Проф. Кантарджиев навръх рождения си ден разказа как е загубил роднина заради липса на ваксина и кога ще се отървем от К-19

Професор Тодор Кантарджиев е човек с изключително чувство за хумор. Ерудит, авторитет, професионалист, доказал се през годините и като човек, и в работата си. Той е роден в София на този ден през 1955 година.

В последно време е често търсен събеседник, след като светът пламна от коронавирусната инфекция. Член е на Националния оперативен щаб за борба за COVID-19. Ето какво разказва пред Dir.bg навръх рождения си ден

Кабинетът му е просторен, гледа към парка "Заимов", а библиотеката му е пълна с научна литература и с докторски дисертации. В нея се забелязват редица макети на бойни самолети, което е нещо като негово хоби.

Много съм видял, много съм щастлив, но и от много неща ме лиши животът

Загубих студентската си любов - моята съпруга, но пък ми се роди внук - в очичките му виждам, че животът има смисъл

Ако някой ти се разсърди много за нещо малко, което си му отказал, значи си правил много повече за него, отколкото е трябвало

За тези, които малко бъркат, че не съм бил вирусолог: Аз съм микробиолог със специалности клинична имунология и епидемиология, а още през 1978 година бях един от малкото кръжочници по вирусология

Парите в медицината са в нелечимите болести, а многото работа и неуважение е там, където са успехите

Инфекциозните болести вече ги няма в учебниците по вътрешни болести, защото някои са си помислили, че са изкоренени. Е, сега се оказа, че не е така
Повиших професионалния интерес, въведох и открих целия трети клон на микробиологията - медицинската микология

"Големите учени", дето все викаха сбъркали сте, ни даваха акъл и при тулеремията, но се наложи да замлъкнат. Същото се случва и сега
Родът ми датира от около 300 г. - дядо ми е изградил не само Рилския водопровод, а и язовир "Студена"

С един от най-добрите ревматолози проф. Златимир Коларов бяхме в отбора по джудо, проф. Добрин Свинаров ми беше спаринг партньор

Най-оптимистичният вариант е намаляването на болните да започне със затоплянето в късната пролет и началото на лятото

Много хора трябва да се ваксинират, за да има ефект, а ние пак тръгнахме грешно

Когато си дълбоко убеден, че лекарството ще ти навреди, даже да ти инжектират физиологичен разтвор, може да вдигнеш температура, да ти стане лошо, а други направо откачат

Хванали сме го вече вируса, доста по-подготвени сме, така че е въпрос на време, за да го тръшнем

Ако не си пречил на младите да се развиват, е хубаво, казва проф. Тодор Кантарджиев

- Проф. Кантарджиев, честит рожден ден! Желая ви крепко здраве. Как сте?
- Добре съм. Благодаря за пожеланието. Стигнах до още един рожден ден. Чувствам се нормално, въпреки че тази година беше доста ненормална. Животът си върви, това е истината. Приемам нещата такива, каквито са. Радвам се на внука си.

- Рожден ден или Бъдни вечер празнувате семейно, професоре?
- Бъдни вечер и Коледа, разбира се. (смее се). Коледа е по-голям празник от моя рожден ден. (смее се). Вечер винаги се събираме със семейството. С постните гозби, с каденето, с молитвата. Такава ни е традицията. А след това вече на дневен идва моят рожден ден.

- Как бихте описали живота си?
- Как бих описал... Ами, много съм видял. Ако не си пречил на младите да се развиват, е хубаво. Тук тези 27 книжки, дето са подредени в библиотеката ми в кабинета (посочва ги), са рефератите и дисертациите на хора, на които съм бил научен ръководител. На над 70 души съм бил ръководител на специализацията по микробиология и може би повече от половината микробиолози, които сега работят из страната, съм ги изпитвал на изпит за специалност. Изпитвам от 1996 година, защото съм в комисията за придобиване на специалност. Много неща са ми минали през главата. Но това е животът.

- Щастлив човек ли сте?
- Ууу, да. Много съм щастлив сега, защото ми се роди внук. Синът ми направи сериозна кариера в медицината. Но и от доста неща ме лиши животът. Изгубих съпругата си.

