Мъжът на годината Стефан Стойчев: От стреса напълнях с 26 килограма за 6 месеца
След време разбрах, че не съм успял да спася сватята на мой роднина
Спасителят от магистрала „Тракия” – 29- годишният чирпанлия Стефан Стойчев, стана Мъж на годината 2011. Убедителната победа с 6084 гласа пред актьора Христо Мутафчиев - с 435, и треньора по борба Симеон Щерев – с 407, го превърнаха в човека, който за първи път промени историята на конкурса, печелен досега само от именити държавници, политици и знатни спортисти. Този път мъжът, заслужил тази чест, е обикновен комбайнер.
<em>За първи път и единствено пред „ШОУ” Стефан Стойчев разкри цялата истина за преживяния от него ужас и страшните последици от стреса.</em><br /> <hr /> <br /> <strong>- Стефане, какъв е мъжът, който може да понесе това високо отличие „Мъж на годината”?</strong><br /> - Добър човек. Не някакъв герой. Силен по дух мъж. Но, вижте, аз изобщо не очаквах да стана Мъж на годината, още повече да застана пред хора като Христо Мутафчиев и Симеон Щерев. И двамата са големи хора. Мислех си, че Щерев ще спечели приза.<br /> <br /> <strong>- Защо?</strong><br /> - Защото накара цяла България да се радва и прочу страната ни по света.<br /> <br /> <strong>- Но ти пък с риск за живота си спаси и промени съдбите на много хора от автобуса, който катастрофира на 15 юни миналата година на магистрала „Тракия”! Именно ти пръв влизаш в него малко след преобръщането му с пожарогасител в ръка и докато не загасяш пламъците от подпаления двигател, който е можел всеки миг да се взриви и да помете всичко наоколо, не се отказваш! </strong><br /> - Вярно е, но не мислих за себе си. Изобщо!<br /> <br /> <strong>- Би ли се върнал в спомените си от оня адски ден - какво точно стана?</strong><br /> - Виж, за първи път <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>ще кажа неща, които никога досега никъде не съм споменавал. </strong></span><br /> <br /> И от дистанцията на времето вече ми се струва, че съдбата ми е давала знаци за онова, което ми предстои. Досега не го осъзнавах, но напоследък все повече си мисля, че това е така. Този ден с комбайна прибирах грах в село Златитрап, Пловдивско. Още сутринта, ей тъй, от нищото, изведнъж стъклопакетът на вратата и прозореца на комбайна се пръсна пред очите ми. Стъклата посипаха краката ми. Стана без каквато и да е причина - просто „гръмна” това огромно стъкло. Жънахме до късно вечерта. По-рано щяхме да се приберем, но в последния момент шефът ни вика да видим дали една нива не е станала за жънене и така закъсняхме. Тръгваме късно с колегите за Чирпан с микробуса. Но, преди да тръгнем, изведнъж се сетих, че бусът няма пожарогасител. И викам на колегата: <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>„Абе хвърли от комбайна ми пожарогасителя. Дай го тука!”</strong></span><br /> <br /> Мислех си - да го има все пак в буса, че може да ни срещне КАТ, да не сме в нарушение. Колегата донесе пожарогасителя. Хвърлих го в буса и потеглихме. Като стигнехме „Пещерско шосе”, колегите взеха да викат: „Абе, да спрем да се поразходим из Пловдив, а?!”. Нещо сякаш ме бутна и викам: „Абе, какъв Пловдив ще гледаме, късно е вече! Давай по магистралата да си вървим по-бързо, да се наспим, че утре пак сме на работа”. Подкрепи ме и още един от колегите и тогава водачът обърна буса и тръгна по магистралата. Бях отзад, на задрямване, след 24 часа е било. Колегата шофираше и на около километър след разклона за Хисаря видях две огнени кълба и два чифта аварийни мигачи, което значи, че не сме били първата кола. Но мигачите светеха в аварийната лента. Първите аварийни мигачи после разбрах, че са били от колата на македонеца Васко Ристевски. Минал съм покрай него, но на мен този момент ми се губи в паметта. Васко ми го разправя, като се видяхме в Бургас. Вика ми: „Мина покрай мене и ми извика: „Давай по-бързо, автобус се е обърнал!”