Политолог: Радев представлява опасност за демокрацията, Трифонов е обречен да изчезне

Какви са козовете на основните кандидати за президент, как партиите ще се възползват от тяхното влияние в парламентарните избори, какви са линиите на поведение на всеки един от участниците на политическата сцена? Интервю на Tribune.bg с доц. д-р Стойчо Стойчев за тежките избори, които ни предстоят на 14 ноември:

- Доц. Стойчев, как виждате разгарящата се битка за „Дондуков“ 2. На първо място имаме президента Румен Радев. Какви са шансовете му за втори мандат? От една страна той има солидна подкрепа.

От друга страна видяхме как се представят служебните кабинети, назначени от Радев - здравната криза, изключително ниска степен на ваксинация, изправени сме и пред икономическа и енергийна криза, цените както на основните хранителни продукти, така и на тока и природния газ не спират да растат. Как всички тези фактори ще се отразят на предстоящите избори?

- Аз не съм твърде убеден дали избирателите правят пряка връзка между управлението на служебния кабинет и президента. Просто защото в България равнището на информираност по отношение на политиката, равнището, на което ние мислим за политиката е малко по-модно, по-ориентирано към някакъв вид тенденции, а не е на база на някакъв вид рационални съждения, тоест ние често се увличаме по това, какво говорят другите, какво показват другите, какво се споделя.

Робуваме на фалшиви новини, на стереотипи и реално не разсъждаваме толкова върху това какви са ни проблемите, откъде идват, как се решават и т.н. Затова не знам каква част от гласоподавателите и до каква степен ще отчетат работата на правителството, когато гласуват за президент.

Разбира се негативите на едно управление винаги се пишат на правителството. При положение, че президентът в момента е пряко отговорен за изпълнителната власт и въобще за всичко, което се случва в държавата, това на първо място го обезоръжава малко или много в президентската кампания, защото той досега много комфортно беше свикнал да критикува ГЕРБ.

Цялата му публична дейност беше изградена върху критиката на ГЕРБ и Бойко Борисов, като се въртеше около две-три основни тези – за корумпирано управление, голям грабеж и за едни милиарди, които са изчезнали. В момента тази реторика става все по-малко валидна, да не каже изобщо невалидна, защото да се оправдаваш с предишните и да казваш как те са крали при положение, че почти от една година управляваш еднолично държавата, звучи несериозно.

Смятам, че президентът Радев в момента се чувства дискомфортно по това направление, на практика няма какво да говори. Второ – кандидатът на ГЕРБ не е партийна фигура, която може да бъде пряко ангажирана с някакви негативи от предишни управления. Затова говоренето в момента като че ли липсва.

Видяхме някакви опити в търсене на дискредитация на проф. Герджиков. Аз мисля, че те са несериозни, защото той е достатъчно чист и светъл кандидат. През годините е имал много врагове като ректор на Софийския университет и не е бил адекватно нападнат досега до такава степен, че неговата репутация да бъде поставена под въпрос.

Не смятам, че и в тази президентска кампания, какъвто и да бъде опитът срещу него да бъде дискредитиран, той ще сполучи. Затова си мисля, че мобилизацията ще върви основно по линията на партийната принадлежност и на това какво хората възприемат като своя алтернатива, като своя партия, по-скоро като дългосрочно намерение, а не като някаква моментна конюнктурна нагласа, коята да рефлектира върху текущото състояние на нещата.

Разбира се, върху тези дългосрочни нагласи към политическите партии ще влияе до някаква степен и опитът с предишните две Народни събрания, които бяха изключително кратки. Това би могло да разколебае хората, които са търсили промяна. При положение, че тези партии, които претендираха да бъдат качествена нова алтернатива за управление, не са способни да формират едно устойчиво мнозинство, което да гарантира някакъв нормален ред в държавното управление, вероятно биха отблъснали част от избирателите.

Но аз все пак си мисля, че тази част от избирателите ще отиде да гласува за други партии пак в рамките на този протестен блок. Тоест ще имаме вътрешноблокова волативност, но не и междублокова. Смятам, че по-малка част от тези хора ще бъдат привлечени от така нар. партии на статуквото, тъй като са се разочаровали от промяната на първо място.

- Какво смятате за отговора на ГЕРБ в лицето на проф. Анастас Герджиков и полковник Невяна Митева, добри опоненти ли са те на Румен Радев и Илияна Йотова? Дали Герджиков притесни Радев?

