Мария Данаилова в началото на годината пред "Над 55": Приключихме завинаги с празниците!

БЛИЦ вече описа част от проблемите на семейство Данаилов. И тъй като всичко започна със старата любов на Ламбо - Ирен Кривошиева, и сина му Владимир, <a href="https://www.blitz.bg/news/article/145141" target="_blank"><span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>БЛИЦ публикува отново свое интервю с Мария Данаилова от 6 юли 2012 година</strong></span></a>.<br /> <br /> <br /> <span style="font-size: medium;"><span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>СЪПРУГАТА НА ЛАМБО - МАРИЯ ДАНАИЛОВА: ИРЕН КРИВОШИЕВА МИ ПОИСКА ПРОШКА</strong></span><br /> <strong>За разлика от нея аз никога не пожелах Стефан да осинови сина ми от Вили Цанков</strong></span><br /> <br /> <em>Съпругата на Стефан Данаилов &ndash; Мария, винаги е стояла далеч от светлините на прожекторите, въпреки че е една от най-култовите бивши манекенки в България. През 60-те и началото на 70-те години на ХХ век е обявена за една от най-красивите българки. Мария всъщност е историк по образование и, отдадена на професията и семейството, винаги е оставала в сянката на прочутия си съпруг. За първи път тя разголи публично душата си пред репортер на &quot;ШОУ&quot;.<br /> </em> <br /> <strong>- Г-жо Данаилова, какъв човек беше починалата тези дни ваша приятелка Свобода Бъчварова?<br /> </strong> - Цялата ми младост е свързана със Свобода. Дето се казва прозорецът ми към света е отворен от нея. Тогава бях женена за Вили Цанков. Той снимаше &ldquo;Между релсите&rdquo;, нейният автобиографичен филм и всяка вечер ходехме в тях. Двамата със Свобода работеха сценария. Познавах майка й &ndash; мама Саша (Саша Маркова &ndash; б.а.). Познавах и съпруга й Любчо Бъчваров, който беше лекар-кардиолог. В дома им се слушаше класическа музика, говореше се за кино. Вероятно и за политика, но аз съм била доста млада и не съм обръщала внимание на това или е било прекалено далеч от мен. Помня я много усмихната, мила и гостоприемна. Правеше ми впечатление, че много често ходеше в Белгия, по покана на кралицата. Дори веднъж изразих изненадата си и попитах защо Свободка ходи толкова често там. Обясниха ми, че нейният баща Тодор Ангелов, който е бил интербригадист в Испания, е спасил белгийските евреи от гетото. Той има паметник в Белгия и е техен национален герой.<br /> <br /> <strong>- Саша Маркова е била един от съдиите в Народния съд. Разказваше ли за процесите?<br /> </strong> - Майка й е Шарланджиева и са роднини с Шарлето (Любомир Шарланджиев &ndash; б.а.). Бяха много близки с него. Когато отивах у тях, винаги заварвах и Гришата Островски. Мама Саша я помня &ndash; тя беше с една бяла коса, подстригана много късо, <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>много комсомолска физиономия имаше, <br /> </strong></span> <br /> което ми правеше страшно силно впечатление, а тогава съм била на 19 или 20 години. Не беше висока, беше под средния ръст, но изправена. Винаги много спретнато облечена, класически и винаги тя отваряше вратата. Много гостоприемна, много засмяна. Деликатна жена беше, ако мога да се изразя така &ndash; любовна жена беше. Винаги ще те прегърне, ще те целуне. Избягваше обаче да говори. Почти никога не е седяла с компанията. Тя не беше от хората, които обичат да разказват за живота си. Например баща ми някак все се връщаше в младостта си. Разказваше ми, че познавал Кондарев или други големи хора. И аз все виках: &bdquo;Абе, татко, това за стотен път ми го разправяш.&rdquo; Тя не беше такава.<br /> <br /> <strong>- Не само покрай Вили Цанков обаче сте били близки. Свобода е и една от сценаристките на &ldquo;На всеки километър&rdquo;.<br /> </strong> - Да, заедно с Павел Вежинов, Кюлюмов, Евгени Константинов, Георги Марков. Тогава бяхме в Пловдив. Стефан беше разпределен в Пловдивския театър и живеехме в една къща, в която бяха настанени всички млади артисти от театъра. Вече бяхме женени. Той беше студент, когато се омъжих за него. Със Стефан сме се движили в една обща среда, защото аз три години бях омъжена за Вили Цанков, което е един голям плюс в моя живот. За едно момиче от провинцията да попадне в ръцете на Вили Цанков беше шанс. Защото <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>Вили остана до края на живота си най-добрият ми приятел <br /> </strong></span> <br /> най-добрият ми учител, човекът, който ме научи какво значи почтеност, какво значи естетика, какво значи красота на сцената. Плюс това аз имам син от него и две внучета-близнаци, които са прекрасни деца. <br /> Помня, когато се роди Елица, дъщерята на Свобода. Когато тя стана на 10 години, Любчо настоя тя да замине при брат му в Америка. Няколко пъти питах Свобода дали ще се върне, но тя винаги ми казваше: &ldquo;Не, Мери, няма да се върне!