Психолог разкри каква е диагнозата на Радев и кой диктува назначенията в служебния кабинет

Политици, обвинени и донякъде уличени в незаконни подслушвания стават обвинители срещу т.нар. „модел на еднолично управление“. За „връщане към държавността и демокрацията“ се „воюва“ с методи, които удивително напомнят авторитарност и безпардонност, характерни за едни мрачни времена от най-новата ни история.

Говори се за „възстановяване“ на правовата държава и справедливост, а се потъпкват принципи (като този за невиновност преди присъда) и се хвърлят обвинения и закани в ефира без легитимни доказателства и съдебен процес. Настоящи министри, които в качеството си на „експерти“ едва ли не отричаха съществуването на Ковид заразата в средата на миналата година, както и възможността за създаване на РНК-ваксини, сега са „одитори“ на хората от НОЩ. Апелира се за честни избори, а се въвеждат изборни практики, характерни за недемократични държави.

Това каза в интервю за БГНЕС психологът Росен Йорданов.

- Раздаването на присъди, определянето на хора и цели групи като престъпници, използването на термини от комунистическата епоха като „бивши хора“, за какво говорят?
- Смятам, че отговорът на този въпрос от психологична гледна точка трябва да започне с „диагноза“ на случващото се в по-широк и хронологично по-дълъг контекст. Съвсем съзнателно използвам клиничното понятие - „диагноза“, вместо оценка, анализ, интерпретация и т.н., защото ескалиращите парадокси, които политическата реалност предлага от 45-тия парламент насам налагат истинско усилие за тестване на действителността.

В психиатрията и клиничната психология се използва термина „ало-психична ориентация“, а именно да се определи кои неща са реални, истински, базирани на здрав разум и факти и кои са халюцинации, илюзии, заблуди или откровени манипулации. И тук с голяма доза неудобство, осъзнавайки колко неприлично е това се налага да цитирам себе си от едно моя интервю, дадено за ваши колеги преди местните избори през 2019 г., в което твърдях, че се води битка и тази битка е за „психичното здраве“ на нацията.

Тогава например, хората бяха облъчвани да вярват, че Румен Радев е модерен, проевропейски политик и „натовски генерал“, докато той насищаше ефира с явни изказвания на вътрешна сцена и перфидни изявления, на външна, които за всеки средно интелигентен зрител показваха съвсем друг ценностен и морален профил. Сега някой по-остри анализатори и критици откровено го наричат „слуга на Кремъл“.

Също така г-жа Манолова, „летяща“ на крилете на „народната любов“ като обществен защитник, трябваше да бъде „опакована“ като преродил се „десен“ политик, борец за правата на онеправданите, яростен разобличител на корупцията и защитник на демокрацията. В същото време зад действията и прозираше манталитета на обвинител от времето на Вишински и страстта на октомврийски матрос.

Трябваше да преглътнем, и че „десните от центъра на София“, подкрепят къде явно, къде с „омерзение“ левите от Кюстендил и т.н. В днешни дни какво се случва? Отново сме свидетели, както вече казах на подобни парадокси, но с още по-висок интензитет - политици, обвинени и донякъде уличени в незаконни подслушвания ( помните функциониращите „бръмбари“ в дома на тогавашния главен прокурор Филчев) стават обвинители; срещу т.нар. „модел на еднолично управление“ и за „връщане към държавността и демокрацията“ се „воюва“ с методи, които удивително напомнят авторитарност и безпардонност, характерни за едни мрачни времена от най-новата ни история; говори се за „възстановяване“ на правовата държава и справедливост, а се потъпкват принципи (като този за невиновност преди присъда) и се хвърлят обвинения и закани в ефира без легитимни доказателства и съдебен процес; настоящи министри, които в качеството си на „експерти“ едва ли не отричаха съществуването на Ковид заразата в средата на миналата година, както и възможността за създаване на РНК-ваксини, сега са „одитори“ на хората от НОЩ, които денонощно в продължение на повече от година понасяха тежестта на експертната и човешката отговорност за овладяване на пандемията; „мутрите“ се гонят като се инсталират на ключови позиции в държавната администрация „мутреси“; апелира се за честни избори, а се въвеждат изборни практики, характерни за недемократични държави; министър на културата, известен с некултурното си отношение към паметници на културата говори за културните институции като за търговски дружества и т.н. и т.н

Създава се атмосфера, в която сякаш тече някаква трескава надпревара почти от всяко министерство да се продуцират все по-грандиозни и зрелищни събития. И ако някой не се е отчел или е казал нещо различно и недостатъчно „скандално“, „ужасяващо“ или „разобличаващо“, той бързо се поправя и дори с риск да си противоречи сам се включва в общия хор, като министъра на финансите например по отношения на средствата в държавния бюджет.