- Аз при кандидатите за президент не гледам толкова фигурата на тези за вицепрезидент. На първо място те остават в сянка. Второ, и по Конституция, и като дейност видяхме още навремето, че може и без този пост да се живее в държавата, когато през 93-та година Блага Димитрова си подаде оставката като вицепрезидент на Желю Желев.

От една страна кандидатурата на проф. Герджиков е рискован ход, от друга страна изглежда максимално ефективният ход в тази ситуация. Защо? Защото проф. Герджиков е много от нещата, които Румен Радев не е.

Тук, когато са мислили за кандидат, са търсили недиректна конфронтация с Радев, не някой, който е като него, да извадят срещу него да кажем генерал. А всъщност вадят един човек, който има съвсем различен профил. Радев, ако се конфронтира, Герджиков винаги търси компромиси. 

Радев изглежда войнствен, говори нападателно, докато Герджиков винаги е бил един благ, смирен човек. Същевременно винаги е успявал да намира решения в трудни ситуации на базата на диалог и компромис. И тук има едно послание, а именно, че без диалог и компромис няма как да се постигне мнозинство в Народното събрание.

То е видно след два неуспешни опита да се състави правителство на базата на преговори, в които участниците не разчитаха на диалог, а на някакви срещи и ултиматуми. Едните казваха – „Или ни подкрепяте кабинета, или ви хвърляме всичко“. Другите пък казваха „Не, няма пък да ви подкрепим“.

Видяхте, че без диалог, няма как да стане тази работа, а този диалог между партиите не може да се появи от нищото. Самите партии до такава степен са си открили война една срещу друга, разкопали са такива пропасти помежду си, които трябва да бъдат преодолени с активното посредничество на президента. Президентът Радев към момента не участва толкова активно в разрешаването на тази правителствена криза.

Какви са причините, един Господ знае, правят се много спекулации. Очевидно той има пряка полза от това да няма правителство в държавата, която се състои в това, че от една страна той продължава да управлява служебни кабинети, от друга страна се дискредитира допълнително парламентарната република и има все повече привърженици на идеята да се прави конституционна промяна в посока на повече президентски правомощия и едва ли не на някакъв президентски вид управление – било то по модела на Франция, на Русия или САЩ.

При всички положения обаче, такава конституционна промяна въобще не ни трябва. Освен това опитът на общества като нашето, не само в нашия регион – Източна Европа, но и навсякъде по света, показва, че за такъв тип нехомогенни общества като българското, в които има големи етнонационални, религиозно обособени общности, по-добра от парламентарната форма на управление и тази система за гласуване в партийни листи, няма. Защото тя осигурява адекватно представителство и участие на всички групи в законодателния процес и управлението на държавата.

Всякакви мажоритарни формули като еднолична президентска власт, като мажоритарен принцип за избиране на депутатите, с който се дава мнозинство на една партия, обикновено са изключващи малцинствата. Това веднага води след себе си много проблеми, първо отчуждаване на тези малцинствени групи, второ сепаратизъм и в някои случаи дори се стига до граждански войни, каквито не са ни чужди тук на Балканите. Когато няма адекватно представителство на интереси на национално равнище, се стига до много тежки конфликти и сблъсъци.

Досега сме ги заобикаляли, но в човешкото развитие нищо не е еднопосочно, по някой път има и регрес. Както след Бел Епок, когато Европа достига най-високите образци на изкуството, разцвет на културата, технически прогрес и икономически растеж, всъщност идва Първата световна война, а след това и втората, с която са свързани масовите убийства и ужаси. Това го давам не като философски пример за някаква заплаха от авторитарно управление на Радев.

Но този човек не е демократ по същество. В неговия случай това не е лошо, защото той е военен. Той е социализиран така, такава му е школовката, той е научен, че не се поставят под съмнение, не се дискредитират заповедите на висшестоящите.

Те решават. Това е най-недемократичният принцип. Ние не можем да очакваме от този човек да държи на демократичното развитие и да иска да развие тези демократични процедури. Напротив, той си представя национално отговорната държава като лидерска държава, него като лидер и еднолично да поеме отговорност за всичко.