&rdquo; Тя завърши там някакви много странни науки. Когато Любчо почина и я остави тук съвсем сама, Свободка реши да замине при нея.<br /> <br /> <strong>- Само заради това ли? Не беше ли прогонена от България след промените?<br /> </strong> - Не, никой не я прогони от България. Никой нямаше смелостта да застане очи в очи с тази жена, която е претърпяла толкова много неща. Тя се връща с майка си от Испания в България, баща й ги изпраща, а Свобода вече е болна. Колко време прекарва в гипсово корито...<br /> <br /> <strong>- От какво е била болна?<br /> </strong> - Някакво заболяване на гръбнака &ndash; туберкулоза на костите или нещо подобно, не бих могла да кажа точната диагноза. Тя имаше гърбица. В Испания е било ужасяваща мизерия. Разделят се с бащата &ndash; той заминава за Белгия, а те се връщат тук, в България. Живееха в &ldquo;Лагера&rdquo;, в един малък апартамент, в който се събирахме. <br /> <br /> Когато си беше дошла за последно тук и имаше едно интервю с нея в &ldquo;Полет над нощта&rdquo;, много исках да се чуя с нея и непрекъснато звънях, но не ме свързваха. Най-накрая се принудих да кажа коя съм. Избягвам обикновено, не ми е приятно да го правя, защото всеки може да ми отговори: &ldquo;И какво от това?!&rdquo;. И ще имат пълно право хората.<br /> <br /> <strong>- Но защо мислите така?<br /> </strong> - Всичко очаквам. Вчера например видях опашка пред една будка за вестници и викам: &ldquo;Боже, за какво ли се тълпят тия хора?!&rdquo; - и отивам да видя какво има - може би нещо са написали интересно, да прочета и аз. И какво виждам &ndash; един вестник на първа страница с огромни букви написано: <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>&ldquo;Ламбо дрогира жена си!&rdquo; <br /> </strong></span> <br /> И аз не знам какво да направя. Хората ме гледат, някои от тях ме познават... Аз, която ви се заклевам в паметта на родителите си &ndash; никога в живота си една капачка алкохол не съм изпила!<br /> <br /> <strong>- Всъщност обаче във вестника описват новата роля на съпруга ви.<br /> </strong> - Взех си го, за да прочета. Идва си малко по-късно Стефан и ми казва: &ldquo;Моля ти се, не ми говори. Какво преживях в Народното събрание!!!&rdquo; Питам го какво става, а той ми разказва, че дошли негови колеги и се чудели как да му съобщят какво пише във вестника. Те видели заглавието и решили, че за мен става дума. А предния ден от същия вестник се обади една журналистка на Стефан, на която той каза, че няма право да коментира сценария на новия сериал. <br /> <br /> Три минути след разговора на Стефан звъни моя телефон. Звъни ми пак една журналистка: &ldquo;Г-жо Данаилова, да ми кажете за сценария!&rdquo; Аз онемях: &ldquo;Какво да ви кажа?! Не знам, нищо не знам. Не съм го чела, заклевам се!&rdquo; Може би се подмятал из къщи, той го е чел, но аз дори не съм го виждала. И й казах, че гледам сериала готов. Както гледах &ldquo;Стъклен дом&rdquo; &ndash; защото <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>Стефан играе, синът ми е един от продуцентите, а внукът ми работи там като общ работник<br /> </strong></span> <br /> &ndash; носи декори. Той пък така се вживява в тази работа, че си казах: &ldquo;Какво направих?! Вместо да изпиша вежди, извадих очи!&rdquo;, защото аз нямам желание и внуците ми да се занимават с театър или кино. Достатъчно ми беше! На мой гръб всички се упражниха както искаха.<br /> <br /> <strong>- Как преживявате всичко, което се изписа за вас и семейството ви, особено по време на президентските избори миналата година?