Проф. Кантарджиев счупи всички стереотипи в много лично интервю и обяви кой е най-големият му порок

Професор Тодор Кантарджиев със сигурност е най-колоритният авторитет в Националния оперативен щаб. Физиономиите му родиха хиляди клипчета. Напълно сериозно, генерал Мутафчийски го обяви за авторитета, успявал да тушира напрежението в най-критичните за Щаба моменти.

Професорът е невероятен авторитет и в Национален център по заразни и паразитни болести, чийто шеф е от години. Кореняк софиянец, роден е на 24 декември 1955 г.

Той даде интервю за в. „Марица“ за интервю. Уговорката е този път коронавирусът да остане на заден план. Кабинетът му е просторен, гледа към парка „Заимов“. Библиотеката е затрупана с научна литература, но на видно място са поставени и макети на бойни самолети. Разговорът тече лесно и увлекателно с един истински ерудит от старата школа!

- Г-н професоре, как се озова младият Тодор Кантарджиев в тази достолепна сграда на Националния център по заразни и паразитни болести? 

- Не толкова младият Тодор Кантарджиев се озова тук през 1988 г. Първо работих във ВМА, тогава ВМИ. Имаше база - експериментално-научна. Развиваха са 3 направления за защита на войската и населението. Радиационна защита, токсикология - защита от бойни отровни вещества, микробиология. Работеше се срещу вещества, които могат да бъдат използвани като бактериологично оръжие.

Дойдох в Института, който беше в рамките на Медицинска академия, тогава беше най-сериозното медицинско заведение в страната, но с много сили беше ликвидирана през 1992 година

- Защо Ви поканиха? 

-  Беше назрял момент да се развива едно ново направление - инфекции, причинени от микроскопични гъбички. Бях човекът, който стартира това направление и за 30 години се утвърди като в другите европейски държави. А до края на 80-те почти не беше развито, в учебниците му отделяха 2-3 странички. 

- COVID-19 ли е най-тежкото изпитание, което сте имали в този Институт? 

- Доста тежко заради масовото разпространение и големия интерес -обществен, политически. Иначе ситуации имаше и преди. През 1997 г. беше туларемията. 

 Наричали са я "малката чума", избухна край София, тогава не се чу много. През 2001 г. стана истерията с писма с антракс в САЩ. Вярно, 5-6 души умират. Но тези писма минават през много пощи при терористичния акт, извършен от лекар с тежки психически проблеми. Те са селектирани за бактериологично оръжие.

И САЩ прави 100 000 изследвания на хора за антракс тогава! Стана паника и в Европа. Хората се плашеха. 12,30 ч. на 16 октомври! Няма да го забравя. Появи се и в нашата страна. Бял прах до моста на НДК. Тогава се оказа, че Гражданска защита вече няма лаборатория, армията също. И повикаха нас. Отидохме, облечени в противочумни средства, сега им казват лични.

След половин час докладвах на министъра, че белият прах не съдържа спори на антракс. Обаче? Много зевзеци започнаха да хвърлят бял прах из България, та цял месец дежурства в лабораторията. Паника! 

- При сегашната пандемия кой беше най-тежкият момент? Сами признахте, че е имало случаи да се карате? 

- Критичният момент беше, когато имахме две лаборатории - на ВМА и нашата. Тестовете - много трудно се снабдявахме. В началото нямахме и обучени хора. В болницата се стигаше до двете крайности. Или не носеха дори маска, или изпадаха в паника. И при първия случай в болница пращаха по 300 проби от въпросното заведение. А нямаше как! Сега вече е по-лесно. 

- Хващам се за макетите на самолети в кабинета Ви. Откъде тази любов към авиацията? 

- Бях войник в авиацията и оттам е любовта ми. Всичките тези самолети, които виждате, са били на служба в Българската армия. Карах казарма в Пловдив. Вертолетното летище беше на територията на днешния ж.к. „Тракия“. Бях радиотелеграфист, давахме бойни дежурства, там беше Командният център на 10 смесен авиокорпус, който включваше 7 въздушни полка. 

- Вие ли сглобявате макетите? 

- Това е модел „Щука“. (Става и показва с любов.) Имали сме цял полк. Един от пилотите е пациент на сина ми. Правете сметка, над 90 години е човекът. Сглобяваме и аз, и приятели помагат. 

- Другата Ви страст са лулите? 

- И тях научих в Пловдив, в казармата. Много пуша. А не бива. 

- Имате ли навик вечер с лулата и едно питие? 

- Вече много рядко. Позволявам си бира, почивните дни може и малко концентрат. Но не е това, което беше на млади години. Алкохолът е  първото от неможенията! (Смее се.) 

- Кухня? 

- Българска! Сега вече и морска, че с годините се променят вкусовете! 

- Как разпускате? 