Това е ограничаване на демократичния плурализъм, който не е просто фикция, за която стоим тук и си чешем езиците, а това е пряко измерение на нашата гражданска свобода. Неминуемо ще се стигне до ограничаване на нашите граждански свободи, ако демократичният плурализъм в този му вид бъде накърнен. Не става въпрос за някаква слободия, която искаме да защитаваме, т.е. да има безредие и хаос, в който ние да правим каквото си искаме.

Става въпрос за алтернативност на мненията. Вие виждате в момента какъв лукс е някой да си позволи да критикува публично президента Радев, това, което той прави. Неговите действия се възприемат абсолютно безкритично, както и тези на неговите подчинени и той не дава обяснения за нищо.

Скандалът с „Грипен“-ите е абсолютно безобразие от всякакви гледни точки – конфликт на интереси, морал. Не може до онзи ден да си бил глава на ВВС, ставаш президент, назначаваш служебно правителство, което трябва да проведе избори, но първата работа, която върши то е да избере технология за доставка на изтребител. Процес, който се е бавил 10 години, ти го решаваш за един месец.

Очевидно като бивш шеф на ВВС влизаш в силен конфликт на интереси. От тази позиция да критикуваш някакви хора заради корупция, конфликт на интереси, шуробаджанащина и какво ли не е най-малкото непремерено. На какво основание?

При положение, че самият ти си се заявил като такъв морален стожер. Имаш много, много трески за дялане в това отношение. При една такава заявка за морално превъзходство, за безалтернативност на собствената гледна точка и визия на този човек, той представлява опасност за демокрацията.

Защото в система, в която се гарантира по-голяма власт, той ще използва тази власт, за да укрепва именно своята безалтернативна гледна точка и това неминуемо ще доведе до ограничаване на либералните права и свободи на някаква част от гражданите, сигурно не на всички, защото има и хора, които много го харесват и го одобряват, но има и такива, които не го харесват, не харесват нито стила му на поведение, нито подхода му, нито външната политика, която в началото беше заявил, че ще провежда, после се пообра малко.

В крайна сметка трябва да свикнем, че в България отмина, поне на този етап, епохата и времето на националните герои. И ако той иска да бъде национален герой като Ботев и Левски, просто си е изпуснал момента. Мина това време, сега е момент на търсене на компромиси, на баланси, на взаимноизгодни решения, на договаряне, ако щете на брокерство, на търговия. Ако това му се струва мръсна дума и някакъв вид отстъпление, то не е, защото се прави в името на хората, в името на техните интереси.

Ние сме различни, не сме едни и същи. Всички обичат да се бият в гърдите с лозунга „Съединението прави силата“, но това съединение е в името на някаква ценност, а именно свободата. Единението не е цел, то е средство за постигане на някаква цел. Крайната цел е в България всеки да живее свободно и да се чувства максимално комфортно за себе си и за семейството си.

- Що се отнася до Лозан Панов, не е ли странно че напуска най-висшия пост в съда, за да оправя съдебната реформа?

-Аз много се радвам, защото на тези президентски избори от много години насам, даже да не кажа за първи път, имаме истинско съревнование, което е прекрасно. И тримата кандидати могат да се похвалят с нещо и тримата са много различни един от друг, тоест няма да имаме никакво припокриване и всеки гласоподаветел без да се колебае ще си избере за кого да гласува. Тук няма да се чудиш просто за кого.

Ясно е, всеки си е носител на някакви собствени ценности и съответно групови. Мога да ви кажа, че по-голям флагман от Лозан Панов на всичко, за което „Демократична България“ се е борила от създаването си досега, няма. Дори Христо Иванов не е по-голям символ от Лозан Панов. 

Лозан Панов е олицетворение на всичко, за което „Демократична България“ работи. Той е прекрасен кандидат за тях. Разбира се, някои хора са притеснени, че бил съдия, изведнъж се появява като кандидат на една партия. Еми така е, все пак хубаво стана, че хората се заявяват и в крайна сметка стана ясно кой с кого работи, включително в неправителствения сектор.

Ясно е, че има някакви връзки между тези организации с партии и личности. Нека те да бъдат ясно заявени, от това по-хубаво нещо няма. В демократична държава всичко трябва да бъде сложено на масата и всеки като решава, да решава на тази база. Сега ще преброим, междудругото, колко са тези български граждани, които автентично споделят тази представа за върховенство на правото и справедливостта, която „Демократична България“ проповядва, според която Пол Фрийман беше пуснат предсрочно. Защото една друга част от населението възприема справедливостта като възмездие, малко по-архаично.

