Кошмарна катастрофа преобръща живота на Тони Димитрова

"Удариха ни, завъртяха ни здраво. Бях зад шофьора, седалката ме премаза - крака, гърдите. Оживяхме, а онези ги хванаха. Но си казах - не става така, сутрин на едната работа, вечер на другата. Избирай!", разказва певицата пред Марица. 

- Тони, доста силен е сезонът за музикантите, къде ви намирам?
- Разхождам кучето в Морската градина. Иначе наистина имам куп ангажименти. Лични празненства, на общини, юбилейни концерти, фестивали. Наистина, затрупана съм с участия в цяла България, направо не зная как ми стига времето.

- Сигурно сте най-търсеният музикант в Бургас, особено лете, когато купонът е на макс?
- Вижте, има една дума "мярка". Старая се да не прекалявам, специално с участия в Бургас. Не искам да излизам отвсякъде, както има една дума. Да не казват хората - „Уф, пак ли тя“. Броя си участията. А купонът си тече. И при мен. Събирам се с приятелчета, когато съм у дома. Дори веднъж отидох на плаж!

- Вашият приятел Ивайло Вълчев каза, че истинските бургазлии не ходят на плаж?
- Истинските бургазлии се познаваме по това, че лятото сме бели. Вярно е. Но пък аз имам тен от разходки. Малко особен.

- Въпрос на Ивайло Вълчев, който изказа огромното си възхищение към вас: откъде намирате толкова енергия?
- Чувствата са взаимни, Ивайло е уникален човек. Винаги ще го обичам. Иначе много хора са ми го казвали това за енергията. Гледам, дъщеря ми прилича на мен в това отношение. Казвам й - не повтаряй моите грешки. Това да се хвърляш да направиш всичко на всяка цена, понякога носи обратен ефект. Няма смисъл да насочваш енергия към хора, които после бързо забравят. За жалост, трудно ги различавам.

Имам много енергия, но последната година се спихнах. Преживях доста, като че ли загубих душата си. Опитвам се да си я върна, но трудна работа.

- Съжалявам за смъртта на брат ви, а и годината беше много трудна за артистите, не че за другите беше лесна.
- Да, батко беше половината от мен и никога няма да го преживея. Зная, че мнозина го изпитаха.

- Вие лично как преживяхте COVID-19, говоря извън трагедията с брат ви?
- И аз го хванах в края на ноември. Бях изпаднала в паника - „ще се заразя, ще се заразя“, само това си мислех. Точно в онзи момент не го предполагах, защото си бяха направила един тест от аптеката, после антигенен. Все отрицателни. Но се разболях, дадох положителен. Казах си - хайде, в киреча си, както казват по Бургас. Питайте Ивайло за думата.

Страхът беше по-силен от другото. Не мръднах от дома. Е, не ме оставиха. Но бях доста уплашена. В момента, в който научих, направо умалях. Отдавам го на психическа основа, а и мнозина после споделиха, че са го преживели по същия начин. Дори когато се излекувах, изпадах постоянно в паника – май съм гореща, май се изпотявам, пак го пипнах. Кръвно вдигах, ходих по болници. Абсолютно постковид синдром.

- Надявам се, че сега сте в добро здраве. И да си върнете душата! А любовта намерихте ли?
- Тази тема не искам да я коментирам въобще. Каквото е трябвало, съм го взела в някой момент. Сега имам много любими хора до мен, близки, познати. Аз винаги търся причината да обичам хората. Защото ние по принцип търсим причина да мразим. Не бива!

- Какво ви мотивира да останете в Бургас, защото куп таланти от града се пръснаха по света, най-вече в София? Май само вие и Диомов останахте верни?
- Аз, Стефан, прибавям и Ева („Тоника СВ“), която живее в Айтос. Ние сме провинциалисти! Въпрос на разбиране. И сега имам възможност, не съм казала, не съм отишла в София. Но цял живот вярвам, че ако ти вървят нещата, ще си еднакво добре и в Каспичан, и в Симитли, и в София. Просто повечко пътувам. Ако не ти вървят нещата, и в центъра на Париж да си, все тая.

Бургас е моят град! Имам и други скъпи места. Въпреки че аз съм живяла в Сливен като дете, в Звездец. Но съм родена в Бургас, в бившата Немска болница, която сега е изключително красива библиотека. Просто нашите са военни, тогава си били в Звездец. Майка идва и ме ражда в Бургас. После се местим в Сливен, накрая в Бургас.

