Наско от Б.Т.Р издаде пред в. "ШОУ" една от най-дълго пазените тайни на бандата
Дразнят ме хора с капаци на очите, които не могат да гледат извън собствения си кръг
Атанас Пенев е от онези хора, които лесно създават усещането за приятелство. Печелят естествено сърцата на хората – със спокойствие, финес и усет към красивото – не само в музиката, но и като човешки качества. Често и неслучайно го наричат джентълмен в рока. Спокойствието му в живота печели много приятели, а темпераментните изпълнения от сцената – безброй почитатели. Потвърждение за последното ще бъде и предстоящият близо 3-часов концерт на Б.Т.Р „Невидими стени” на 29 март в зала 1 на НДК, когато групата ще представи най-популярните си песни и новия си албум. Ще отпразнува и своята 25-а годишнина. Рокаджиите се подготвят за безкомпромисна класа във всички компоненти – музика, звук, визия, шоу, настроение, динамика и мултимедия. Гост-музиканти ще бъдат Ясен Велчев („Те”), Антоний Георгиев („Ахат”) и Добромир Поликов. Дългоочакваното музикално събитие е и първата самостоятелна изява на голяма сцена на Б.Т.Р за последните 3 години. Албумът им „Невидими стени” включва 10 песни – всички по музика и текст на Славчо Николов, с изключение на въздействащия текст на Александър Петров към песента, създадена за актьора Христо Мутафчиев. Очаквано пилотният сингъл от албума „Моята сила” оглави и музикалните класации, а режисьор на лентата със сюжет, близо до екшън драма, е дело на Асен Блатечки. В откровен и усмихнат разговор пред народното издание Наско споделя не само емоции, но прави и истинска словесна еквилибристика с паралелите в живота си.
- Наско, поредният голям концерт за Б.Т.Р предстои – на 29 март. Толкова години на сцената изморяват ли или напротив? Далеч съм и от мисълта, че можем да говорим за капана на рутината…
- В никакъв случай (усмихва се). Рутина, рутина, но знаеш ли… винаги преди да излезем на сцена, по-специално аз, имам една такава особена треска. Вълнение, което е много ползотворно и хубаво. Ако изгубим и тази емоция, значи започваме да възприемаме всичко като работа, не като удоволствие и правене на изкуство. Даже този предстоящ концерт изисква не традиционното усърдие от нас, а много повече, защото той ще е своеобразна премиера и на 60% от песните от новия ни албум. Трябва да се представим достойно и на много високо ниво, да изпълним песните перфектно!
- Тази треска, за която говориш, даже може да бъде и много симпатична, стига да е овладяна емоцията в нея, иначе може да доведе доста неприятности от типа на загуба на глас от вълнение…
- О, да, има и доста такива случаи, но Слава Богу, да чукна на дърво, на мен не ми се е случвало нещо подобно. Но да, вълнението, особено когато си по-млад, е много сериозен капан, в който можеш да попаднеш. От друга страна пък, той те и държи в кондицията, която трябва да се стремиш да поддържаш. Адреналинът те тресе и си способен на чудеса!
- А има ли групата някакви специални ритуали или традиции, които следва преди сцена през годините?
- Нямаме нещо толкова специално, подобно на ритуал, който се спазва винаги, защото без него кой знае какво би се случило. Не, ние не сме суеверни, но пък имаме една характерност – винаги преди сцена си говорим смешки. Просто защото човек трябва да излиза винаги в добро настроение, за да го предаде и на хората. Опитваме се да сме весели. Денят преди концерта пък, лично аз се старая да говоря по-малко, за да си почива гласът. Разбира се, поддържаме и добра физическа кондиция, без която каквото и да е не би се получило – тя е половината от целия процес.
- Какво смешно си казахте последно, помниш ли?
- Честно казано не, но нещата, които си разменяме, не са непременно определени вицове или изрази. Различно е. По някой път е виц, друг път е случка, трети път е нещо, което сме видели, чули. Даже не е толкова важно какво казваш, а как го казваш – така, че всичко да бъде весело (смее се), това е идеята.
- Обръщайки поглед назад, вероятно има планина от концерти… Някои си водят статистика на изявите, други складират усещания и спомени. При теб как е?
- В интерес на истината ние не сме от артистите, които си водят точна статистика за концертите и участията, големи или малки. Помня как в самото начало имахме малко концерти, но бяхме и все още никому неизвестна група, но пък свирехме почти всеки ден по клубове. И тогава правихме средно по около 200 изяви на година. Сега клубните ни участия са редуцирани почти до санитарен минимум – правим го за забавление. Но концертите пък са много повече, отколкото бяха, когато бяхме млади. За 25 години, откакто сме на сцената, вероятно средно сме имали по около 100-ина участия на година. Много са наистина и Слава Богу, че аз не съм злопаметен и помня само хубавите концерти, лошите гледам да ги забравя. Разбира се, човек трябва да помни грешките, защото те го развиват в правилната посока.
