Гардът ни, участвал в евакуацията в Кабул: Талибани ни показваха знаци, че ще ни режат главите

Видяхме на 15 август как полицаи хвърлят униформите и оръжията, обличат традиционните дрехи и бягат. Помогнаха ни американците, докато пътувахме към летището, минахме 4 км за 7 часа. По-страшно е да се върнеш половин човек, отколкото да те върнат увит в знаме, споделя частният охранител Фердинанд Костадинов в интервю в днешния брой на в. "Телеграф".

- Г-н Костадинов, кого охранявахте в Афганистан и откога сте там като контрактор (б.р. - частен охранител)?
- На тази мисия в Кабул съм от ноември месец м.г. Работя към милитаризирани фирми като частен контрактор. В Кабул охранявахме с останалите ми колеги дипломатическата мисия на Европейския съюз в столицата на Афганистан.

- Кога видяхте, че обстановката започва да се влошава?
- Първите индикации за ескалиране на обстановката дойдоха преди около два месеца и половина. След първоначалното изтегляне на американците от военните им бази се появиха и разузнавателни сводки, че талибаните настъпват. Ние също имахме достъп до такава информация, всяка сутрин се събирахме, имахме разузнавачи, които ни свеждаха обстановката.

Виждайки, че афганистанската армия не желае да се бие, разбрахме, че нещата ще ескалират бързо, но не очаквахме, че чак толкова бързо ще стане. Всеки си казваше - 2 години, 3 години, но за два месеца да превземат цял Афганистан...

Никой не го вярваше, особено с оглед на факта, че имаха официална армия от 350 000 души. Айде да кажем 100 000 да са избягали, остават 250 000 войници с модерна техника и въоръжения. Имат 20 години обучение с налети трилиони долари, с купени хеликоптери, самолети. Да се завземе такава държава за мен е отказ от изпълняване на задълженията им да пазят страната и семействата им.

- Кога започна най-трудният момент в мисията за вас – от 15 август ли?
- Ние преди това трябваше да се преместим в друга база, която се намираше в Зелената зона, защото делегацията на Евросъюза беше извън нея.

След като обаче започнаха тези действия на талибаните, ЕС взе решение да се преместим в по-сигурна база. Най-трудният ден за нас беше 15 август, защото тогава всички колеги видяхме на камерите, че сутринта в 8 ч. полицаите влизат в техните кабинки – КПП-та на пътя, преобличат се в традиционните си дрехи и зарязвайки оръжията си, тичат към талибаните. Разбрахме, че даже сме закъснели с евакуацията.

Ние не сме там да се бием, нямаме правомощия. Ние охраняваме нашите клиенти и нашия живот. Само ако са застрашени те или ние, имаме право да използваме оръжие.

- Какво направихте, след като видяхте камерите?
- Първо изтеглихме амбасадора, който по негово желание замина в уж по-сигурна за него база, но аз не съм на това мнение. Оттам разбрахме, че трябва да се оправяме сами и да разчитаме само на себе си.

Тогава Светослав Замчев взе най-правилното решение - да се изтегляме и да евакуираме всички от базата. Най-логичното място, на което трябваше да отидем, беше летището. Там военната част от него се охраняваше от турци и беше постъпила информация, че има вече и американски части. Страните, разполагащи с ресурс, ни приютиха при тях.

- Имате предвид – турски войници, част от НАТО?
- Да, абсолютно. Но ние сме частни контрактори и нямаме никакви взаимоотношения с тях. План за евакуация или план за действие трябваше да изготви ЕС, защото ние охраняваме тяхната делегация. Трябваше да разчитаме на средства и помощ от самия съюз, а не от американците. Да, те имаха договорки за изтегляне със сигурност, но хората, които ни евакуираха, бяха американците.

- Как евакуирахте посланика на мисията на ЕС в Кабул?
- Той се движи с цял екип. Още сутринта напусна несигурната зона на делегацията. Беше трудно. Слушайки радиокомуникацията между колегите от фирмата за охрана, те се придвижваха изключително сложно.