<br /> <br /> <strong>- Как си „минал” покрай него?</strong><br /> - Тичайки по магистралата. Аз грабнах пожарогасителя и хукнах напред. Така съм минал покрай македонеца Васко. А като бягам по магистралата, се срещам с шофьора на автобуса. Ризата му окървавена. Питам го колко човека са вътре. Отговаря ми: „Двама-трима са”.<br /> <br /> <strong>- Бил е в шок и не е знаел какво говори, вероятно?</strong><br /> - Сигурно. Стигам автобуса. Задната част на покрива я нямаше. Влязох вътре оттам. Пред мен виждам двигателя, който гори. Натискам пожарогасителя и го изпразвам. Но двигателят още тлее. Не е загасен напълно. Излизам и тичам при колегите. Искам да ми дадат друг пожарогасител. И като няма друг, викам им: „Има отзад в колата шишета с вода. Давайте водата!” И докато колегата се завърти да ми даде водата, едно момченце от отсрещното платно ми хвърли от колата си втория пожарогасител. И преди да вляза пак в рейса, гледам излиза първата пострадала - Мая от София. Лицето й цялото в кръв. Помагам й. А тя ми вика: „Ох, боли ме главата, дай ми едно хапче за глава!”. И като се измести, видях – <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>нямаше й скалпа на главата. </strong></span><br /> <br /> Оставих я до мантинелите и й казах да чака линейката. Върнах се да вляза пак в автобуса и да гася. Трябваше да обиколя и да вляза откъм колелата. Превъртам се отзад през колелетата, които са във въздуха, и влизам пак. Вътре - гледам при двигателя - червено, тлее още нещо около ауспуха. Пак натиснах пожарогасителя, докато всичко изгасна напълно. И в момента, който се обръщам, виждам, че има хора. Излизали са от предния прозорец. Крещят, реват, писъци, крясъци, кръв… страшно!!!<br /> <br /> Поогледах се и си рекох: Шофьорът вика, че били двама-трима, а тук е страшно, има към двайсет човека. Не се знае колко са вътре. <br /> <br /> Пристигна първата линейка. Бързо надойдоха и още няколко от всички посоки...<br /> <br /> <strong>- Знаеш ли на колко човека си помогнал оная нощ?</strong><br /> - Не. Гледаш на колкото се може на повече да помогнеш. Всичко ми е като на някакъв луд, ужасен, кървав екшън, който сме гледали по филмите. Имам бели петна в паметта си. Знам, че помагах, и бях повече от четири часа на магистралата при тези хора и целия този ад, но ми се губят часове в паметта. Не зная как съм действал, може би подсъзнателно, но имам бели петна... Забила ми се е в паметта една сцена. Гледам жена на мантинелата. Мислехме я за труп. Но виждам, че си мърда корема. Извиках лекари да я прегледат, но... издъхна. После разбрах, че това е било момичето от Приморско ли, от Бургас ли беше - манекенката, която загина.<br /> <br /> <strong>- Интересува ли те и сега съдбата на оцелелите от този ад?</strong><br /> - Разбира се. И сега продължаваме да се чуваме и да се виждаме с някои от тях. Например със Сашо от Бургас. Инвалид е в момента. Пенсиониран е с ТЕЛК. Ченето му беше откачено. Не може да движи едната си ръка. Гърдите му също са пострадали. Имал е малшанс. Подал документи да работи като заварчик в София към метрото. Веднага го приели, а той не е очаквал. Затова решил да се върне да набави още някакво медицинско, което искали към документите, и хванал нощния автобус до Бургас - да спечели време. Сашо го е извадил Стоян от Канада, чиято дъщеричка загина, а момченцето на Стоян – 5-годишно, което много време стоя при мен и го успокоявах, нямаше и драскотинка дори! Истинско чудо! Само дето Стоян не даваше да се спомене нещо пред него за кака му, за да не се стресира. <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>Не знаеше, че е мъртва...