- Разбира се! Особено когато в комплект с това е въоръжен с чудесна самоирония!
- (смее се) Абсолютно. Човек трябва да умее да се забавлява в крайна сметка и да не се взима на сериозно. Спомням си даже един случай, за който сме си говорили с теб преди време – тъй като аз много късно станах шофьор, някъде около 30-те, първата година, когато взех книжка, имахме две турнета едно в друго и почти не се прибирахме.
Не давах на
никой да ми
кара колата!
Много ми хареса да шофирам и навъртях около 100 000 за едно лято. В Стара Загора ни спря един полицай. Бяхме с две коли, пълни с техниката. И ни каза: „Превишихте скоростта”. Отвърнах: „Щом така сте отчели, няма проблем”. Видя ми името, не знаеше кои сме, не бяхме много известни тогава, но каза: „Наско, ти що така бързо караш? С какво се занимавате?”. „Музиканти сме”, отговарям аз. „Какво свирите?”, попита. „Рокендрол”, викаме ние. „Добре де, къде ви е певицата?”. „Аз съм певицата”, изненадах го и доста се смяхме. А всъщност аз бях извършил нарушение, превишавайки скоростта, съответно имах глоба и акт. Но е хубаво, когато е весело. Днес вече ни разпознават почти навсякъде. Славата обаче има много страни, не само хубави и донякъде е тежко бреме. Когато всички те познават, не можеш да си позволиш неща, които за нормалния човек са съвсем нормални. Аз, например, си ходя по анцунг из целия квартал, всички ме познават, но не можеш да се прибереш пиян и да заспиш пред вратата, нали така (смее се).
- Не е много препоръчително!
- Никак даже (смее се). От тази гледна точка човек е добре да се съобразява, да се пази. Затова и самоиронията е нещо много хубаво – защото не ти позволява да си мислиш, че си кой знае какво. Никой не е по-голям от хляба. За съжаление обаче в България, която е много малка държава, има много такива примери.
- От онзи момент с първото нарушение зад волана до ден-днешен са минали не малко години, със сигурност и не малко навъртян километраж. А случвало ли се е друг път нещо подобно на пътя?
- За щастие не. Опитваме се да сме образцови шофьори. Не казвам, че не правим грешки, но през последните 15-ина години, откакто сме всички в един бус, и се сменяме на шофьорското място, отговорността е много по-голяма. Все пак ти возиш своите колеги и трябва да си внимателен, да не излагаш на опасност, освен себе си, най-вече и тях. С годините ставаме все по-образцови по тази тема. Сега, случвало се е понякога, когато бързаме, да караме и малко по-бързо, не сме перфектни, то такива и няма. Онова, което със сигурност сме разбрали, е, че трябва да се бърза бавно (усмихва се). От другото просто няма смисъл – изцепките и геройствата на пътя.
- Особено пък, говорейки за това, че сме малка държава, в която нравите са доста изострени. Май точно шофьорите най-често се оказват нарицателно за спецификите на родния манталитет?!
- (смее се) Така е, да. Ние обаче, нашите характери не ги проявяваме на пътя. Опитваме се да проявим характер, енергия и хъс само на сцената и в музиката. Но ти си права за това, че онова, което се случва на пътя, всъщност е отражение и на всичко останало. В този смисъл мен най-много ме дразнят хората с капаци на очите, които не гледат извън себе си и собствения си кръг. В крайна сметка сме общество и всяко едно действие има влияние върху околните.
Дразни ме и
простотията -
има я във всяка
държава
но може би при нас е малко по-характерна (смее се). Балканска ситуация. Простотията я има и на пътя, и в магазина, и на опашките, навсякъде, но ме дразни, когато става дума за училище, за деца, за образование. Човек трябва да си дава сметка за това, най-вече, ако е публична личност. Тогава, каквото и да кажеш, или направиш, има влияние, особено върху младите хора, които са като попивателни. Ако си идол на младите, трябва да даваш пример със своето поведение за това кое е добро и кое лошо, а не обратното.
И четиримата са примерни шофьори на пътя, когато се сменят зад волана, пътувайки из цялата страна.
- Ти си един джентълмен в рока, а крайностите, за които говорим, са вече категорична тенденция, особено при подрастващите, които лесно и сигурно ги следват като модел!