Получихме информация, че всички КПП-та са паднали, не работят. Това са ясни индикации, че в града настъпва хаос и че вече правителството не контролира града. Ние повече работа там нямахме, защото вече не ставаше въпрос за охранителни действия, а за военни.

- Докато го евакуирахте, имаше ли стрелба по вас?
- Посланикът беше заедно с по-високопоставени лица от мисията на ЕС. Постоянно имаше враждебни действия, но не и стрелба. Автомобилите са бронирани, не могат да допуснат проникване на единични куршуми. Но по време на задръствания имаше хвърляне на камъни, счупиха огледала на автомобилите, показваха средни пръсти, знаци, че ще ни режат главите.

Това са хора, които вероятно подкрепяха талибаните. Би трябвало да са настроени към Запада след 21 години чуждо присъствие там, но те си имат своя философия за живота и се движат по собствени закони. Тази държава според мен никой не може да я промени и особено начина на мислене.

- Докато движехте в бронираната кола и виждахте как ви правят знаци, че ще ви отрежат главата, какво си помислихте?
- Нищо. Помислих, че е време да се прибираме вкъщи и е настъпил преломният момент, в който трябва да се изтеглим от Афганистан. Чуваха се изстрели от всякакви направления, виждаха се трасиращи куршуми, които летят във въздуха.

Мога да ви кажа и за времето преди 15 август, че в самата база бяхме нееднократно обстрелвани от ракети. Имаше коли бомби по улиците. Това бяха реални заплахи. Знаете, че на кола бомба никой не издържа, дори машината да е бронирана.

- След като евакуирахте дипломатите, какво направихте?
- Евакуирахме ги и се върнахме в базата. Беше много трудно, а имахме и още колеги там, които седяха и чакаха да бъдат евакуирани със същите автомобили. Някак си пробихме до базата, незнайно как, защото Кабул беше пълен, трафикът беше ужасен. Нямаше къде да се мърда. Отсечки от 2-3 км ги вземахме за 2-3 часа.

Вече след самата евакуация на цялата база отсечката от 3-4 км максимум я взехме за около 7 часа. Но връщайки се обратно в делегацията, най-важното за нас беше да не оставим хора. Имаше сърдити, които не си взеха багажа, но нямаше място. Приоритет са хората, а не багажът им. Тук мога да кажа и че Светослав Замчев взе правилните решения въпреки противоречивите заповеди, които ни дават.

- Какви бяха те?
- Беше ни казано да се изтеглим в база „Касаба“, която по-късно попадна под обсада. В нея едва ли не щяхме да бъдем със свалени гащи. Съжалявам за термина, но е точно така. Хващайки КПП-та и контролирайки входовете и изходите на базата и казвайки им, че вече са под юрисдикцията на талибаните, това е точно така. За мен ръководителят ни Замчев взе правилното решение да се изтеглим във военната част на летището „Хамид Карзай“.

- Заварихте ли там хилядите хора, които буквално се стъпкваха, за да се качат на самолетите и да избягат от Кабул?
- В това време нас ни нямаше там, но такава беше картината и отвън в самия град, която видяхме. Тези самолети, които излитаха претоварени – с 600 души в тях, вместо с обичайните 200. Никой не е предполагал, че ескалацията ще стане за минути. Вечерта даже в деня на излитането имаше ракетен обстрел на летището. Отвсякъде се чуваха стрелби през нощта, виждахме трасиращите куршуми, които летяха около нас.

- Обстрелвали са летището, докато вие излитате?
- Да. Летището беше обстрелвано. Американците ни прибраха в самия терминал. Това е единственото място, от което хората могат да бъдат евакуирани от Афганистан.

- Да разбирам, че в момента най-сигурното място там е летището?
- Да. Това обаче ще приключи на 31 август. Който излязъл, излязъл. Сега борбата е всеки да си дръпне афганистанците, които са работили за дипломатическите мисии и за армията. 100 човека са такива. Аз не вярвам, че всички ще бъдат изтеглени.

- Защо?
- Талибаните декларират, че преходът ще бъде мирен, но всички виждаме какво става. Всеки от нас е имал предишни мисии и е виждал много неща.