- Професорът и лулата. Отива ви, определено. Но защо лула, а не пура?
- Защо, защото се грижа за здравето си. (смее се) Докато следвах и тренирах, малко пуших. А сега съм се засмукал... Защо лула... От татко ми е някак. А и пурите са малко повече само за вечер, след храна. Плюс това една пура се равнява на 5 цигари, а една на лула се равнява на 3 цигари. Грижа се за здравето си, така да се каже. (смее се) А има и друго. Този, който пуши лула, може да пуши пура. Но този, който пуши цигари, ако тръгне да пуши пури, трябва да е много внимателен. Димът от лула и пура не се гълта. Усещаш аромата само в устата, където 90% от никотина се възприема от лигавицата на устата. Ако вдишаш и вкарваш дима в белия дроб, ще се закашляш. Вижте, най-хубаво би било да не се пуши. Но такива неща ми се струпаха на главата, че ако и не пуша, ще стана прекалено благ. Нали има един лаф, че всяка цигара е пирон в ковчега. А пък репликата на пушача е: "Па няма да го лепят с туткал, я.." Та така. Приятна ми е лулата.

- Вярващ ли сте? Питам ви, защото имате доста икони на стената в кабинета?
-Станах вярващ. Иконите в кабинета ми са все подарък. Харесват ми. Вярвам и много, много ме радва поведението на Светата ни църква по отношение на епидемията. Църквата има много разумно поведение, създава нагласа у хора, че ще минем през всичко това. И, да - съдбата някак ме накара да стана по-вярващ човек. Православната вяра е съхранила народа ни и чувството за държавност през всичките тези години.

Трябва да се пали свещичка в събота за напусналите ни близки, а в неделя да благодарим на Господ и да помолим за опрощение, защото българите малко не обичаме да сме благодарни. Ние, българите, имаме една вродена гордост.

Това е може би от трудните условия в историческото ни развитие. Някак сме много горди и когато трябва да благодарим на някого, някак се чувстваме, че ни се засяга гордостта, за да кажем "Благодаря". То нали има и една приказка, че ако някой ти се разсърди много, ама наистина много за нещо малко, което си му отказал, значи си направил за него много, много повече отколкото е трябвало.

Няколко икони може да се видят в кабинета на професора

- Казват, че внуците са по-скъпи от децата. Така ли е?
- Да, определено. Внукът е супер сладко същество. Нещо не мога да му се нарадвам даже. Уморен съм в последно време. Вече съм на такава възраст, че правилно оценявам нещата. В неговите очички виждам, че животът има смисъл. То е едно малко сладко човеченце, което расте и спинка.

- А когато дойде време за пенсия?
- Е, сега. Нали за рожден ден ще си говорим. (смее се)

- Готов ли сте за такава крачка?
- Аз съм активен все още. Какво, да седя да пиша книги ли? Просто човек трябва да ги приема нещата от живота. Вижте, всичко, което съм правил през живота си, е било в името на работата. Не очаквам награда. Работил съм, защото съм вярвал, че това, което правя, е правилно. Сигурно съм правил и грешки. Въпросът е това да не коства човешки животи. Това пък е изключително актуално в момента.

- Не говорите много за семейството си, но как се запознахте със съпругата си Таня?
- Състуденти бяхме. Тя беше в 12-а група, аз в 11-а. Бях по-голям, защото имаше задължителна служба в казармата по онези години. Иначе студентска любов. Но то си беше нормално това. Доста семейства се създадоха по време на следването.
Щастливите родители - Таня и Тодор, с малкия Весел
Снимка: Личен архив

- Как се издържа семейство от млади медици?
- Трудно. Да, да, студентска любов... Тя беше прекрасен рентгенолог. Поне съм свидетел как се учеше рентгенология и какво четене беше, какви колоквиуми. Сега се оказахме държавата с най-много рентгенови апарати, магнитни резонанси и скенери за образна диагностика. Но още идват хора при мен да гледам снимки. Не че ми е работа като микробиолог, но...

Преди имаше по страница или поне половин страница описание на снимка, след това заключение и диагноза. Сега... Аз съм микробиолог, но от 2002 година имам специалност клинична имунология, защото голяма част от работата ни бе свързана с изследвания на антитела и антигени на инфекциозни болести. Така че сега не ми трябваше много време, за да навлизам в коронавируса, както някой други го направиха.

Изведнъж много бързо навлязоха и започнаха да дават акъл. През 2004 година взех специалност епидемиология. Имам три специалности. Като кажат някои "той не е вирусолог", да им кажа. През 1978 година бях един от малкото кръжочници по вирусология в заниманията по инфекциозна вирусология. Лаборатория беше в ИСУЛ.