И въпросът е вече, че сега този кандидат ще позволи да се преброи тази част от обществото, която мисли по-модерно от другите, закостенелите хора, и ще може да свери часовника и на тях самите (б.а. „Демократична България“. Защото те към момента, според мен, имат малко нереална представа за подкрепата, която получават, преувеличават я.

Мислят си, че има вълна, която ги носи на гребена си. Според мен не става въпрос за вълна, защото българското население колкото и да обича новото, да си купува все новия модел, да гледа нови партии и да иска да си избере нов политик на мястото на стария, е доста консервативно в някои отношения. В този ред на мисли това ще бъде един кантар, на който да се претегли влиянието, което този тип организации, не само „Демократична България“, а и Инициативата „Правосъдие за всеки“, „Български хелзински комитет“, „Боец“ и т.н., имат в обществото.

Ще се види, тъй като този кандидат е олицетворение на всичко, за което те се борят и гласовете, които той ще получи няма да бъдат функция на нищо друго освен на влиянието на тези хора в страната, плюс влиянието на хората, които стоят зад тях, а зад тях стоят много доброволци, някои с по-големи финансови възможности от другите.

Тяхното влияние също ще бъде измерено по този начин. Ние като наблюдатели, аз специално, много се забавляваме с това, защото на практика ще може да се оцени реалното влияние в българското общество на една много голяма група с много големи претенции и заявки. Забележете, това ще бъде замерване в условията, в които президентът Радев организира избори.

Не е Бойко Борисов, не е „ГЕРБ“, тоест тука няма да има никакво основание някой да се оплаква, че изборите са фалшифицирани, купени или нещо друго. Ясно е, че какъвто резултат изкарат „Демократична България“, дори при избори проведени от Радев, когото те харесват и с когото си говорят, той ще бъде много адекватен показател за тяхното влияние в страната.

- На политическата сцена изгря и новата формация на Кирил Петков и Асен Василев „Продължаваме промяната“, как тя ще размести пластовете на парламентарния вот. Петков беше министър с двойно гражданство, а от сега раздава постове, не е ли дръзко от негова страна?

- На думи българските политици са много щедри, в това няма нищо лошо. Всеки е свободен да говори в рамките на собствената си отговорност каквото пожелае. Разбира се, в някои страни хората се съдят по-интензивно и повече си мерят приказките. Тук имаме друг режим. В последна сметка, един политик каквото и да обещава, каквито и постове да раздава, реалната политика, която той може да осъществи, се измерва с това какво той записва в държавния бюджет, какво влияние има върху него.

Ако не си част от управляващото мнозинство, влиянието ти върху държавния бюджет е нула. Ако си част от управляващото мнозинство, може да се парцелира, да се види за каква част от бюджета ти си повлиял и в каква посока. Защото в демократична държава политиката се прави с пари.

Трябва да се плати, за да се свърши нещо. Така че, към този момент, на голи приказки, без конкретна представа дали този човек ще влияе по някакъв начин на управлението на публичните финанси, ние не можем да възприемем думите му като сериозни. По-скоро това се възприема като политическо говорене, политическа реклама с цел да печели симпатизанти на изборите. Такива ще има не малко.

Аз мисля, че те ще бъдат основната причина за тази вътрешноблокова електорална волатилност, т.е. прехвърляне на гласовете на известна част от разочарованите от „Има такъв народ“ към новата партия на Василев и Петков. Разбира се, част от хората, които традиционно гласуват за „Демократична България“, ще подкрепят „Продължаваме промяната“, защото те са еднотипни по същество.

Даже г-н Петков е бил съучредител и член на националното ръководство на „Да, България“. Те до такава степен са еднотипни, били са заедно на протестите, че който и да каже, че не делят един и същи електорат, се е заблудил най-малкото или заблуждава. Те делят един и същи електорат, който е силно мобилизиран и ходи активно да гласува.

Това, че те ще привлекат някаква периферия, която до този момент е спала и не е ходила да гласува на изборите, е малко вероятно. Кирил Петков и Асен Василев просто ще станат причина и повод за преразпределение на тези гласове вътре. Нещо, от което ще пострада единствено и само „Демократична България“, която наистина имаше хубав ход на ръст, прескочиха психологическата граница от 300 хиляди гласа, която им тегнеше над главите през последните 15 години.

