Пред в. "ШОУ" Калин Сърменов разкри страшната истина за БГ сериалите и "Като две капки вода"

Един епизод на хитовия сериал „Полицаите от края на града” се оказа достатъчен за феновете на мафиота Милото, познат от „Седем часа разлика”, за да надигнат глави. Няколко култови фрази, специфичното излъчване и, разбира се – неподражаемия маниер, изигран от Калин Сърменов не само напомниха за неговия емблематичен образ от близкото минало, но и напълно го реставрираха! Както и самият актьор споделя пред народното издание – „това беше едно успешно намигване, намек за култовия герой”.

- Ти отново влезе под кожата на Милото и тя сякаш винаги ти е безкрайно удобна? Този път това се случи в хитовия сериал „Полицаите от края на града”.
- Точно това беше целта, да! Направихме едно намигване, макар и само в рамките на една серия. Милото отново е тук. Върна се по този начин. Даже използвахме вътре типични негови изрази от сорта на „Не ти харесвам името. Ще ти го сменя”. Всъщност това си беше през цялото време Милото… само дето се казваше Поляков.

- Да не би с този намек да се намеква и друго – че скоро ще се върнеш с главна роля в някой сериал?
- (Смее се). Звучи добре, но това сигурно трудно ще стане. В България рядко има такива случайности, рядко има закономерности. Падаме си малко любителска държава, знаеш. С теб и друг път сме говорили за родната действителност.

- Зависи… Понякога се случват и обрати! И за тях сме говорили!
- Права си, да. Но тук е случайност, не закономерност. Очакваме подобен тип развитие, но ако се случи, ще е следствие не на ясно изразени и покрити критерии, например, както би следвало да бъде, а на набор от случайности. Дълга тема е това как се случват нещата в България, как се измисля кой, какво, къде да прави. Първо, ние много си завиждаме един на друг – когато направиш нещо, всички искат да ти омаловажат труда. След това пък, като са го омаловажили, не знаят какво да правят. Изведнъж губим представа за това кое е добро и кое не е, просто защото нямаме никакви критерии.

   - А не е ли отчасти публиката най-точният критерий – ако тя хареса крайния резултат от даден труд, значи всичко е наред?!
- По принцип е така, само че поне в България публиката никога не е била решаваща. Би трябвало да бъде така, но не е. Има едни хора, които преценяват, имат си свои мисли по въпроса, с които решават и това е положението. Знаеш, че аз не съм от хората, които очакват чудеса.

- Веднага те оборвам! Преди да станеш за втори път директор на Сатирата, беше казал, че това няма как да се случи отново…
- (Смее се). Еее, така е, добре. Да, възможно е, но може би само, когато силно се мисли в тази посока. Иначе е почти невъзможно. Дано си права, аз избягвам да съм твърде голям песимист, макар че като гледам реалностите, ми е трудно да бъда нещо друго.

- Надали щеше да си в България, ако беше съвсем отчаян от родната действителност?
- Е, така е, съгласен съм. Освен това вече съм на възраст, в която човек трябва да раздава повече, отколкото да взима. Да се старае през по-голямата част от времето да бъде пример, а не нещо по-различно от това. Много е важно. Младите хора в България имат остра нужда от добър пример – от някого, който да работи с тях, да им помага и да ги ориентира. Това ми е и целта от тук нататък, нямам никакви други амбиции. Нито ще стана по-известен в България не мога да стана по-популярен, отколкото вече съм нито ще направя някаква страшна роля. Мога да направя още една много добра роля, но какво от това. Ако няма как да дадеш пример, да помогнеш, другото е без значение.

- Сега получава ли ти се в Сатирата това, което искаш?
- Да, за момента определено се получава. Вярно, че нещата се случват малко по-бавно, но все пак се случват. Например, искам да довърша фасадата, защото съм направил половината. И ме дразни фактът, че не е докрай завършена. Само че преди това има едни административни въпроси – писма, които първо трябва да се одобрят от общината, после да дойде комисия, след това не знам какво и процесът се проточва дълго във времето. Нормална ситуация у нас.

- А върна ли обратно портрета на Георги Калоянчев, за който ми беше споделял преди време, че е бил махнат от предишния директор на театъра?
- Иска ми се, но все още не знам къде е. Няма го. В интерес на истината не съм имал досега и възможността да го търся толкова упорито, но веднага бих го върнал, в случай че го открия, да. Обаче наскоро направих друго – една голяма изложба. Купих едни снимки от 1984 г. от фотографа Иван Григоров (Иван Григоров е дългогодишен фотограф на „ШОУ”, б.а.) и с тях искам да напомням още дълго време на хората за историята и тези, които са били преди нас. На снимките са всички наши велики имена. Стъпка по стъпка всичко ще се случи, щом имаме желание.

- Наскоро беше и гост жури в „Като две капки вода”, където ми се стори твърде добър. Виж, там нямаше нищо общо с образа на мафиота Милото.
- (Смее се). Бях себе си. А и в интерес на истината това бе реалното ми 100-процентово мнение за участниците. Бяха блестящи и просто си бяха свършили работата – един по-добре, друг по-зле, но хората полагат страхотни усилия, това е повече от видно. „Капките” са много труден и тежък формат.

- Би ли пробвал да си от другата страна в тях – като участник?
- Ааа, не, аз отказвам. Канили са ме вече няколко пъти. Може би бих се справил, да, но просто явно представата ми за ситуацията е по-различна на този етап. Плюс това съм и безкрайно зает. Невъзможно е да отделя три месеца, защото това си е всяка седмица убийствен труд.

Интервю на Анелия ПОПОВА, в. "ШОУ"