- Лично вие кога изпитахте страх?
- Въпросът е труден. В този момент човек не мисли за страха. Винаги оправията на страха е куражът. Винаги. Това го знам още като военен. Когато човек се страхува, той се сковава, не може да направи нищо. Доказано е. Ако си куражлия, това е начинът. Всеки се страхува за живота си, но съм сигурен, че тук не говорим за живота на всеки един персонално, а за това, ако се върнеш половин човек и някой трябва да те гледа.

По-страшно е да се върнеш половин човек, отколкото да те върнат увит в знаме. В този момент, когато напрежението ескалира, си спомняш какво си правил преди в подобни моменти, довеждаш ситуацията до нещо познато и действаш по правилата, по които си обучаван. Затова не бих го нарекъл страх, а кураж. Куражът бори страха. При нас нямаше паника.

- Коя е картината, която ви се запечата в главата и няма да забравите никога?
- Картината – как в този момент хората се обединяват, започват да си вярват още повече, ставаме едно цяло и това най-много ме радва. Всеки българин живееше с идеята да помогне на другия.

До последно останахме заедно за разлика от много други нации. Българите бяха най-сплотени и си помагахме с каквото е нужно, без да мисли за себе си в този момент. Вижте, ние останахме последни на самото летище от цялата делегация, за да могат да се обезопасят оръжия, автомобили.

- Върнахте се герои.
- Ние се върнахме в пакет, всички заедно живи и здрави. Това беше най-важното. Не бих казал герои.

- Не съм съгласна. На колко дипломати от ЕС спасихте живота, като ги евакуирахте живи и здрави?
- Около 160 души евакуирахме и те са в безопасност.

- Вие сте бивш военен. Това ли беше най-опасната ви мисия до момента?
- Аз бях в 68-а бригада „Специални сили“. Изкарах 18 години там. Имам няколко мисии зад граница, няколко в Афганистан и още няколко в Ирак. За опасност може би първата ми мисия, когато най-много ме беше страх, не знаех какво да правя, как да го правя. А най-отговорната мисия ми беше през 2006 г. в Афганистан, когато охранявахме ген. Нейко Ненов, лека му пръст. Тогава бяхме в специализирано звено за охрана.

- Кое беше най-рисковано в Кабул през 2006 г.?
- Тогава бяхме взвод за охрана на българския генерал, който отговаряше за мултинационалната бригада в Кабул, спомняте си и вие. Тогава имаше множество патрули с ген. Ненов, множество коли бомби. По такива зони си има опасности. Всеки знае къде отива в крайна сметка. Да, изгубихме няколко колеги тогава - италианци и румънци, но за българите всичко приключи добре, както и сега, слава Богу.

- Сега в Кабул коя мисъл ви крепеше най-много, какво мислехте, когато оставахте сам със себе си?
- В последните няколко дни нямаше почти случаи, в които да оставам не само аз, а всички ние, сами със себе си. Имахме доста работа, започнахме унищожаване на всякакви важни документи, лаптопи, електроника, средства за наблюдение, знаейки, че идва моментът на евакуация. Това е протокол за действие.

В този момент, когато човек остане вечер наистина сам със себе си, когато запали една цигара и прави равносметка за какво е тук, да – идеята винаги е семейството, децата. Това е най-важното в живота.

- Когато ви посрещнаха, което беше първото, което ви казаха?
- Това стана вчера (б.р. - неделя). Вижте... невероятно е. Човек, прибирайки се вкъщи, и дъщеря му да го посрещне на летището е... супер.

- Какви са частните охранители по тези горещи точки?
- Вижте, охраната не е както е общоприета за българина – човек 2 метра висок, като горила, и бие наред. Охраната трябва да е незабележима и да действа само тогава, когато има нужда. Най-важното е да си свършиш работата и да няма жертви. Най-важна е съобразителността и отличното физическо състояние.

- Налагаше ли ви се да стреляте?
- Ние не сме рамбовци като по филмите. Там нещата са силно преувеличени. Тук въпросът е да си свършиш работата – да опазиш клиента и себе си жив. Частните охранители нямат правомощия да стрелят, когато не са в опасност клиентите или те. Сега, слава Богу, не ни се наложи да стреляме.