Любен Дилов-син проговори за зловещи случки в леговището на приятеля му Иво Карамански

Любен Дилов-син е известен не само с изключителното си остроумие и опиянението си от дайвинга. Журналистът писател е пристрастен към социалното любопитство.

Без снобизъм и съсловни предразсъдъци той общува наред – с чешити и важни особи, с българи и чужденци, с тежкари и зевзеци. Дилов сподели пред вестник „Галерия“ няколко от милионите си истории с неочакван край.
 
– Господин Дилов, как успявате да откриете общия език и сходни теми с толкова контрастни персонажи – от висшия политически елит до хората на улицата?
– Едно от големите богатства на моя живот, наследено от баща ми, е свободното обитаване на най-различни социални среди – от високото изкуство, през мръсната политика, до дълбокия ъндърграунд. Еднакво добре съм се чувствал и в компанията на руски и световни олигарси в Сен Тропе, и в многолюдно ромско семейство.

– Носят се митове и легенди за вашата дружба с Иво Карамански…
– Когато се срещнахме за първи път, той беше гребец войник, а аз ученик, начинаещ спортист. Имаше необяснима слабост към мен още тогава – учил ме е буквално на всичко в лодката. Тази слабост се запази и след 1990, когато Иво беше титулуван като Кръстника. Един ден нахлу в студиото на „Хъшове“ след ефир.
 
Сграбчи ни със Слави и без всякакво предисловие запита: „Вие чели ли сте „За видовете“ на Аристотел?“. Слави, който не беше сигурен в правилния отговор, изсумтя нещо от рода на „мнн… ааа?“. Аз обаче му отговорих: „Чел съм я отдавна. Но само не ми казвай, че си чел тази безумно скучна книга, която определя какво е животно и какво е минерал“.

Иво с блеснали очи рече: „Четох я цяла нощ. И стигнах до извода, че ако някои бандити бяха с една идея по-низши, щяха да са растения – минзухари например“.

Беше изгълтал Аристотел, за да определи мястото на враговете си в класификацията на видовете!!! Друг път пък заварих в леговището му двама с вид на сериозни учени, които явно бяха държани дълго там и – да си го кажем направо, бяха малтретирани.

Не тежко, но редовно. В момента, в който видяха позната физиономия с очила, те се втурнаха да ми целуват ръце и да молят да предам някаква тетрадка на Иво и да му обясня, че трябва да ги пусне. Те каквото могли, направили. Но той продължавал да иска от тях ракета, за чието създаване му трябвали съвсем други инженери. Не че разбрах за какво става дума, но взех тетрадката и влязох наперено при Карамански.

– Не ви ли беше страх от Кръстника?
– Не. Той подушваше страха като куче – който започваше нещо да се лензи, беше свършен. „На какъв се правиш, бе? Защо тормозиш хората? Каква ракета искаш?! Ето тук са ти направили каквото могат, пускай ги да си ходят“, му се разкрещях аз, размахвайки тетрадката. Иво се разхили насреща ми: „Това са педераски работи! Нарисували са ми куфарна бомба, а аз искам силоз, ракета.

Искам да съм индивидуален член на Съвета за сигурност“. Разгледах по-внимателно тетрадката – не че всичко разбрах, но все пак видях, че тия двамата са описали подробно как се прави „мръсна бомба“, включително и откъде могат да се доставят материали за нея.

А Карамански, видиш ли, искал ракета, искал да е член на Съвета за сигурност: Русия, САЩ, Англия, Франция и… Карамански. Изчаках малко да се понапият, измъкнах „учените“, а тетрадката подпалих и хвърлих в първата желязна боклукчийска кофа, която ми се мерна. После месеци се притеснявах да не се сети да си я търси от мен. Или от нещастните физици…

– Вярно ли е, че сте щели да набиете кмета на село Зидарово?
– И още как – с Батката Батилов, едно от непрежалимите отсъствия в моя живот днес. Говоря за Тодор Батилов, дългогодишен следовател, участвал в разследванията на атентата от гара Буново и още куп знакови дела. В 40-тото народно събрание беше депутат от „Атака“. Бързо се надушихме, тъй като и двамата бяхме депутати от Бургаско, шетахме заедно из региона. В парламента бяхме като ивицата Газа между ОДС и „Атака“.
 