- От началото на пандемията не разпускам. Иначе чета история. Първа световна война и участие на Българската армия. Героичен народ сме българите!

- Синът Ви как гледа на участието Ви в Щаба? Примерно, когато ви плюят, не казва ли: Татко, не се занимавай с идиоти!

- На татко това му е животът.  А че ще ни плюят, то ми беше ясно. Участвал съм в много такива ситуации. Давали са ми акъл за всичко. Като мине обаче. Но интересно, че най-мълчаливите по научните сборове и срещи на експертни групи изведнъж се оказаха любители на изказвания. Без имена! 

- Не е ли обидно, когато идва от колеги? 

- Обидно е! Диспути ! Те се правят на научни форуми. А там си мълчат и  се подхилкват!

Дядо ми е построил Рилския водопровод, коренът ни е от Копривщица

- Дядо Ви е далеч от медицината - строителен инженер и то известен, разкажете повече? 

- Той, дядо ми Тодор, завършва в Германия и през 20-те години започва работа в общината в София. Пращат го за една година във Великобритания да изучи как строят водопроводи.

Връща се и започва строителството на Рилския водопровод под ръководството на инж. Иван Иванов, който става кмет на София през 1934 г., и работата продължава моят дядо Тодор Стойков Кантарджиев. Този водопровод е 64 км и е копие на  водопровода Алпи Виена. Така София е снабдена с хубава вода. Чак в края на 70-те години е построен другият, който ни снабдява от язовир "Искър". 

- Къде сте израснали? 

- На „Христо Ботев“. Всяка нощ булевардът се миеше, а два пъти седмично - и страничните улички. Така се пазеха паветата в отлично състояние. Иначе става кал, появяват се разстояния. Но някой каза - дайте да ги махнем и продадем! И сега витошки павета са по парковете на половин Европа. Хубава далавера!

  - Братът на дядо Ви също е интересна личност? 

- Петър е архитект, строи някои от известните сгради на София. Тази, на ъгъла на „Солунска“ и „Христо Ботев“ например. След 9 септември става главен архитект на София и строи първите жилищни комплекси. В Лагера например 3-4- етажните сгради. Сега са хубави, защото имат отстояния и зеленина. Тогава са били извън центъра.

Той  обаче успява да се скара със съпругата на другаря Георги Димитров за детските градини в тези комплекси. Настоява за ниско строителство, което е скъпо, но удобно за децата. Освобождават го от длъжността. По-късно става главен архитект на републиката - е, да, като умира Георги Димитров. 

- Как продължава родът? 

- Баща ми Весел е лекар. Иначе медицинското тръгва от една сестра на дядо ми, която завършва медицина в София през 1930 г. Баща ми почина рано, още не бях завършил. Любовта ми я даде той. Много е интересно за едно дете по лабораториите - да гледа с микроскоп. Той беше в Катедра по микробиология. По едно време беше началник на лабораторията на сегашната Александровска болница. 

- Любовта се предава на сина Ви Весел? 

- Да, Весел е кожен лекар. Не е хубаво синът да взема специалността на баща си, защото започват сравненията. При мен нямаше такива, уви, татко почина млад. 

- И да се върнем назад в годините - как родът Ви бавно се пренася от Копривщица към София? 

- Прадядо ми и неговият брат завършват Военното училище в София. Иначе в Копривщица родът ни се е занимавал с кантари, както личи от името. Има едно Евангелие у дома, което дядо ми е описал с помощ на църквата. Написани са имената на предшествениците - Ганчо, Стойко… и т.н. Аз съм 10-о коляно на този род, синът ми 11-о на тази издънка. Иначе в Копривщица има и други Кантарджиеви от други братя.

По чудо оцелях на погребението на Гунди

-  Споменахте в предварителния разговор, че не ходите по мачове, но като млад сте били запален левскар и пазите невероятен спомен от погребението на Гунди? 

- Луди бяхме! Мач не се пропускаше - на Левски, на националния отбор. Сектор „Б“! Там бяхме! Между другото, нали говорим за спорт, ето ме в отбора на Медицинска академия по джудо. Всички на снимката са професори (б.а. - показва уникалния кадър).

На мачове ходехме още от гимназията. Четирима левскари и 11 от ЦСКА. Шумно мнозинство! Съотношението е учудващо за центъра на София през онези години? 33-та гимназия беше така. ЦСКА беше много силен отбор в онези години. Постоянен шампион, децата се палеха по тях. 

- Да се върнем към погребението на Гунди? 

- В 6 часа бяхме в клуба на Левски на сегашната улица „Дякон Игнатий“, зад Телефонната палата. Там изчакахме москвича със знамето на варненския клуб на Левски. Вързахме му черна лента. Продължихме до родната къща на Гунди. 