Петъчни култури правих, заразяване и търсене на антивирусен ефект на някои вещества, върху които все още се работи за тяхното действие. Та като кажат, че съм много бос в областта на инфекциите, малко бъркат тези, говорещите. Може да се провери и какво съм писал по темата, има интернет. Пак се отнесох. Исках да кажа, че ме търсят близки да гледам рентгенови снимки.

- Та как се справяхте в началото със съпругата ви, как живяхте?
- Жена ми, когато започна работа, защото тя завърши една по-късно, за да гледа сина ни - беше се родил, та тя започна като аспирант след конкурс със 110 лева заплата. Иначе лекарите започвахме със 155 лева. Първо бях в Белово- през 1981 година, боже колко неща ми минаха през главата, след това се явих на конкурс във ВМА. И така започнах. После се получи възможност за място в катедрата по епидемиология, но тогава малко се учеше за гъбички.

Веднъж се връщам от Военна болница и минавам през медицинската библиотека. И какво ми прави впечатление. Знанията по микология се утрояват за последните 10 години. Ако знанията в бактериологията за 10 години се увеличават с 10%, за микологията се утрояват.

Оказва се, че хората с имунен дефицит масово умират от такива системни микози. И това ме насочи към този клон на медицината - микозите. Написах една книга за микозите, включително и тези, които се внасят от чужбина. Имахме случай с човек, който донесе зараза от Щатите.

- Всъщност как се насочихме към медицината и в частност инфекциите?
- Аз съм роден в семейството на лекар. Татко беше лекар, но не доживя да ме види как аз завършвам медицина. Как се насочих към инфекциите? Просто има неща в медицината, които са доказали, че помагат на хората. Интересът към инфекциите е още дете.

Именно от инфекции умират масово хората. Защо, се питах? Разбира се, когато избирах моята професия и областта, в която да работя, не се знаеше, че парите в медицината са в нелечимите болести, а многото работа и неуважение е там, където са успехите на медицината - в контрола на заболяванията.

Старите учебници в България по вътрешни болести са писани от колоси. Да речем един професор Киркович. Първата най-голяма главата са инфекциозните болести. Втората глава са белодробните болести. В последните 40-50 години инфекциозните болести ги няма в учебниците по вътрешни болести, защото някои са си помислили, че са изкоренени.

Е, сега се оказа, че не е така. В момента се намираме в пандемия и много добре го разбра светът какво е това. Трябва да сме наясно какво си инфекции и какво са инфекциозни болести. Инфекциозните болести са заболявания, които са причинени от патогенни микроби, които са много смъртоносни.

Много са тежки за прекарващия заболяването и при тях обикновено протичането е такова, че не зависи нито от възрастта на болния, нито от общото му състояние, нито от това дали има хронични сърдечни заболявания, диабет, или е с раково или кръвно злокачествено заболяване. Ето това са патогенните микроби, които са били бич за здравето на хората преди 150-200 години.

Говорим за чумата, холерата, епидемиите свързани с едра шарка, проказа. Тежки заболявания. Благодарение на подобряването на хигиената, на храненето, на начина на живот на хората те са значително намалелия и са поставени под контрол. Детският паралич, магарешката кашлица, детските шарки - същото важи и за тях.

Остава големият проблем от инфекциите, които са причинени от микроби от нашето ежедневие. Тези микроби, причинявайки тежко заболяване, особено при възрастни хора, се проявяват с различни симптоми. Един ще го удари в мозъка, друг прави сепсис, на трети нищо му няма, въпреки че е в неговия организъм. Това са така наречените условно патогенни.

- Това ли ви привлече, за да се занимавате с инфекции. Многото въпроси, които все още са без отговор?
- Да, това ме привлече, че материята е много интересна. Когато завърших медицина, така ми се стече житейският път, че единствената възможност да работя инфекции беше да се ориентирам към един непознат клон на микробиологията.

Тя се дели на три клона - единият клон е вирусология, вторият клон е науката за бактериите, а третия клон е микологията - науката за микроскопичните гъбички, които правят инфекцията. 220 вируса правят заболявания по хората. 380 бактерии правят заболявания по хората - обект са на бактериологията. И около 350 гъбички правят инфекции по хората и са обект на медицинската микология.