Но ето сега тези двамата министри, предприемачи, ентусиасти, ще ги поспънат малко. „Демократична България“ беше много сериозна алтернатива за гласуващите и разочаровани от „Има такъв народ“, които търсят евентуално някакво друго представителство, много сериозна алтернатива. Сега вече са две такива алтернативи.

От една страна „Демократична България“, от друга Петков и Василев. Дали те ще дръпнат допълнително гласове от партиите на статуквото, не ми се вярва. Не ми се вярва някой, който е гласувал за ДПС, да отиде и да гласува за Кирил Петков. Също не ми се вярва и тези, които на последните два парламентарни избора са гласували за ГЕРБ, да отидат и да гласуват за Кирил Петков.

Горе-долу резултатът от юли месец на ГЕРБ показва едно твърдо партийно ядро, хора, които наистина си харесват тази партия и не биха се подлъгали. Тази широка периферия, която е волатилна, беше стопена.

Тя отиде да гласува за Слави Трифонов, да кажем. И много по-вероятно е, ако си гласувал за ГЕРБ през последните две-три години, на два-три избора, сега да гласуваш за Слави Трифонов, отколкото за Кирил Петков и Асен Василев, просто, защото „Има такъв народ“ наподобява доста повече лидерската партия по модела на ГЕРБ и на НДСВ, отколкото такъв тип партии, изградени на едни прокламирани прозападни ценности, тип демократическата партия на САЩ и международните финансови корпорации, които стоят зад тази политика.

Защото тя засяга пряко свободата на движение на стоки и услуги, мита, такси, от които корпорациите пряко се интересуват в глобален мащаб. Така че, тяхната политика е много ценностно фокусирана в този сегмент. Тя е легитимна и е контрапункт на доскоро издигнатата вълна на патриотизъм, която докара Тръмп, Орбан, която докара по-националистически управления в Полша, Унгария, Чехия, Турция, контрапункт на този свят, един вид заявка за връщане на стария неолиберализъм, който господстваше доскоро.

Но на тези идеологии има и опоненти. Има хора, които се притесняват от тях, защото те включват и признаване на еднополови бракове, много повече говорене на тази тема, която в България притеснява хората независимо дали се чувстват демократи или не. Затова този тип формации няма как да избягат от такъв тип идентификации и това в българския контекст ги спъва много да разширяват своята електорална подкрепа в едни по-широки социални слоеве, тъй като тези социални слоеве имат рефлекси срещу либерализма в ценностно-религиозен семеен смисъл. Там има доста по-голяма съпротива в България, отколкото в икономическия смисъл.

Икономическият либерализъм го преглътнахме още по времето на Костов, когато се говореше за раздържавяването, за преструктурирането на предприятията. Тогава някак си се преглътна идеята, че имаме по-остра форма на капитализъм в България, което става за сметка на трудовите права, заплащането и защитата на труда.

Днес живеем в такъв тип пазарна икономика и либералите от икономическа гледна точка не могат да стъписат никого, но в ценностно и културно-цивилизационно отношение стъписват все още много хора в България, най-вече с исканията за признаване на еднополовите бракове и за осиновяване на деца от еднополови двойки. Това ще бъде „Рубикона“, на който ще бъдат водени най-големите битки за новото, за старото в ценностно отношение. Всичко друго – ляво, дясно отдавна вече е преглътнато и отмито като линии на разделение в България.

- Срина ли се Слави Трифонов, как бихте коментирали поведението на „Има такъв народ“ по време ва двата провалени парламента и невъзможността да съставят правителство?

- При тези партии много трудно се правят прогнози. По-скоро много лесно могат да се правят пропаганди. Ако аз го харесвам, ще кажа – „ми не, не се е сринал, защото той показа една базова принципност, може да изглежда твърдоглава, може да изглежда самоцеленасочена. Но в крайна сметка каза, че няма да влиза в безпринципни договорки, и не влезе. Не се поддаде на всякакви изкушения, не се поддаде на натиски и показа, че властта не му е самоцел“.

И това би било интерпретирано като мотивация за много хора да гласуват за този човек. Същевременно обаче, други пък ще кажат – „той докара хаос, разби партийните системи, нищо не направи“.