От там отидохме на "Герена". Такава блъсканица започна! Чупеха се витрините. Стана наистина драматично! Добре, че се пусна слух, че ковчегът на Аспарухов е на друго място. Тръгна се към Централните гробища, където гледката беше опустошителна. Хората бяха разрушили всичко. Сигурно над 100 000 души обикаляхме София. По слухове ходихме, така и не видях ковчега с Гунди. По чудо нямаше жертви на "Герена". Или може да е имало, но тогава не се даваше гласност. 

Рокфелер, "Бранник" и уникалната сграда на Института

Фондацията на американския милиардер и петролен магнат Джон Дейвисън Рокфелер-старши има интелигентен борд, който съветва след пораженията от Първата световна война да се помогне на Сърбия, България, Румъния, Гърция, като се направят центрове по контрол на заразните болести. Целта е да се намали смъртността, най-вече детската.

Между другото, статуята на Иван Фунев пред тогавашния Институт за народно здраве на майка с 4 деца. И тогава имало критикари, които попитали Фунев - защо толкова малко деца! През 30-те години обикновено семействата са имали по 7-8 деца. Но по 2-3-4 умирали. А трябвало работна ръка за стопанството.

И така благодарение на Рокфелеровата фондация е построена сградата. Архитектурната част, дело на двама българи, е прекрасен пример за неомодернизъм. Една от най-хубавите сгради в София. Но години наред неразумни хора пробиват, зазидват прозорци, слагат грозни климатици.

Вътре е уникална с централното стълбище и фреските по таваните на официалните зали за обучение, италианският теракот, където е оцелял.

Ключовата система е без аналог, немска. Всеки шеф на лаборатория има ключ от своята. Всеки шеф на секция - има ключ, който става за негова лаборатория и всички други от неговите секция. Ръководителят на департамент отключва всички врати в своите секции. А в ръководството стои ключ, който отключва всички врати в сградата. Уникално! Става с ум и пари!

Преди 140 години държавата прави този Институт, строежът на сградата обаче се превръща в сага. В България винаги парите за здравеопазване са давани трудно. Нашето правителство още 1920 година иска помощ от Рокфелер. Но от  там имат едно условие - 50 процента финансиране от правителството. Започва  кореспонденция с години. Та към 1932 година узряват нещата.

Така се въвеждат ваксини, които се произвеждат в нашия институт. През 1928 година е ликвидирана едрата шарка. 1940-а  е приключена бруцелозата.

До 1944 година обаче здравето няма министерство, а е дирекция към Министерство на вътрешните работи. И здравните служби са структурирани по места като полицаите.

Та първата работа, като откриват сградата, е директорът на полицията да вземе кабинета на първия етаж. И се скарват с фондацията на Рокфелер!  Годината е 1935-а. Започва съдебен процес и директорът на Института успява да изгони министъра. Работели са съдилищата ни! И спазват волята на дарителя.

После пък дават големия салон, който не съществува вече, на една организация - „Бранник“. Знаете я, малко вдигат ръце като нацистите.

 Американското посолство пише веднага протестно писмо, че политически групи нямат място в Института. Правителството отговаря, че е хубаво младежта да се събира. Репликата на САЩ е светкавична - „Ал. Невски“ е на 350 метра, да се събират там.

Иначе ние сме втората държава в света, която прави санаториуми за лечение на туберкулоза и диспансер за белодробни болести. Втори сме след Франция! Сред първите европейски страни сме, създали кожно-венерически диспансери. Има с какво да се гордеем, макар че последните 30 години системата беше сериозно разстроена.

Как потъват парите от Здравната каса

Не може да следиш процесите, ако не управляваш качеството. Парите си вървят с болния от 2000 година насам. Никой не пита този болен как се лекува, защо така, а не иначе. И накрая - този болен излекуван ли е, или се хронифицира към медицинската система. Не казвам, че е от незнание, но целенасочено бяха унищожавани всички специалности, които са отговорни за следене на качеството.

На първо място удар понесе българската патология или патоанатомия. Това е основата на образованието! Трябва да си наясно какво става в органите на пациента. Патоанатомите казваха - вие сте го лекували от това, но ние открихме, че е страдал от това.

Така се учи. Не се мисли за изхода от лечението. И доведе до едно многократно влизане на пациент в болница. 2-2,5 милиона хоспитализации годишно при 7 милиона население е много! Това е огромната ни слабост. Заразата показа и други слабости в системата. Ниското заплащане, особено на млади лекари в провинцията. Работи в болница, в ДКЦ и в Бърза помощ! Сестрата в болница и в старчески дом! Не бива! Трябва да се работи на едно място! Една инфекция го показа! 

Но всеки гледа да си храни семейството. Има страхотна диспропорция - лекари взимат много, много пари, а предимно младите работят на 3 места, за да издържат семейството.