Латинка Петрова е от стар род, преселници от Прилеп. Лоти, както я наричат приятелите й, никога не се ядосва, битовите проблеми прескача с усмивка.
Специално за “ШОУ” култовата актриса разказва своя живот и неизвестни истории за свои известни приятели, които ще обича, докато диша.
......................................
- Преди няколко години ти получи тежка пареза на лицето. Това за един артист е равно на катастрофа. Как се справи?
- Играх в Бобовдол един моноспектакъл, след това почерпиха малко уиски и ние ха-ха-ха... „Ами сега, трябва да се връщам – ако ме спрат полицаи?!” И отворих прозореца на колата. Понеже бях много запотена, много уморена, а в комбинация на това и уискито... А и ти е хубаво от аплодисментите, които си получил, взел си пари… До София ме надуха вятърът, а и аз карам много яко, и ми се дръпна силно устата настрани, получих пареза... Страшно беше! Викам – край! Оттук нататък какво правим?! Това за артист е трагедия!
Но в крайна сметка си казах: „Значи Господ е казал: “Дотук! Трябва да се смириш! Ще си гледам къщата, домакинството, ще започна да пиша... Не ми е дадено повече! Защо трябва да ламтя да изиграя всичко, което е написано, да флиртувам с всички готини мъже, които ми харесват, да съм първа писта на всички партита?! Защо?!” Благодаря на Весел Цанков в този момент, който ми каза: “Не, ти продължаваш!” Водех една рубрика в Радиото. И аз с ръчичка съм си натискала устата настрани, защото микрофонът е много чувствителен, за да продължа да работя... Всичко това за мен беше като един лош сън. Но не рухнах. Вярно, не ставах за телевизия, не можех да се начервя като хората /смях/. Синът ми си дойде от чужбина и много хубаво изигра, че ми няма нищо. Никой не ми каза: “Леле, леле, на какво си заприличала!
По-добре да не си жива!
Каква беше, а гле`й каква стана!” По принцип държа хората на една ръка разстояние и никой не дойде да ми се тръшка и да ми каже: “От тебе нищо не става!” Просто това не го позволявам!
- Казваш, че в Сатиричния театър има лоша енергия. Какво имаш предвид?
- Сатирата беше рожба на една тоталитарна власт. Навсякъде, във всички области, си имаше по едно Политбюро, имаше и в Сатиричния театър – разни народни, заслужили, всенародни, вселенски артисти! Там бяха глезените деца на ЦК и това е нормално - шутовете вървят след властта!
50 човека бяха в “и други”. Доста артисти си тръгнаха с много болка, с много сълзи, а можеха да дадат много! Просто там си имаше йерархия: стоиш мирничко – извикват те, пробват те. Слушкаш ли – папкаш. Но като си чел повече, ерудиран си, искаш да се състезаваш – не ти се дава възможност. Преди да замине за Америка, Младен Киселов беше за малко директор на Сатирата и каза: “Тези хора искат този театър да умре заедно с тях!”
- Кои актьори бяха потискани?
- Един Велко Кънев, вечна му памет, нищо не игра там, не му се даде шанс! Велко, миличкият, нямаше нищо общо с позата. Този човек беше като мембранка, реагираше на всичко по възможно най-човешкия начин. Никога не влезе в спор, не се скара с някой, само вдигне ръце, избоботи нещо и след това се разсмее от сърце. Никога не го видях арогантен, да псува!
Ачо Георгиев също много трудно се вписа. Изкараха го ченге, какво ли не... Мавродиев, Ицко Финци, Леда Тасева минаха през Сатирата... Калин Сърменов, който играе ролята на Милото в “Седем часа разлика”, беше в Сатирата, но го освободиха, представи си! Калин беше един умник, мълчалив... Защото и той чакаше своя шанс. А в Сатирата само с мълчание се успяваше.
Или влизаш в коалиция, или ставаш слуга!
Просто не ми се говори за това място, което беше запазен периметър за някои хора за вечни времена. Никой няма право на такова нещо!
Но сега, Слава Богу, има кастинги, можеш да се доказваш...
- Ти си била много близка с Георги Парцалев. Какъв човек беше той?
- Той ще остане най-добрият ми приятел от този театър, докато съм жива. Ще отнеса и негови тайни със себе си, защото така съм му обещала. Обади ми се веднъж посред нощ и ми каза: “Лотие, аз щи играя Гинка Станчева!” “Защо, бе?” А той: “Ами конфирансие... Казвам: „Добър вечер” в началото и след това „Лека нощ”! Само тези две явления имам!” Понеже Гинка Станчева конферираше често на разни програми, и той затова вика: “Щи играя Гинка Станчева!” Това за да видят името му хората на афиша, такива хитринки разни имаше...
