ние насочваме при влошаване. След изписване от болницата или след изписването от карантината пациентите отново се връщат при нас за проследяване.

Така че много сме уморени. Пациентите и те се умориха от това – има хора, които го боледуват за трети път, казва: „Отново ли, пак ли?“. Притеснение и изнервеност, защото всеки се страхува. Много е напрежението, много е умората, няма кой да ни замести, няма кой да помогне. Ние сме това – шепата хора, които са на първа линия. За нас и за Бърза помощ, и за всички колеги, които от 2 години се въртим в тази система, нещата са много тежки – преуморени, неотпочинали, недоспали, стресирани, под огромно напрежение.

Виждате за какво става въпрос – огромно количество болни, всеки ден излизат нови положителни, добавят се към тези, които вече съществуват. Започнала съм работа преди 1 час, вече имам пуснати 4 PCR-а, които ги чакам да излязат, колко ще пусна до края на деня, не мога да кажа. Само за този момент имам пост-COVID усложнения при сравнително млади хора, не са деца, но младежи до 30 години, трима от които излязоха с пневмонии. Така че нещата наистина при нас не са спокойни.

- Усеща ли се затихване, за каквото се говори от дни насам в публичното пространство, на тази вълна?

- Аз лично не мога да го усетя. Замествам колежка, която е болна с COVID-19, която е в реанимация. Моята мед. сестра е под карантина. Така че съм напълно сама.

- Споменахте пост-COVID синдрома, работите и с деца, различава ли се при тях, какво е характерно за него?

- Слава богу, при децата протича не толкова зле, но при възрастните с хроничните заболявания, при тях протича с една вироза, с температура, с кашлица, с хрема. Това, което наблюдаваме като усложнения, това са инфекциите на долни дихателни пътища и пневмонии, така засегнати както при възрастните с полиневрити или други сърдечни. Слава богу, аз лично не съм наблюдавала.

- А обикновено колко време след преболедуване могат да се появят симптомите?

- О, съвсем различно е. Вижте, има пациенти, които още с излизането от карантината не са добре, чувстват се неразположени, имат кашлица, имат сърцебиенето, имат полиневрита, и т.н. Това може да настъпи веднага след като човек излезе от карантина, може да се появят при някои от пациентите на 10-я, 15-20-я ден. Различно е.

В медицината, за съжаление, 2 и 2 не винаги е 4. В смисъл, ние можем да кажем кое е най-тежкото, но не можем да кажем, че това задължително и че то точно така ще протече. Това е и сложното на нашата работа, защото както се казваше в „Тримата мускетари“ – „Нощем всички котки са сиви“.

В началото всичките неща изглеждат по един и същи начин – температура, малка болка, но как нататък как ще продължат нещата никой не може да прогнозира. Затова и казваме на пациентите да поддържат връзка с нас, да ни се обаждат при всяка промяна в състоянието, да следят температура, кашлица, да си следят сатурация – тези неща, които биха ни насочили в промяна в общата картина, която изисква промяна в терапията или в поведението по отношение на този пациент.

- Забелязвате ли се зависимост между остротата на боледуване и постсиндрома?

- Не, различно е. Имам пациенти, които са го изкарали сравнително спокойно, а след това се оказва например, че идват с умора, на която не са обърнали особено внимание, пък се оказа, че имат някакви изменения в кардиограмата. Така че ако имате някакви симптоми след преболедуването, ако имате нещо, което усещате, което не сте преди да сте се разболели, консултирайте се с вашия личен лекар, той ще ви насочи какво да направите.

- Задължително направете консултация.

-  Да.

- Споменахте за напрежението, което вече доста дълго време се задържа и по отношение на работата, по отношение на тези вълни една след друга, но за пореден път възниква темата за агресията, недоволство от страна на пациенти. Заговори се за качеството на здравеопазване, за това по какъв начин лекари обръщат внимание, и Спешна помощ в частност, на пациенти. Как да има по-малко натрупано напрежение, за да има по-малко агресия и по-добро здравеопазване?

- Първо, за мен има тежък срив на доверието между лекари и пациенти. Това е една тенденция, която се задълбочава с годините. Има едно непознаване на спешно и неотложно състояние – пациентът се самоопределя като спешен, но по законите на медицината не е такъв. Тук се получава едно разминаване в това, което ние знаем като медици, и това, което пациентът определя за себе си като спешност. Порталите се заливат с пациенти, които нямат здравни осигуровки и които търсят тази помощ не защото толкова са спешни, а защото там не се заплаща помощта. В спешния портал, таксуван като спешен, той не заплаща помощта.

Не се говори толкова за разликата между спешността и неотложността, защото спешната помощ е нещо, което трябва да се окаже веднага, а неотложността е нещо, което търпи една промяна в определени часове. Много е трудно когато огромно количество болни трябва да минат през един-единствен човек, и той трябва да отдели кой да мине преимуществено, кой е спешният, кой е неотложният. Тогава се получават конфликтните ситуации.