В подкрепа на тази констатация, както сами видяхме преди няколко дни, вътрешния министър Рашков заговори и за „канибализъм“! В тази „сценография“ на „демутризацията“ не бива да пропускаме и някои почти свръхестествени, мистични процеси като „реинкарнацията“ на бившия премиер Виденов, който вече тества общественото пространство с изказвания, на които Путин и Лукашенко биха ръкопляскали. В този смисъл, трябва да говорим за „диагноза“.

Мнозина психоаналитично повлияни теоретици, занимаващи се с проучване на психологията на „социо-културните и политическите феномени“ като почнем от Ерих Фром и стигнем до Лин Лейтън твърдят, че прилагането на формулата - „събитиен порой“ плюс масови комуникации, плюс бързи и резки промени правят хората по-ирационални и тласкат „масовото“ съзнание към психични (интелектуални и морални) деформации, които по своята същност имат дълбоко нарцистичен характер.

Това е т. наречения феномен на „субективната празнота“, при който се наблюдава девалвация на личните ценности, принципи и всичко, което определя индивидуалната идентичност, имиджът измества съдържанието, външното проявление на политическия „мейнстрийм“ изтласква традиционните и вътрешните норми и разбирания за добро и зло, за вярно и невярно, за важно и маловажно и т.н .

Силно по-привлекателно и значимо става впечатлението и забележете „усещането“, което публичните фигури провокират, вместо тяхната честност, интегритет и искреност. Казано с други думи персоната измества личността, настроенията – рационалните убеждения. От гледна точка на „публиката“, най-важният ефект, особено в нашия случай, е че се усилва неимоверно е т.нар. „нарцистичен глад“, характеризиращ се с това, че себеоценката и себеуважението на отделния човек започва да се влияе драматично повече от одобрението или неодобрението на „референтните“ други (значимите публични лица), от „модерните“ настроения (да се мрази тирана напр.) и загрижеността за „нарцистичните доставки“ (себеусещането за нормалност да се определя диспропорционално много повече от външното одобрение на твоите преценки, предпочитания и поведение, отколкото от вътрешните).

Така се създава среда, в която се провокира нарцистичната тревожност на индивидуално ниво, че ако съхраняваш здравия си разум, субективната си критичност в интерпретацията на реалността, ти няма да натрупаш достатъчно видими „доказателства“ за своето „превъзходство“ в моментната „йерархия“. Респективно тази позиция се преживява като губеща и е равнозначна на личен провал.

Обратно, колкото по-безкритично приемаш, дори извън личните си принципи, преценки и разбирания за нормалност, обективност и морал, тези „доставки“, разбирай да си в унисон „революционния устрем“, „изчегъртването“, „отмъщението“ и прочие, толкова по-стойностен се преживяваш. По този начин онези, които са формирали своето недоволство върху някаква конкретна лична несправедливост, проблем или щета от в рамките на предишното управление, но също и онези, които имат съвсем други подбуди и мотивация се превръщат в обща маса.

Всеки от тях е склонен да приема „публичните екзекуции“ като личен реванш и да се идентифицира с печеливша позиция. Разбира се това е доста илюзорно и не води до реално решаване на проблемите нито на индивидуално, нито на обществено ниво. Това е „базата“, „психологичния кредит“, върху който се гради самочувствието и увереността в действията на министрите на Радев и не случайно те бързат да се възползват от него, защото ефектът е временен.

За да се поддържа по-силно и трайно това състояние са нужни и подходящи изпълнители- „авторитети“, които да притежават нужните качества – склонност към ексхибиционизъм, себенадценяване, краен критицизъм и т.н. Особено добре се „котират“ персони, които демонстрират характеристиките на описаната още от Вилхелм Райх през 1933 г. „фалично-нарцистична личност“. Този типаж е представен като самоуверен, арогантен, енергичен и агресивен, с чувство на непогрешимост и с „ампутирани“ емоции по отношение на тревожността и вината.

Несъзнателно, чувството на страх от това да не бъде разобличена тяхната завист и да не бъдат засрамени преобладават в тяхната личностна организация. Смятам, че в служебния кабинет на Радев, който мнозина не без основание наричат „предизборен“ имаме ярък представител на подобен персонаж в лицето на вътрешния министър Рашков. Спомняте си, че обърнах специално внимание на присъствието на г-н Рашков в предходното интервю за вашата медия, още на старта на мандата на този кабинет.