Веднъж ми каза: “Лотие, намерил съм един матириал, двамата с теб да започнем, да изорием...” И започнахме да орем - последните две години, преди да почине, работехме двамата заедно. Казваше ми: “Никога не се унижавай от никой да искаш каквото и да било! За кола, за къща, за каквото искаш, при мен ще дойдеш!” Парцалев никога не позволи никой на неговата маса да си извади портфейла. Винаги той плащаше. Когато виждаше, че ми става неудобно, казваше:
“Не, аз пришълци храня - яжте, пийте!”
Из цяла България, където сме пътували, беше така.
- Споделял ли ти е лични неща?
- Казваше ми:
“Господ ми е дал всичко, но ей тъй не ми е дал да имам едно Жоржче, едно дете, че да ми продължи рода!
Ей на, утре по хендеците /канавките/ ще умра някъде! Бързаше да се обади на майка си преди всеки концерт: “Еми, вълнувам се, мамо!” След концерта веднага пак й звънеше: “Много `убаво мина, викаха “браво” и ръкопляскаха!” Искрена душичка!
- Използваха ли го някои хора?
- Употребяваха го винаги. Но той беше толкова ларж, че не обръщаше внимание на тези неща. Беше посочен свише да зарадва хората, да им донесе малко усмивка, малко надежда и да си отиде... Като комета – блесна и изгасна! Никой не се интересува колко е бил тъжен, колко е плакал, колко е стенал, колко е боледувал...
- Ти си била до него до последния му час…
- Той си отиде от левкемия, кръвоносните му съдове се чупеха. Говорила съм с професора, който го лекуваше. Той ми каза: “Лоти, няма никакъв СПИН, защо говорят глупости?!” Каза ми, че като са отворили корема му, е имало кръв, започнали са да мият, микрохирургът е шиел кръвоносните му съдове - на едно място шиел, а те по-нагоре се пуквали отново... Станали били като стъклени! Нямаше сила, която да го спаси! Мисля си, че Чернобил е в основата на всичко това. Той и не се хранеше. Порцията седеше пред него, а той я побутва, побутва...
Ходех при него всеки ден в Правителствена болница. Той си слагаше чавки за присъствия и отсъствия и ми викаше: “Лотие, ти нямаш един ден отсъствие!” Накрая толкова беше отслабнал, че златните му пръстени падаха и той си ги държеше с едната ръчичка под пижамата! Викаше: “Лотие, в съседната стая е Патриархът! Божи човек, пък и той в болницата, от жлъчка заболял, как е възможно?!” Шегуваше се с всичко до последно.
- И Невена Коканова си отива от рак... Как прие съдбата си?
- Венчето избяга от света, като разбра за болестта си. Скри се в своето село. Тя не шумеше, съвсем от друго тесто беше. Суетата не й беше позната. Живееше бамбашка. Много късно й хванаха заболяването. Киснехме с нея на “Солунска”, в първия СПА център, слабеехме... Венчето ставаше морава. Викаше: “Трябва да отслабна веднага!”. Беше дискретна за личния си живот. Като отидохме в Канада, Климент Денчев дотича и вика: “Венчето няма ли я с вас?!”
Те са имали връзка, която не е била само секс.
Раде Маркович беше голямата й любов, цялата гилдия го знаеше, и Шарлето /съпругът й Любомир Шарланджиев – б. а./ го знаеше, разбира се! Но Шарлето тя не го остави, независимо от забежките, защото знаеше, че ще страда! Венчето можеше да бъде фърст дама, но тя не беше материална!
- Ходила си при Ванга. Какво ти предрече тя?
- Ходила съм при Ванга 4 пъти. Първия път беше още когато по тези места се стигаше с открит лист. Един колега на сестра ми, юрист, който работеше към тайните служби, ме заведе, Конов се казваше.
Той отиваше при Ванга за конкретни служебни сведения.
Ванга му каза: “У среда, на еди-коя си вишка – каза някакъв връх - ке бега едно наше момче, оти се е разсърдило на ротнио, но, горкото, оно не знае що го чека оттатък у турско!” Конов си записа всичко това. След това тя му вика: “Дай да кажувам за щерка ти!” А той: “Не, аз не вярвам в тия неща, нищо няма да ми казваш! Остави ме мене, я виж сега захарчето на моята братовчедка!” Тя ми погледна захарчетата и каза: “Море, каква братовчедка ти е на тебе Латинка, море?!” Видях, че съм отворена за нея като вестник и замлъкнах. А тя занарежда: “Глей що си арна, що си веселка, оти не стана учителка да учиш децата, море?! Мани тая въжишка професия! До 30 годин` - нищо!” Аз думата въжишка не я знаех тогава, после разбрах, че било дяволска професия. Накрая като си тръгвах, тя ме спря: “Върни са, мори, върни са!” Помислих, че нещо лошо е видяла. А тя: “Докле си жива, на Атанасовден курбан ке праиш! Св. Атанасий е разперил над тебе едно цървено и те пази де идеш и що работиш!”.