</strong></span><br /> <br /> Та, макар и аз лично да не съм спасил Сашо, той ми казва: „Ти си ми като син, защото, ако не си бил ти, и умрелите нямаше да са умрели, а щяхме всички да сме овъглени! И никой нямаше да ни разпознае”. После по експертизите специалистите ми разправяха, че ако аз не съм взел пожарогасителя в ръцете си, а само с голи ръце съм тръгнал да спасявам, въпрос на няколко минути е било всичко да избухне в пламъци и да гръмне от парите в резервоара. <br /> <br /> Чуваме се и сега се видяхме с Мая от София. Преди катастрофата е била полицайка. С Жулиета - лекарката от Стара Загора, се чуваме непрекъснато по телефона, но някак си съдбата все не може да ни срещне. Сега, като започнах вече работа в Стара Загора, надявам се и очи в очи да се видим. С брата на загиналата Албена - Яшар, Янко, както му викат, сме приятели. И с него нонстоп се чуваме. След катастрофата отивам до наши роднини в с. Найденово, Чирпанско, и роднината ми вика: „Абе, Стефко, знаеш ли откога те чакам? Спасявал си хора, спасявал си, а моята сватя не си спасил!” <br /> <br /> Бях шокиран. Оказа се, че това е същата тази Албена, сестрата на Янко. Дъщерята на моята роднина от Найденово се оженила за сина на Албена. Имали и бебе. И нея вечер Албена се прибирала от Кипър, за да си види внучето, но уви - не стигнала. Виж колко е малък светът…!<br /> <br /> <strong>- Към колко часа тръгнахте от магистралата за вкъщи?</strong><br /> - След последния извозен от линейката. В Чирпан се прибрахме на разсъмване. Веднага легнах, без да съм се умил дори, така, с кървавите дрехи, както бях. Нямах сили за нищо, <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>а след час-два трябваше да ставам и да отивам на работа. </strong></span><br /> <br /> Дали съм дремнал малко, и съмнало. Станах. Като се погледнах - ужас! Още тогава съм викал на сън: „Никога няма да забравя това нещо! Никога няма да забравя! Беше ужас!”. Жена ми сутринта ми го каза - това е чула да бълнувам. Като тръгнах на работа, от медиите разбрах по пътя, че е било много страшно. Дотогава някак си не го осъзнавах точно. Пък и беше тъмно. И правя благодарение на това, че беше тъмно, защото, ако всичко се виждаше и беше станало през деня, психиката на много хора, които бяха на тази катастрофа, нямаше да издържи, щяха да превъртят. <br /> <br /> <strong>- Как се преживява всичко това?</strong><br /> - Не зная. Жена ми казва, че в началото съм я гледал страшно. Гледаше ме, вика, като убиец. Близките ми обиколиха де-що има в региона врачки и баячки да ми махат стреса. През пепел ме прекарваха, ляха ми и куршуми. Сега съм по-добре. Но от оня момент, пак по същия начин се храня, но от стреса ли, що ли – наддавам на тегло?! За шест месеца от 90 килограма станах 116 кила мъж. За 6 месеца качих 26 килограма! В началото почти всяка вечер сънувах катастрофата. Сега се поразредиха тези сънища. И не е така страшно като в началото. Но още бълнувам, викам на сън, говоря. Жена ми ги разправя на сутринта. <br /> <br /> <strong>Едно интервю на Керка ХУБЕНОВА<br /> <br /> </strong><span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>ОЩЕ ЕКСКЛУЗИВНИ ИНТЕРВЮТА ЧЕТЕТЕ В НОВИЯ БРОЙ НА В. "ШОУ"!</strong></span>