Така тръгнах. Няколко години работих с особено опасни инфекции, особено опасни гъбички. И се ориентирах да работя по имунния отговор за диагностика и бързите методи за диагностика на най-опасните инфекции, включително и гъбичките. Мога да кажа, че професионално в нашата страна повиших интереса, въведох и открих целия трети клон на микробиологията - това е медицинската микология.

Много работих върху причинителите на системните микози, защото една трета от раковоболните и половината от болните с хематологични заболявания имат проблем именно с тези гъбички. И съм много горд с това, което направих. Идвайки в Националния център по заразни и паразитни болести, бях шеф на лаборатория, след това поех обединените лаборатории, в които имаше особено опасни инфекции.

Преди да стана директор, бях две година заместник. Но откакто ръководя Центъра, в отговорностите ми е цялостното развитие на изследването на инфекциите. И тук, заедно с колегите, направихме така, че да няма инфекция по света, от която да заболее българин, и да не можем да кажем каква е.

Тук говорим за Зика, за Ебола - спомняте ли си случая преди четири години, за много от новопоявяващите се инфекции, включително TORS, S ARS, сега SARS-CoV 2 и т.н. Още януари месец започнахме работа по този коронавирус. Когато мои колеги бяха на ски ваканции и прочие, ние вече имахме диагностика на коронавируса, защото това е нашата работа.

Ако има някаква заплаха и ако има някой болен, обикновено се обръщат към Националния център. Доста го бяха забравили преди това и като кадрово обезпечаване, и като финансиране. Но все пак да си спомним още 2001 година септември и октомври, когато изведнъж в САЩ стана модерно по пощата да се изпраща Антракс.

- То и тук стана така, но преди това имате един сериозен сблъсък с туларемията...
- Това беше през 1997-а. Туларемията е особено опасна инфекции. Тогава, през ноември, ми се обади моят ученик д-р Велинов, сега вече е доцент и декан на Факултета по медицина в университета в Бургас.

Обажда ми се и вика: "Шефе, тука изпратиха един серум на пациент от Пета градска за бруцелоза, но не ми се връзваше много и я пуснах за антитела на туларемия и се оказа положителна." Оказа се че има едно огнище в землището Алдомировци, а през същото време имаше имаше такива случаи в Сърбия и в Косово.

С него тогава доказахме наличие на туларемия и тогава се случи нещо като с корановируса сега. Всички, които казваха, вие бъркате, какви са тия антитела, как ги доказвате и после - ха, малко замълчаха. Аз пет години съм работил в армията с микроба на туларемията и никога не съм очаквал, че на жив българин ще го видя това заболяване. Е, видяхме го на 380 болни. А това е много опасно.

Даже в миналото, преди 200 години, тази болест са я наричали "малката чума". Има същото подуване на лимфните възли и температура като при чума, но не умираш толкова бързо. Тогава "големите учени", дето все викаха сбъркали сте, започнаха да ни дават акъл какво да правим.

Същото се случва и сега. Хора, които хал хабер си нямат от коронавирус, смятат едни цифри, всъщност стига да не правиш не математически, а аритметични грешки, горе-долу може да докараш изводи, но все пак трябва да имаш свръх самочувствие, за да говориш.

Сега, когато правиш първи стъпки в една материя, да даваш акъли на всички и да критикуваш тия, които от години се занимават... Хайде извинете! После туларемеята прескочи и обхвана Пернишки окръг, около село Мещица. Само в едно село имаше 85 души. После инфекцията мина и Стара Планина чрез мишки и зайци и се появи във Врачанско.

- И сега да поясним за случая в САЩ и писмата с Антракс, защото и у нас тогава е станало "модно"?
- В САЩ един лекар, малко полудял, който е имал достъп до биологично оръжие - специално обработени спори на Антракс, които се разпространяват във въздуха, тръгна да ги праща с писма до различни държавни институции.

Това се оказа голям проблем за Щатите, но те се справиха. 100 хиляди души бяха изследвани, направиха се милион изследвания на външна среда. Разбирате за какви пари става въпрос. За хиляди души се предполагаше, че са били в контакт и взимаха антибиотик. Двадесет хиляди контактни приемаха антибиотик за месец Ако не вземеш антибиотици, лошо. Едно отклонение ще направя.

През 1979 година в Русия, в Свредловск, а сега Екатерининбург, става една авария в лаборатория, която произвежда Антракс. Хора, отиващи на работа, вдишват, защото заводът е в самия град. От около 72-ма, които вдишват антракс, примерно, 69 умират в рамките на един месец от много тежка кървава пневмония. А се знае, че направиш ли пневмония от Антракс, за 3 дни умираш. В Щатите знаят това и действат бързо и категорично. В САЩ са наясно, че трябва да се изследват, защото иначе си обречен и ще има много умрели.