При личните лекари е по същия начин. При нас ние имаме определени физически възможности да прегледаме някакво количество болни. Ние не можем да прегледаме n-броя. При нас достъпът е най-лесен – всеки, който е дошъл, иска да мине за деня. Например, ако има една болка в тазобедрената става от 4 месеца, не може да му се каже: „Да, ти ще дойдеш след 3 или след 2 дни, защото тогава ще можем да ти запишем час“.

Аз лично се опитвам да обяснявам на пациентите, че ако те имат записани часове, ще знаят точно в колко часа ще влязат, няма да се изнервят за това, че са стояли и чакали, защото той казва: „Аз чакам 3 часа за една бележка“. Това разбиране, че в края на краищата, че направлението не е бележка, насочването към специалист не е точно бележка – това е направление, което се издава след преглед, това са неща, които трудно обясняваме на пациентите.

Още един пример – през предходния месец да дойде една добре изглеждаща дама на средна възраст, която каза, че иска да вземе на майка си направление за очен лекар. Казах, че трябва да видя госпожата преди да издам направление, тя попита: „Какво ще й гледате?“, казвам: „Все пак аз трябва да я видя тази дама, не мога да ви дам на вас документ“.

Тя се върна след 3 дни, но не водеше майка си, а беше взела нотариално заверено пълномощно, че може да представлява майка си пред лекар, и каза: „Ето, аз мога да я представлявам“. Казвам го като пример за това разминаване в нашата работа и непознаването на същността на тази работа води до конфликт, който е абсолютно ненужен.

През цялото време казваме, че е много важно да виждаме пациента, такъв е и законът, такива са и наредбите – пациентът трябва да присъства в кабинета, и че този преглед касае него. Тези неща много пречат в работата, защото когато има насложено напрежение, тогава и трудно се работи.

Някой път казвам: „Представете си, ако вие сте от другата страна на вратата, някой крещи отвън, вие как работите, работите ли спокойно? Вие искате ли да ви преглежда един лекар, който е максимално стресиран, преуморен и изнервен? Нали в края на краищата иска да ви прегледа един спокоен човек, който ще даде всичко от себе си?“

- Който ще има спокойствието да извърши прегледа.

- Да, да има времето, да има спокойствието, на всяко отваряне на вратата да не е „Аз кога ще вляза?“, нали трябва да се прецени той защо и как ще влезе.

- Може би дефицитът на кадри също оказва влияние?

- Оказва влияние дефицитът на кадри, затлачването от безкрайните отчети, които ние издаваме непрекъснато и на всеки, описването на една дейност на няколко места, многото изисквания за много дребни детайли. Наскоро разбрах за колежка, която е глобена за неправилно входиране по време на епидемия. В края на краищата на лекаря може да се спести това нещо. Може да се спести бумащината, за да имаме повече време да обърне внимание на пациентите.

Нашето работно време да бъде обърнато към хората, а не в страха как си попълнил, дали всяко квадратче, дали всяка отметка си я сложил. Това основно предизвиква стрес и в нас, и това пречи в работата, защото тук се губи връзката, къса се нишката и човек се превръща в един по-скоро: „Не искам да ставам канцеларски работник, аз съм лекар“. Аз искам да лекувам, да гледам и да се занимавам с пациентите си. И тази работа, която е чисто писането и отчитането, да бъде сведена до минимум, за да имам повече полезно време да работя с хората.

- Тоест, напрежение не идва само от страна на пациенти и неразбиране на професията, а съвкупност?

- Не, не е. Аз ги разбирам. Вече 2 години на тези хора им се говори, непрекъснато обясняваме за заболяването, колко болни, колко починали. Ето сега ми писа пациентка, която е на домашна терапия и която ми казва: „Всичко ми е добре, само страхът е много голям“.

Хипократ е казал така: В един кабинет, при един лекар в едно помещение са пациентът, лекарят и болестта. На тази страна, на която застане пациентът, такъв ще бъде изходът.“ Много е важно да имаме времето да говорим с хората, защото това при тях смъква напрежението, повишава доверието и дава възможност те да застанат на наша страна в борбата с болестта.

Но бумащината, непрекъснатите отчети, повишените изисквания, различни законотворчества, които някой път са и в противовес едно с друго, изисквания, които някой път няма как дори да бъдат изпълнени, но те съществуват на хартия, които водят до това, че по някакъв начин трябва да ги спазиш, това са неща, които пречат в ежедневието.