Ако трябваше да се договаря общо гласуване срещу Тройната коалиция, то минаваше през нас. Та с Батката научихме, че в Зидарово тормозят жена с 11 деца, защото имала мъж циганин и живеела в циганската махала.

Тази Красимира има уникална съдба, дори после накарах Карбовски да направи филм за нея. След тежки перипетии и бягства без документи от предишния си съпруг тя беше намерила пристан в Зидарово – в страхотно ромско семейство. Там беше открила и голямата любов, макар и в ужасна бедност.

Когато с Батката цъфнахме в Зидарово, веднага разказахме, че сме депутати и идваме да бием кмета, който отказва да приеме ромчетата в детската градина. Кметът дотърча разтреперан по площада – той депутати беше виждал само по телевизора, а сега тамън двама му бяха дошли на крака и на всичкото отгоре се канят да го ступат. Колоритният Батилов направи от тази среща малък селски празник.

– Постоянно пътувате по света – разкажете за среща с наистина впечатляваща жена…
– Преди много години във Виена се засякох с госпожа Сваровски – Марина Джиори. Тя купи 100 диска с „Голдберг вариации“ на Бах – геният ги пише за музиканта, който свири на клавесин при неговия покровител граф Кайзерлинг. Дисковете бяха продукция на музикалната компания, която имахме със Слави Трифонов.

Защото противно на наложеното мнение,не сме издавали само чалга, а и много прочути днес поп изпълнители. Та Слави и Маестрото настояха да направим запис на „Голдбърг вариации“, които не бяха изпълнявани от български пианист от десетилетия.

Произведохме напълно бутиков албум и даже планирахме да поканим Рангел Вълчанов да снима клип по него. Още си пазя някъде сценария. Та през 1999 влизам в магазина на Щатсопера, за да си купя някакви неща, но нося и десет диска от току-що излязлото на бял свят изпълнителско чудо.

Показвам диска аз и се захващам да обяснявам, че не искам пари – просто да подаря 10 диска, за да имат българско изпълнение на Вариациите. Излезе управителят, заинтригуван от „офертата“, и взе да ме разпитва надълго и нашироко какъв съм, какъв е този запис – дисковете бяха в красиви сини обложки.

И ми обясни, че не само в България, но и в Европа новите записи на Вариациите са рядко събитие и с удоволствие ще пусне дисковете в магазина, а ако има интерес към тях, ще ми се обади да му пратя още – вече с договор и сума.

В този момент една наконтена баба, която подслушваше разговора ни, буквално изтръгна един от дисковете от ръцете ми, разгледа го и ме запита: „Ще ми продадете ли 100? Идва Коледа и това ми се струва много подходящ подарък за някои мои приятели“. Само във Виена може да има баба, която има сто приятелки, слушащи Бах…

Е, не казвам точно „баба“ де… „Как няма да ви продам?!“, отговарям, но се сещам, че изобщо не знам на каква цена да ги пазаря и трябва да говоря със Слави по темата. „Само да звънна в офиса, за да видя дали са останали – че в България, като чуят „ Голдбърг вариации“, селяните продават воловете си и купуват дискове“.

– Как реагира „бабата“ на шегичката ви?
– Разсмя се, взе един диск, а на вратата се обърна към мен: „Момчето ще ви каже къде да ми ги изпратите“. „Момчето“ – разбирай управителя на прочутия бутик към Щатсопера, стоеше все едно са му заврели чадър в задника и са го отворили след това. Мобилизирам немския си и питам „момчето“ как да открия тази gnädige Frau, ако се окаже, че имам сто диска.

Той пребледня и ми отговори: „Това е госпожа Сваровски – и ако се наложи, ще тичам до Инсбрук, за да й ги занеса. Вие само ги доставете“. После поиска направо да му кажа цената, защото той ще плати и ще ги занесе като подарък на фрау Сваровски.