- А у нас нещата се случват на моста на НДК и годината е 2001-а...
- Беше 16 октомври и сигналът бе за бял прах на моста на НДК. Обаждат се на директора на центъра и ние, с един колега, тръгваме. Полицията си свърши работа, мотори, кордон, не че нямаше и тогава задръствания, но стигнахме бързо.

Сложих лични предпазни средства, както се казват сега, а тогава беше "противочумен костюм". С колегата, с очилата, с маските, с костюмите взехме проба и не беше Антракс. Но какво стана после. То нали сме си българи... Из цялата страна почнаха да сипят бял прах. Лабораторията работеше денонощно. Но и тогава критикарите се бяха изпокрили, както и сега всъщност, около началото на коронакризата.

В началото никой не говореше, а сега вече всеки коментира какви били мерките пролетта и какви сега. Е, хайде... моля. Пролетта бяхме държавата, която най-добре контролираше нещата - без полицейски час, без обаждане по телефона. Пак се отклоних, че все този короновирус ми е в главата (смее се). Та тогава, през 2001-а, докладвах, че не е антракс.

Два дни преди това министърът на здравеопазването в Германия казва, че в град Хале са открити спори на Антракс. После пък каза, че е станало грешка. Когато имаш такова нещо, трябва да мислиш много сериозно.

Място за майтап няма. Та същото и тук сега. Критикарите надигат глас, че пролетта затворихме всичко, а сега не се затваря. Пролетта нямаше много умиращи, защото бяха взети мерки. Ако имаше такава вълна пролетта, каквато е сега, не ми се мисли. Пролетта нямаше достатъчно маски, нямаше предпазни дрехи, не се знаеше какво да се дава - ремдесивир ли, хлорохин ли, какво... Сега има изградени медицински стандарти.

- Вие сте тясно свързан с Германия. Учил сте в института "Роберт Кох". Мислил ли сте да работите навън?
- Имах възможности. Учил съм в института "Роберт Кох". Тогава още си имаше берлинска стена. Едно е да вървиш по двора на някой университети и да гледаш паметници на професора, които учиш в учебниците, на които са кръстени имена на болести, синдроми, цели направление в медицината.

Много съм благодарен, че имах възможност да уча в Германия. Специализирал съм и във Великобритания. Но не съм мислил да оставам.

А можех, защото и съпругата ми специализира в Германия. Но нали знаете, че ако бях останал, нямаше да стана директор на института "Роберт Кох". (Смее се).- Не се знае, вие сте потомък на голям род от Копривщица, а българите сме упорити и пробивни в чужбина?
- Доволен съм от това, което съм направил в България. "Роберт Кох" може и без мен. (смее се)


- Родът Кантарджиев идва от това, защото сте се занимавали с кантари?
- Да, родът ми датира от около 250-300 години някъде. Поне прадядото така е написал в една библия. После подарява книгата на брата на татко и е описал имената на кантарджийския род. Марко първи създаде Ганчо, първородният му син Ганчо има първи син Найден.

После Найден има син Марко втори и така продължава традицията. Прапрадядо ми е Илия, след това е Стойко, а дядо ми е Тодор. Аз съм кръстен на него. Аз съм десетото коляно, синът ми е единайсти, а внука дванайсти по ред. Моят дядо не носи името на дядо си. Защо? Нека сега антиваксърите да го чуят това.

Навремето във всяко семейство се раждат 7-8 деца и живи оставят 4-5. Така дядо ми Тодор, на когото съм кръстен, има по-голям брат - Илия (кръстен на дядо си). Но малкият Илия умира от менингит като бебе, защото няма ваксина тогава. Така дядо ми остава първороден и е кръстен на другия си дядо от страна на майка му - Мария Пешева Кантарджиева. Тя пък е била осиновена от Тодораки Пешев - първият кмет София след освобождението.

Но Тодораки е гръцко име - иначе казано на български Тодорчо. Така дядо ми става Тодор. Аз съм кръстен на дядо ми, баща ми е второроден и не носи името на дядо си Стойко. Татко ми е Весел, моят син е Весел, и, благодаря на Господ, внучето, което имам сега, е Тодор. Носи трите ми имена! Традицията продължава, книгата продължава да се пише.