И както аз казвам, когато тръгне нещо да се прави, трябва винаги да се зададе въпроса то как ще се отрази там, в кабинета, където е първичният контакт между лекар и пациент, защото всяка една промяна трябва да доведе до по-добро. Вчера слушах в едно предаване и бях безкрайно шокирана от това, че един от говорещите каза, че той 10 години е очаквал от личния си лекар да получи направление за ядрено-магнитен резонанс.

Мисля, че човек, поне когато е извикан на интервю и има някаква позиция, трябва да знае, че ядрено-магнитният резонанс не може да бъде назначен от общопрактикуващия лекар, и че ние имаме определени нива на компетентност. И много често към нас се насочват пациенти за изследвания, които ние не можем да назначим, което отново води до конфликти и ескалация на напрежение.

-  Повече разбиране да си пожелаем и повече толерантност.

- Трябва да има повече разбиране, повече толерантност, повече уважение и от двете страни. И от вътрешната страна на кабинета и от външната страна на кабинета. Двете страни трябва да имат повече уважение една към друго. Защото дори когато се случи нещо, когато нещо безкрайно много ви шокира, не трябва да се слагат етикети. Покрай този случай във Враца, който гледахме, се поставя знаменател, под който слагат абсолютно всички хора, които работят в системата, което не е добре. Има много хора, които си вършат работата съвестно и непрекъснато.

- Да, но този случай във Враца не е единственият. Може би в момента така изплува на повърхността заради видеото, което беше пуснато, макар че много хора обвиниха и човека, който е снимал. Тези случай, да не кажем голяма дума, но доста често, особено в по-малките населени места, където има крайна необходимост…

- Краен недостиг на кадри. Вижте, лекарите в страната намаляват, сестрите са под критичен минимум, и трябва да се замислим как да направим системата да работи. Когато оплюеш един човек, когато му кажеш колко некадърен е, не зависи от него когато системата е направена да работи по този начин, той не може да я промени.

Но има т.нар. „човешки грешки“, има и системни грешки. Когато грешката е човешка, този човек ще бъде наказан, ще бъде санкциониран, ще бъде сменен или няма да работи там, но когато грешката е системна, който и да сложиш, той ще повтаря тази грешка, защото тя е на системата.

Крайно време е да се знае, че достъпът не може да бъде в същия ден, когато ти си не си спешен случай. За някои неща ще трябва да почакаш, за да влезеш, защото не си спешен, за да могат да влизат спешните, за да не се затлачва система. Защото един лекар може да прегледа определен брой пациенти, и ако той в момента работи със спешен случай, кой да поеме другия? Кой е виновен, че няма кадри?

- Това е проблем, който не е от вчера.

- Да, и знаете ли какво се получава в момента? Младите лекари седят и гледат тези неща. Те в момента завършват – какво правят? Решават да напуснат.

- Пандемията със сигурност изостри доста проблеми. Ние неведнъж сме задавали въпроса дори и преди петата вълна, готова ли е здравната система. Чувахме призоваване за ваксинации, за спазване на мерки, за спазване на дистанции, но задавахме въпросите готова ли здравната система – има ли достатъчно линейки в София, има ли достатъчно екипи. Какво се получава – няма хора?

- Няма хора, няма лекари, няма сестри. Каквото и да се закупи, ти нямаш човешкия фактор, няма ги хората. Ние намаляваме, ние се топим. Ако погледнете средната възраст. След няколко години, когато по-голямата част от хората ще тръгнат да се пенсионират, ще настъпи кадрова криза. И няма кой да дойде, няма кой да ни смени.

В този рамков договор имах 2 заместнички – едната почина, няма кой да поеме нейната практика, пациентите някак си ги презаписахме, другата колежка от месец е в реанимация с OVID-19, работя на две места и се моля да оцелее, да е жива и здрава и да се върне на работа. Защото ние сме гвардията, която умира, но не се предава, но за съжаление много от нас загубиха живота си в това да помагат на хората, и много е обидно когато това нещо не се вижда, и когато всичко се слага под общ знаменател, и когато примерно в социалните мрежи има призиви: „Бийте ги, те това заслужават“.

-  Знаете ли, преди около месец разговарях с ваш колега от Ливан и го попитах какви са случаите на агресия там, чувства ли се застрашен, и той ми каза: „Ние имаме Лекарски съюз, ние сме защитавани“. В този ред на мисли вие чувствате ли се защитени и от кого?

-  Последната агресия, която беше с колегата, който беше нападнат в кабинета, знаете, в Русенско, Управителният съвет на Лекарския съюз имаше свое заседание, на което се взе решение, че адвокатите на БЛС ще оказват помощ на всеки един член на Лекарския съюз, който има нужда от адвокатска защита в тези случаи. Това е, което ние ще се опитаме да направим. Има и една договореност между БЛС и прокуратурата за бързо докладване на различните случаи на агресия и към прокуратурата, за да вземат бързи мерки, и за да могат колегите да се чувстват защитени на работните си места.