Ще има както разочаровани, така и спечелени, ще има и такива, които ще си останат зад него. Социолозите сега по-скоро отчитат, че тези които ще си тръгнат, са повече от тези, които ще дойдат и Слави Трифонов ще загуби влияние. Това е нормално. При всяка една популистка партия на всеки следващ избор, независимо, че при нас се случват много на често, електоралната подкрепа ерозира. Тя е популярна, тя е вълна в началото, после лека-полека спира да бъде актуална, защото се появяват нови популисти. 

Новите популисти са Петков и Василев. Колкото и да са антипод като визия, като реторика на Слави Трифонов, те всъщност са абсолютно еднородни по отношение на политическото си присъствие. Те говорят популистки, т.е. обещават всичко на всички чрез магически тайни формули, в случая почтено управление на публичните финанси, което ще доведе до еди-какво си. Както 100-те дни щяха да доведат до еди-що си. Този тип популисти изяждат подкрепата на предишните.

Както си замина едно време Бареков, преди него Яне Янев, преди него Волен Сидеров, преди него Жорж Ганчев. Една плеяда от Жорж Ганчевци започна от 94-та година насам.

Досега, вече 30 години, винаги има вратичка за такъв тип популистки вот. Понякога той се слива с по-големи процеси, както стана през 2009 година, целият популистки вот отиде при ГЕРБ. Имаше и други мобилизации. Затова се постигна това мнозинство, този резултат от 1,7 млн. гласа, който оттогава насам никой не може да го повтори и няма и да може в скоро време, поне няма такива индикации.

Така че, Слави Трифонов е обречен да изчезне. Въпросът е дали това, което той направи с разбиването на партийния модел, с преформатирането на партийната система, ще остане и ще произведе нещо от себе си или лека-полека партиите ще се съвземат и ще се върнат към някакво старо русло на междупартийна конкуренция. Според мен по-вероятен е първият вариант на фона на тази партийна система, която имаме в момента.

Тя е умерено многопартийна. Според мен тя ще се структурира и ще се утвърди в този вид, тоест няма да имаме вече такъв тип доминиращи партии, каквато през последните 10 години беше ГЕРБ. Тогава можехме да говорим за една много голяма партия и много на брой малки от равен порядък.

За първи път в България говорим за трайно-устойчиви блокове. Защото ако да кажем ГЕРБ-СДС чисто партийно имат мнозинство в парламента и стърчат електорално с по 6-7% пред останалите, то като разпределим по-малките в някакви блокове, ще видите, че ще се обособи формация, която не просто ще им бъде съизмерима, а и ще ги превъзхожда в някакво отношение. Ако всички останали партии на промяната се съберат заедно и успеят да постигнат единение, биха могли да бъдат сериозна алтернатива на ГЕРБ в сегашната ситуация.

Като цяло те това и направиха. Основата на тяхното обединение беше да свалят ГЕРБ от власт и го направиха, успяха. Сега въпросът е дали с това сваляне ще се изчерпа и тяхното сътрудничество и те няма да могат да изградят нищо позитивно на базата на тази отрицаваща позиция или пък напротив, ще успеят в крайна сметка, от третия път да направят някакъв вид съглашение, което да излъчи мнозинство, което да бъде способно да се задържи и да управлява поне две-три години, които са необходими за някаква смислена политика.

Иначе да се правят правителства, мнозинства за една година като нещо преходно няма никакъв смисъл. По-добре наистина да си стоим на служебни правителства и да си въртим изборите, тъй като никое правителство за една година не може да свърши каквото и да било по-различно от един служебен кабинет и не си струва изобщо упражнението да се мъчат да правят коалиционни споразумения.

Има парламент, който си заседава и без да е излъчен кабинет. Кабинетът на президента е достатъчно гъвкав. Може да се явява там и да дава отчети. Страната може да върви така. Но ако се формира мнозинство, то трябва да бъде с трайна заявка, примерно за 2-3 години, цял мандат най-малко.

Такъв тип пораженчество, от началото да се примириш - „Ами аз няма да си изкарам пълния мандат, на втората година ще го преустановим“, означава, че това правителство изначално се е обрекло на липса на инициатива и няма нищо да направи. Просто ще стои и ще чака да му свършат двете години.

Такъв тип правителства нямат стимул да работят. Затова би било по-скоро вредно, ако се договори, отколкото полезно. Разбирам тези, които казват – „Все нещо да договорим, да тръгне“, но по някой път да не се вземе решение е по-добре, отколкото да се вземе лошо решение.