- А каква музика слушате?
- Да ви кажа, у дома нямам радио. Телевизия пускам повече да ми бърбори нещо, докато имам работа. Като дойдат приятели, пускаме една колонка, която те ми подариха за именния ден. Обичам Ед Шийран. Толкова любим! Гениален и скромен. Като го видиш с едно пуловерче и китарата. Аз обичам такива хора. Музиката му е чиста като начина, по който изглежда. Дано ида на негов концерт. Иначе в колата слушам радио, каквото пуснат.

- Шапка ви свалям за решението през 1990 година да напуснете Общината и сигурната работа и да се отдадете на музиката, как направихте тази крачка?
- От една страна - лесно, защото го исках, а имах някакви участия с група. От друга -  баща ми беше полковник, майка също работеше към армията, строги родители. Те не приемаха сериозно желанието ми да пея. Казваха: „Каква певица, къде ще ходиш да пееш, дръж си държавната работа“.

Обаче една катастрофа промени всичко. Прибирахме се посред нощ от участие, завивахме да оставим колега в „Меден рудник“, пътувахме в полско фиатче, ако ги помните тези бракми. Едни идиоти, без извинение, бягат по същото време от полицейска кола. Удариха ни, завъртяха ни здраво. Бях зад шофьора, седалката ме премаза - крака, гърдите. Оживяхме, а онези ги хванаха. Но си казах - не става така, сутрин на едната работа, вечер на другата. Избирай!

Имаше тогава право човек да излезе година в неплатен по лични причини. Така и направих. Ако не успея с музиката, мислех си, ще се върна. Точно след година се върнах в Общината, за да подам молба за напускане. Бях много бърза и грамотна машинописка, сега сигурно нищо не умея. Но почваха съкращения. Ако бях останала, за капак щеше да изгори една колежка - Вили. Аз си исках да пея по ресторантите, така или иначе.

- Помните ли колко беше първият ви хонорар?
- В ресторант нямам спомен. Но първо забавлявахме в петък, събота и неделя почиващите във Военната станция в Сарафово. Пеех в един самодеен оркестър и ни даваха по 5-6 лева, нещо такова. Не че 5 лева на ден бяха малко пари. Моята заплата в Районния съвет беше 125 лева.

Иначе от първите по-хубави хонорари в ресторантите събрах за микрофон. Тогава нямаше. Взех от колега в Германия. Микрофон, а не парцали и парфюми. А някои колеги и до днес нямат микрофон, което е страшна мистерия.

- Истински музикант се става от любов, а не от желание да правиш пари. Поне такива са моите впечатления?
- Аз никога не съм питала първо какви пари давате. Ще се гръмна, ако го направя. Парите не са били никога на първо място.

- 90-те години бяха мътни, с неприятни типове с дебели вратове по заведенията, как оцеля една млада жена като вас?
- Някъде през 1994 година се появиха масово мутрафоните и някак си всичко го обърнаха на таверни. Тогава пеех в ресторантите, в бар-вариетето водех програма. Пеех на френски, на английски. Изведнъж момчетата, с които работех, казаха: „Сори, Тони, ама трябва да научим гръцки парчета, че никъде не ни искат“.

Възмутих се, все пак дума не отбирам от езика. Но за мой ужас трябваше да наизустявам като папагал. Те имат страхотни песни. Но като не разбираш! Имитираш певеца и техните звуци „ц“, „ш“. Неволно ги пренасях и на български пеех за „Една строСена Цаса“. Ужас! Минаха години, докато си оправя този ефект-дефект.

- С мутрафоните оправяхте ли се?
- Беше ме страх, но се оправях. Аз не правя разлика между пияни и дрогирани, но пред мен са ставали какви ли не чудесии. Била съм се, замеряли са ме с чаши. Правеха го, защото вкарвах много български песни, които бяха избутани в нишата. Щом някой ме помоли за „Телефонна любов“ или „Вървят ли двама“, аз използвам, мина само на български хитове и забравя гръцкото.

Това пък накара доста хора да идват при мен точно заради този репертоар. Колегите си пееха турбофолк хитовете, аз нашите.

Веднъж идва при мен един - „Какво ми пееш, маааа, искам „Тигре, тигре“. И хвърли една чаша в краката. Аз курназ, защото зад мен бяха собствениците на заведението, които после станаха и мои продуценти. Те отлично виждаха колко хора идват заради мен. И се ядосах, хвърлих микрофона и казах, че приключвам. Имаше си и гардове, де. Веднага дойдоха. Шефовете също, не ме пуснаха, накараха въпросния човек да се извини.

Имаше и друг случай. Пиян ли, дрогиран ли, един мутрафон с мускули хвърли чаша и ме цапна по бузата. Но тогава един наш емблематичен съгражданин стана и го наби. Каза му - това е наше момиче, знаеш ли какъв труд хвърля всяка вечер. Направо го уби от бой. Извини се мутрафонът. И днес, като срещна този човек, няма да му кажа името, му подхвърлям - „Ти си първият мъж, който се е бил заради мен“.