<br /> </strong> - И по президентската кампания, и историята с Ирен Кривошиева... Каква ли не бях &ndash; алкохоличка, която е решила проблема си, диабетичка, която умира... всичко! И в един миг просто си казах: &ldquo;Господи мили, благодаря ти, че баща ми почина. Поне няма да се тревожи&rdquo;. <br /> <br /> <strong>- Ирен Кривошиева, незнайно защо, настоява вие също да приемете сина й. Бихте ли го направили?<br /> </strong> - Много лъжи, много неистини се изговориха. Аз никога не съм била агресивна. Не съм се появила по телевизията, както виждате. Само ми е мъчно за Стефан, защото ако той не беше известна личност, никой нямаше да му обърне внимание. Не мога да разбера защо е цялата тази шумотевица. Аз някак си нямам разговор с това момче. Мисля по друг начин и неговата философия ми е много чужда. Може би ако беше друг, бих се опитала да направя някакъв контакт и да седна, както с вас разговаряме, да си поговоря с него. Но това е едно момче, което нито аз ще разбера, нито то мен. Да е жив и здрав! И да живее живота си както го разбира. Нито съм имала контакт с него, нито съм се месила. <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>Аз съм била повече тормозена от тях <br /> </strong></span> <br /> в ония години. Бях решила, че е отминало. Имах две писма от нея, когато беше отишла в някаква църква в Америка, в които тя ми се извинява за всичко, което ми е сторила и ми казва: &bdquo;Ако не ми простите, аз няма да мога да се явя пред Бога.&rdquo; Не отговорих на тези писма, но ги запазих.<br /> <br /> <strong>- Вие простила ли сте й? Според нея чрез книгата си тя се е пречистила и е изкупила греховете си.<br /> </strong> - Ако това й носи нещо, нека го прави. Нито съм виждала, нито съм чела книгата й. Много мои близки приятели ми казаха: &bdquo;Мери, не чети книгата и въобще забрави за тази жена!&rdquo; Важното е аз да съм пред себе си чиста. Че съм живяла един нормален живот. Може би заради Стефан. Ето - и сега ще бъда един месец сама. А ако мислите, че не ме е страх от земетресенията? Толкова ме е страх, че като залюлее, бягам по пижама или нощница на улицата първа. Но какво да направя - това ми е съдбата. И моят избор. Можела съм да го прекъсна, ако искам, но не съм. <br /> <br /> <strong>- Защо не пожелахте да станете актриса? Имала сте толкова възможности.<br /> </strong> - Никога не съм искала. Следвах си в университета, познаваха ме всички, включително и Андрей Пантев. Но не бях амбициозен човек към себе си. Това страшно тормозеше баща ми. Така беше и с Вили като бях &ndash; все към другите, но не съм се намесила на никого в живота. Нито на сина си, нито на внуците си. Но винаги съм готова да застана зад гърба на някого. Родих Росен много млада. До 7-годишна възраст го гледаше майка ми. Когато го взех, вече бях женена за Стефан. Но никога, никога не пожелах, за разлика от Ирен, да кажа: &bdquo;Стефане, осинови детето ми!&rdquo; Аз знаех, че неговият баща е Вили Цанков и се гордея с това.<br /> <br /> <strong>- Имате ли съмнения, че Влади не е син на Стефан Данаилов?<br /> </strong> - Не знам какво съмнение да имам... Всеки може да ви потвърди, че никога не съм ходила на никои снимки, той тогава снимаше по четири филма. Не съм присъствала на репетиции, аз просто не се месих в това... Баба ми винаги ми казваше: &ldquo;Запомни едно - мълчанието е злато!&rdquo; Сега обаче бих й казала: &ldquo;Бабо, мълчанието не е злато. Мълчанието се превърна в мръсна дума.&rdquo; <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>Сега изведнъж сякаш светът се срина върху мен<br /> </strong></span> <br /> Но трябва да го преживея. Затова не се появявам никъде, с никого не се срещам. <br /> <br /> <strong>- Може би точно заради това има толкова клюки за вас и Стефан.<br /> </strong> - Аз нямах нищо общо с тази среда и много добре си давах сметка. Нямам място в тези компании. Може би съм била като боксьорите - с високо вдигнат гард, за да не ме удари някой. Може би не съм можела и да се защитавам&hellip; Сега мога, но тогава &ndash; не. Винаги обаче съм готова да помогна на който има нужда. Ако има такъв човек, на който да не съм помогнала, не съм подала ръка, съм готова ето сега, в същия този момент, да дойде и да ми поиска сметка. <br /> <br /> Когато синът ми беше много болен и едва го спасихме, защото и това преживяхме, аз си реших да постя. Вече го бяхме извадили от болницата &ndash; <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>на количка, парализиран. Беше страшно!