- Много е лесно да се следва нещо подобно. А аз даже няма и как да чуя подобни текстове, нито поведение, просто защото човек бяга интуитивно от това, което го дразни. Нито чалгата, нито рапът са моята музика. Но в редките случаи, когато все пак попадам на някакви екземпляри, съм доста учуден от това докъде може да стигне сам човек. И не го казвам с дразнене. Просто говорим само за търсене на евтин начин за привличане на внимание. Но колкото по-бързо привличаш внимание към себе си, толкова по-бързо ще го загубиш – доказана и задължителна закономерност. И другото е, че –
много по-лесно
е да научиш
някого на лошо,
отколкото на
хубаво
Лично за мен летвата в музиката е операта, чисто музикантски погледнато. Красиво е – и като игра, и като музика. Но, за да мога да усетя пълната красота на симфоничната музика, лично на мен ми трябваха много години. И чак през последните 10-15 започнах да разбирам какво изразява тя. Човек се учи, докато е жив. Да, някога имаше цензура – в никакъв случай не искам това време да се връща, но от другата страна автоцензурата на музикалните редактори, например, е задължителна. Затова и по БНР никога няма да чуеш подобна музика. Там наистина работят хора, които знаят кое е хубаво и кое пошло; кое има стойност, и кое не; кое е музика и кое нейно подобие.
- А не е ли най-фрапантно това, че се злоупотребява съвсем съзнателно с родния ни език – жаргони, диалекти, чуждици?!
- Така е, факт. Затова за мен винаги е особено впечатляващо, когато видя насреща ерудиран човек, който умее да се изразява и да говори на всякакви теми, същевременно да го прави на правилен български език. Голяма радост е подобно общуване. Останалото е откровена мъка. За всеки влак си има пътници, няма проблем, но нека се знае на всяка музика, текст и нота къде й е мястото. Едното е халтура, другото култура, много е лесно!
- Като човек, който е бил ментор в музикални риалити формати, как оценяваш актуалната селекция на таланти?
- Сега, покрай писането на албума, съм доста натоварен, нямам много възможност да следя всичко, но мисля, че хванах по един епизод от „Гласът на България” и „Като две капки вода” и добих представа. Да, има много талантливи деца, но разбира се, има и такива, които не получават онова, което наистина заслужават, както и такива, които получават „ДА”, когато заслужават „НЕ”. Но това е личното ми мнение, а знаеш, че когато става дума за изкуство, нещата винаги са субективни.
- Имало ли е някога период, когато заедно с групата или пък самостоятелно си се замислял да твориш и живееш извън пределите на родината?
- Имахме такава възможност, да, като група. Още в началото на кариерата си, когато се оформихме като банда, след като ни събра френски мениджър. Пътувахме няколко години подред на фестивали във Франция – на големи сцени. А в България все още бяха много смутни времена. Беше много интересно за нас и показателно. Честно казано, за едни 5 минути тогава се бяхме замислили дали да не останем във Франция, защото в мига, в който се явим като емигранти, заявявайки, че не искаме да останем, щяха да ни пуснат веднага по чисто политически причини.
Веднага щяха да
ни вземат и да ни
дадат паспорти
Но след тези 5 минути просто си казахме, че трябва да останем в България, да правим нашата музика и да се опитваме да помогнем. Винаги сме били оптимисти в това да направим така, че България да има добри музиканти. Не да бягаме. И не съжаляваме нито за тази позиция, нито за решението. От друга страна, си давам сметка, че оптимизмът, за съжаление, се изпарява през годините, малко по-малко, и се замества с лек песимизъм, което също не е правилно. Затова и вероятно обичаме да казваме, че живеем в най-прекрасната страна, но държавата ни е може би най-слабата в света.
- Вечната тема за оптимизма и песимизма… Но центърът не се ли измества все по-често в посока конформизъм?
- Може би ще се наложи да стане някаква революция, ако нещата не се подобрят бързо. Не знам… Не искам да политиканствам по никакъв начин. Говоря за гражданска революция, не за политическа, защото такава няма кой да поведе, поне засега. А народът, като го поизмъчат още малко, сам ще въстане, ще се вдигне и ще тръгне в тази посока.
- А публиката – тя една и съща ли е през годините или и тя претърпява някакви метаморфози?
- Честно казано мисля, че е една и съща. На концертите аз буквално се хваля с всичките тези хора, казвайки, че ние имаме една от най-интелигентните публики в страната. При нас не се налага нито охрана да се намесва, нито някой на някого да казва какво да прави. Хората винаги са наясно за какво са дошли, че са на рок концерт, знаят как да се държат и се забавляват от сърце.
- Музиката винаги ли се оказва като спасителна ризница, дори и в трудни житейски моменти?
- (усмихва се) Много хубаво сравнение. Да, такава е, определено. Винаги, когато има труден период, дори и да не е екстремен, когато сме на сцената, винаги се оправяме. Тя внася много живителна емоция, един особен адреналин. Самият факт, че ти даваш от себе си, а получаваш много повече отсреща, те прави повече от Супермен на сцената! Наистина е страхотно чувство! И неведнъж ми се е случвало да се просълзя от реакцията на хората, което е показателно.
Интервю на Анелия ПОПОВА