- Аз се досещам май – Найден Милков, който също пробва да пее с Тони Дачева?
- Хаха, да.

- Един въпрос за Пловдив - с какво свързвате този град?
- С прекрасните хора. Концертът „Моите неизпратени писма“ го правих в Пловдив 6 пъти пред препълнени зали! Дали не бяха и седем, последния път на Летния театър. Едни от скъпите ми хора в живота са от Пловдив, но сега живеят в Чикаго. Отделно имам братовчеди там. Познавам много хора, но не толкова добре самия град. Публиката диша с мен!

Когато в един град има страхотни хора, нямам как и публиката да не е страхотна. Така и обяснявам на колеги за Бургас. Топли и добри хора сме, няма как да не ви приемат!

Баткото я пали по музиката, сега пуска „Пинк Флойд“ на гроба му

Брат й  Йордан бил изключително музикален и от малка я пали по нотите. Той учи във Военноморското училище във Варна и покрай корабите се снабдява с плочи. Първата е на „Юрая Хийп“, после се появяват АББА, идва ред и на „Пинк Флойд“.

„Батко обожаваше „Пинк Флойд“ до последния си дъх. Албумът „Обратната страна на луната“ беше любимият му. Особено първото парче, едно бавно (б.а. - „Speak to Me“). Дори и сега, когато отиваме със снаха ми на последното земно място, на което е батко, я пускаме. Само нея“, откровена е Тони.

„Батко ме научи на мелодични песни. Испански, френски, всякакви. Мелодии с душа. Други песни не харесвам, не мога да пея. Той ме научи да имам ухо, сложи ръцете ми на китарата“.

Певицата разкрива малко известен факт. Братът е уникален майстор на програма за снабдяване с въздух на църковните органи, казано по най-прост начин. „До ден днешен цехът му произвежда платки. Той си обучи момче. Търсеха го клиенти от цял свят, защото е доста специфична дейност. В Европа са трима-четирима, а в света дали има и десетина. 

И сега звънят: „Какво ще правим без Джордан? Той обучаваше всеки, имаше невероятно търпение. Беше най-знаещият, най-благородният“, категорична е по-малката сестра.

- Оптимист ли сте, ще се измъкне ли България от политическа, ковид и каква ли не криза?
- Страх ме е още от ковида. Като ходя по участие, ми се иска да кажа - хора, не ме прегръщайте. Разбирам ги. Изхвърлих от Фейсбука си куп хора, които в началото сипеха буквално омраза срещу Щаба! Ами тези медици се изправиха срещу един напълно непознат враг, гледахме по телевизията какво става в Италия.

 А колко приятели лекар имам, които се борят на първа линия! Те самите се разболяха, техни близки си отидоха. И да ми говориш за конспирация! Боже! Накрая дойде и трагедията с брат ми.

Като събрах сили, помолих всеки, който не вярва, да напусне профила ми. Може би бях крайна, но и чисто емоционална. Не, никой не ви плаши, дано не ви стигне само!

- Политиката следите ли?
- О, да! Отвратително е да гледаш хора без достойнство в парламента. Хора, които прелитат от партия в партия. Стават за смях. Къде ви е достойнството бе, хора! Човек за едното име живее. Не понасям обидите, тона, който те използват един към друг. Не е нормално. Не е в интерес на България. Те мислят за себе си.

- Разкажете повече за премиерата на новия клип „Близкият“, в който пеете с друг бургазлия - Стефан Илчев?
- Премиерата беше на 8 септември, продуцент е Игор Марковски. Каквото и да кажа, ще е малко за професионализма му, въобще за всичко, което прави за българската музика. Обади се, покани ме. Музиката е на Светльо Лобошки, текстът на Асен Йорданов.

- Това беше голяма изненада за мен.
- За мен също. Не го познавам лично, въпреки че всички са наясно какво означава фамилията за Бургас. Дори не сме се виждали. За Стефко не е изненада, че сме заедно, не ни е първи дует.

- Получи ли се? 
- Сигурно! Защото нещо, направено с любов, не може да не се получи. Страхотна работа и на останалите, създали клипа.

- Издадоха ми, че на всяка минута са ви прекъсвали фенове с искане за автограф или селфи, защото клипът е заснет в Бургас? 
- Да, на емблематични за Бургас места като моста, Морската градина, къщата-музей „Георги Баев“, Старата поща. Накрая у дома. Все пак една жена пише писма, нали това е сценарият.