<br /> </strong></span> <br /> <strong>- Какво му се беше случило?<br /> </strong> Един вирус от бронхопневмония беше поразил цялата му нервна система. Пълна парализа - до очите! Случва се 1 на милион. Направихме всичко възможно, оправи се. И реших за една Коледа да постя от благодарност, че се е оправил. Няколко дена преди празника готвех вкъщи и реших да опитам яденето. Чак после обаче осъзнах какво съм направила. 40 дена пост и три дни преди края му провалих всичко. А докато беше болен Росен, все ходех в &bdquo;Света Петка&rdquo;. Там имаше един много възрастен поп, над 90-годишен беше, много благ човек, който все ме успокояваше. Като наруших поста, скочих и отидох пак при него. Явно много съм била разстроена, защото той като ме видя, веднага дойде при мен. Изслуша ме и накрая ми каза: &bdquo;Запомни от мен едно &ndash; не е важно какво влиза в устата ти, а какво излиза от нея&rdquo;... Сигурно съм имала грешки, не може човек по пътя си да не е настъпил някого и да не е сбъркал, но винаги съм се пазила от грехове. Не съм си позволила да съм объркала човешка съдба или да съм съсипала живота на някого, да сторя грях. А грешки сигурно имам, признавам си! <br /> <br /> <strong>- Разказва се, че у вас е било Аврамов дом...<br /> </strong> - Винаги и за всички! И за приятелите ни руснаци, и за италианците, с които Стефан работи, който се разболее, винаги сме готови да помогнем. Започнах вече да се плаша от звъна на телефона, защото като почине някой от приятелите - и като Велко (Кънев &ndash; б.а.), и като Черкелов, така ми се обаждат, както вие сега, и ми казват: &bdquo;Разкажете&hellip;&rdquo; Аз тогава можах само да кажа: &bdquo;Той изигра Велински като за &bdquo;Оскар&rdquo;! Но аз да взема да правя разбор на този велик човек или на безкрайно талантливия, целунат от Бога Велко?! <br /> Казвали са ми: Така ти се е стекъл животът, седни, напиши, ти можеш да пишеш добре. Като прочетох обаче книгата на Джеки (Анжел Вагенщайн &ndash; б.а) &bdquo;Преди края на света&rdquo;, му се обадих да го поздравя, но не ми се отрониха от устата някакви велики слова и му казах само: &bdquo;Джеки, след като прочетох книгата ти, никога няма да хвана писалката повече. Аз я хвърлих в кошчето!&rdquo;. На Свобода книгата й &bdquo;Земя за прицел&rdquo; за Буров е изключителна. Той пък по една случайност е от моя роден град. Познавах жената на брата на Буров &ndash; баба Еленка. Тя имаше изключителна библиотека, която брат ми, Бог да го прости, той почина при катастрофа, а месец по-късно почина и майка ми на 50 години, изкупи. <br /> <br /> <strong>- Колко годишен беше брат ви, като почина?<br /> </strong> - На 28. Беше една година по-малък от мен. Заедно следвахме в София. Това беше мечтата на майка &ndash; да ни изучи. Баща ми пък почина на 86 години. Той никога не ми каза Мария.<br /> <br /> <strong>- А как ви наричаше?<br /> </strong> - На името на брат ми &ndash; Жоро. Никога не каза Мария след неговата смърт. Въпреки че до края на живота му го гледах. Всеки петък, събота и неделя ходех при него, защото той отказа да дойде в София. Баща ми беше корав човек. Винаги ме е обичал, но не позволи да стана глезла. Никога нито ме е милвал, нито ме е галил или целувал. Никога не е казал: &bdquo;Ах, доброто ми момиче.&rdquo; Винаги се е държал с мен като равна, като голяма. <br /> И може би така <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>остарях по-рано<br /> </strong></span> <br /> Имала съм много качествени срещи и приятели, много от тях вече ги няма. И сега, като ми се обадиха за Свободка, все ме избива на рев. И от възрастта, но и ми е мъка. Сърцето ми плаче. Срещу нас има една детска градина и я гледам. И си викам: &bdquo;А-а-а-а-а, тази детска градина! Ще си купя някой ден една туба бензин и ще я запаля!&rdquo;.<br /> <br /> <strong>- Защо?!<br /> </strong> - Писна ми! Само в тази детска градина гледам от прозореца. А вече няма и детски плач. Тя е напълно празна. Някога беше жива. Някога излизаха едни малки деца, които ходеха като патета, хванати за престилките си. И пееха: &bdquo;Тих бял Дунав се вълнува &ndash; Бум!&rdquo;...<br /> <br /> <strong>Надежда НЕНОВА, БЛИЦ</strong>