- Родът разклонява ли се?
- Да, имаме братовчеди, които са Кантарджиеви. Родът ни се разклонява още преди дядо ми Стойко от неговия по-голям брат Илия. Но както повечето родове в България и ние не вървим към увеличаване, а се намаляваме, което е много лоша тенденция. Дано Господ помогне на нашия народ да се обърне тази тенденция за в бъдеще.

- Родът ви е оставил следа в историята на България. Всички в София трябва да благодарят на дядо ви инж. Тодор Кантарджиев, който е изградил Рилския водопровод?
- Да, дядо ми е бил инженер. След като завършва в Германия, се прибира у нас. Това е 1924 година и започва работа в Софийска община. Та общината го праща една година в Англия, след като вече има образование от Германия, отива на специализация.

Защото общината иска да може да разчита на нормални инженери, когато се прави Рилският водопровод, който вече повече от 80 години доставя най-хубавата вода. Та така. През войната дядо ми работи като инвеститорски контрольор на нашата държава когато една немска фирма строи язовир "Росица", сега се казва "Стамболийски". На 9 септември немската фирма бяга в Германия и язовирът трябва да се дострои.

Така дядо ми става генерален директор на дострояването на язовир "Александър Стамболийски". Той донякъде планира и изграждането на най-голямата напоителна система у нас. Тогава нещата се планират. Дядо ми строи и язовир "Студена" до град Перник, защото е планирано да се развива стоманодобивна индустрия. Правят се първите заводи за стомана в Перник. За да се произведе един тон стомана, трябват 38 тона вода и затова трябва да се построи язовир

- Като студент сте бил доста спортна натура. Тренирали сте джудо. С какво ви помогна спортът?
- О, това бяха златни години. Не че не ядяхме и ние бой, но отборът на Медицинска академия стигна до републиканското първенство по джудо. Маса колеги от отбора сега са професори. Професор Добрин Свинаров ми беше спаринг партньор. Той сега ръководи катедра по клинична лаборатория на Медицинския университет в София. Един от най-добрите наши ревматолози проф. Златимир Коларов също бе от отбора ни по джудо. И още редица професори.

- Защо джудо?
- Беше ми интересно. Спортът учи на дисциплина. Джудото е като плуването, защото развива всички мускули. Освен това развива и бързина на реакцията. Трябва да действаш бързо и решително. Физическите натоварени бяха големи. Тренирахме три пъти седмично, а вечер, след като си на тренировки от 18 до към 21 часа, после не можеш да се прибереш вкъщи. Трудно се качвах до шестия етаж на тавана със сака. Но толкова ни беше интересно, че и събота се събирахме. Живеехме тогава с мама, с татко и с баба. Беше тясно и аз на тавана често ходех. Къщата ни беше на булевард "Христо Ботев". Да си на тавана е супер. Сега в строителството няма тавански помещения, защото всичко се използва за жилища.

- В този смисъл тогава кога ще извъртим суплес на коронавируса и ще го тръшнем?
- Очаквам, че най-благоприятното развитие и намаляването на болните да започне със затоплянето на времето - късната пролет и началото на лятото. Това е най-оптимистичният вариант за мен. Да сведем ситуацията до контрол на отделни огнища и взривове. Сега ще видим какво ще е отношението към ваксините на нашето общество.

Защото винаги сме много особени, българите. Сега пищим, че нямаме пари, но искаме да се отварят ресторанти и нощни заведения. Хората, които нямат пари да си издържат семействата, обикновено говорят за детските храни, за цената на храната, на парното, а не говорят за липсата на заведения - особено нощните. Там не ходят бедни хора.

Ваксината ще е нещото, което очаквам да промени нещата. В същото време много хора трябва да се ваксинират, за да има ефект, а ние пак тръгнахме грешно. Какво имам предвид. Когато си дълбоко убеден, че лекарството ще ти навреди с нещо, даже да ти инжектират физиологичен разтвор с водичка, 30% от хората веднага казват, че не се чувстват добре, вдигат температура, става им лошо, разтреперват се, други направо откачат (това е плацебо ефектът).

А и в момента много хора говорят и става говорилня. Ако кажеш, че случаите са намалели в София, не е новина, защото е добра. Ако кажеш, че се увеличават случаите - става интересно. Нали така. Но и това ще мине. Хванали сме го вече вируса, доста по-подготвени сме, така че е въпрос на време, за да го тръшнем.