Като се върнах вкъщи и проверих в тефтера си, видях, че на Атанасовден миналата година съм пътувала за Хасково, голяма поледица беше, и тогава се въртях с колата на осморка - на двете странични гуми, на другите две странични гуми, на двете странични гуми, на другите двете странични гуми! Неуправляема беше станала колата. Гледах в огледалото и си виках: “Край, долу е пропаст, падам, колата се взривява! Господи, да не видя този ужас!” Наистина, в такива моменти животът ти минава пред очите като на филмова лента за секунди. В един момент,
както колата беше станала шейна, спря!
И като слизам, виждам, че колата е спряла в една-единствена замръзнала купчинка сгур! Друго наоколо на пътя нямаше! Сякаш някой я беше сложил там, за да спре колата! Отивах за концерт с “Тоника” в Младежкия дом. Продължих бавно, бавно... Закъснях, разбира се, много. Спирам на центъра на града през хотела, тряскам вратата на колата, тя се заключва, а вътре ми остават ключове, перука, всичко. Успях с един нож и вилица от ресторанта с голяма мъка да смъкна едното стъкло и да отключа, но много се забавих. Бягам към Младежкия театър и чувам: “С това нашата програма завърши!” Аз извиквам: “Не!” И се качвам на сцената... Усещам как тялото не ме слуша, единият ми крак започва като шевна машина да играе неконтролируемо, просто в коляното ми се движи, бързо, бързо, бързо, бързо... Гледам го само и не мога да издам команда да го спра! Хората започнаха да се смеят, решиха, че правя някакво шоу... А аз се опитвам да изляза от положението: “Ами, така, пеша от София до Хасково – това е резултатът!” Оказва се, че всичко това ми се е случило на Атанасовден. Ванга ми припомни за този случай. Оттогава всяка година правя курбан на св. Атанасий, ходя в църква да ми се чете, коля петел... В трудни моменти винаги му се моля и той ми помага, дава ми сила.
- Какво друго ти е казвала Ванга?
- Ходих при нея със Стефка Берова и Йордан Марчинков и тя каза, че те ще се разведат. Абсолютно не повярвахме! Даже се смяхме със Стефания. Тя вика: “А той, Марчинков, без мен какво ще прави?!” На мен ми каза: “Много пари ке имаш, що че ги работиш?” Аз толкоз пари не съм видяла в интерес на истината, но... Притеснявах се, че трябваше да пътуваме с театъра до Испания със самолет и й казах: “Страх ме е да не случи нещо?!” А Ванга ме успокои: “Нема, мори, виждам те много стара и проскубана!” И наистина после в самолета като започна турболенция, им викам на моите колеги: “Аз съм спокойна, защото Ванга ми каза така и така...” И всички се струпаха около мен.
Преди да се омъжа, Ванга ми каза: “На година кола ке купиш, по на година син ке имаш!” А аз още не познавах мъжа си! Казва ми: “Ке срещнеш некой, който лев нема!” Аз се помайтапих: “Мани го тоя, дай некой с пари!” А тя: “Нема друг, те тоя е!”. И наистина - като срещнах мъжа, за който после се ожених и му казах, че му се “пада” да ме заведе на кино - флиртувах нещо - той в момента нямал нито лев в джоба си! Отишъл да иска от своя настойник 2 лв., за да купи билети за кино. Това по-късно го разбрах. На 17 февруари аз си купих жигула комби, първата кола, на 1 март се омъжих и на 17 февруари следващата година се роди синът ми, точно както Ванга ми предрече!
- Какви пари изкарваше от естрада по соцвреме?
- Работех много. Концерти имах из цяла България. Бях независима. И тази ми независимост ме направи безцеремонна. Никога не съм приплаквала на някой: „Моля те, една роличка да прибегам през сцената; моля те, вземи ме нещо да дублирам, за да оцелея по някакъв начин!” И пътувах, и си плащах да ми пишат материали, а не от “Стършел” да науча някой виц и да тръгна да го разказвам по сцените...
Когато 100 лв. беше средната актьорска заплата в театъра, аз съм получавала 13 000 на година!
- Как те взеха в онази култова реклама на мобилния оператор?
- Шансът ми на кастинга беше, че си бях забравила очилата. Не можех да чета добре текста, който ми дадоха, и започнах да съчинявам: „Една молбичка, една таксичка, ще чакате малко, сега е студено, замръзнала е земята, ние ще разкопаем околоблоковото пространство, но вие трябва да си го зариете...”. Режисьорът скочи и вика: “Продължавай!” И така. След седмица ми се обадиха, че аз ще снимам. Снимах 7 реклами. Те и пишеха след това за мен. Дечицата започнаха да ме играят. Нафантазираха си моя образ и всеки искаше да има такава баба вкъщи, защото мислеха, че летя с чадърче, влизам през прозорци и общо взето съм една хуна! Едно малко детенце застана веднъж пред мен и вика: “Домашният ни телефон е повреден, но вие да го поправите, не – благодаря!” Беше го репетирало явно вкъщи...
Едно интервю на Валерия КАЛЧЕВА
Абонирайте се за нас в Google News Showcase, за да следите най-важните новини от деня.