От позицията на човек, който през последните 7-8 години е критикувал принципно и аргументирано политиките водени в системата на МВР, основанията и мотивите за назначения на министри, конкретно за г-жа Бъчварова и г-н Младен Маринов, както и на вече бившия главен секретар на министерството Иванов твърдя, че неговото освобождаване е абсолютно немотивирано и безпринципно. Тук не става дума за лично отношение, а за принципна позиция. Категорично не мога да приема случващото се в министерството за нормално и не мога да го определя по друг начин, освен като самоволни действия, ерозиращи мотивацията и авторитета на държавния служител. Всички тези неща подозрително много напомнят на манталитета на правителството на Пламен Орешарски.

Тогавашния главен секретар, по свидетелства на мои колеги, с които е водил тези разговори е освобождавал директори на областни дирекции с аргумента „Не ме интересува какво си свършил, просто не трябва да те има“. Хората трябва да разберат, че независимо кой заема дадена отговорна позиция, дали го харесват, дали им е симпатичен е абсолютно недопустимо да се вършат подобни кадрови своеволия, на каквито сме свидетели. В момента се използват разбираемото „невежество“ на повечето хора за системата, както и „революционните настроения“ и се прекрачват границите и принципите на демокрацията.

Да, по закон служебния министър има право (друг е въпросът защо изобщо по конституция трябва да има такова), но от професионална, обществена и морална гледна точка е крайно неприлично и неправилно. И тук искам да подчертая, че както при назначаването, така и при освобождаването на хора от подобни държавни длъжности трябва да има солидни и легитимни професионални и морални аргументи – това е правилно и демократично! Всичко друго напомня на „болшевизъм“ и аморалност. Същото можем да кажем и за смяната на председателя на ДАНС! Първо изобщо не е работа на едно лимитирано във времето и техническо, като конституционно предназначение правителство да се занимава с подобни промени в контраразузнавателната ни служба!

Второ, аргументът „Уронване на престижа“ и „политическа пристрастност“ са най-меко казано прояви на лицемерие и зле прикрита арогантност. Няма никакви обективни факти, които да подкрепят подобни изводи и констатации, но понеже имаме власт и можем да го направим ние ще го направим – израз на импулсивния „нагон за власт“, който описват някои анализатори на авторитаризма от съветски тип.

- Какъв знак са бързите смени, извършени от служебното правителство? Каква е целта на президента Радев с тези промени?
- Както много пъти съм казвал преди, отдавна не вярвам в автономията на мислите и действията на г-н Радев. В този смисъл не смятам, че той самостоятелно може да преследва някаква цел. Естествено видно е, че трябва да спечели втори мандат и това би било съвсем легитимна амбиция, ако можем да се доверим, че е негова. За мен всъщност по-притеснително е дали това е наистина автентична, субективна цел на Радев или на някой друг.

Ако зад тази амбиция стои някой „демиург“, то тогава легитимността е под въпрос. Поводите за съмнения никак не са малко, като се започне от хората и мозъчните „тръстове“, които проектираха и подкрепяха неговата кандидатура в началото и се мине през оценка на почти всички негови публични позиции по време на мандата. Не бива да забравяме, че независимо от одобрението или неодобрението си към персоната на г-н Радев, на мнозина специалисти по конституционно право през повечето време им се налагаше да обясняват, обсъждат и анализират доколко действията му се вписват в границите на конституционните му правомощия. Разбира се едни го „оправдаваха“, други го „критикуваха“!

Важното обаче е, че това беше основна тема, а това беше така, защото държавния глава с държанието и изявите си непрекъснато тестваше „еластичността“ тези граници и даваше поводи за тези коментари. Най-странното в цялата тази работа, е че коментирания непрекъснато по отношение на конституционосъобразността на своите действия президент беше главен „обвинител“ по отношение на законосъобразността в действията на бившия премиер Борисов! Пореден парадокс!

- Какви опасности крие формирането на експертно правителство? Кой иска да се скрие под маската на това правителство?
- Ще го кажа кратко и ясно – когато се подбират служители за работа, работодателите се интересуват главно от две неща: дали кандидата притежава и в каква степен релевантни професионални качества, умения, квалификации и опит; второто, но не по-малко важно е какъв е като личност този човек, свестен ли е, почтен ли е, в какво вярва, какви ценности споделя и ще се впише ли в културния профил на организацията. В политиката съвсем не е достатъчно колко знаеш, къде си учил и т.н , от съществено значение е какъв е моралът ти, какви са ценностите и убежденията ти, какви личностни качества притежаваш като волева устойчивост, автономност, способност за носене на отговорност и т.н.

Е, при експертен кабинет второто е под сериозен въпрос! Ето вижте някои от служебните министри – авторитетни визитки, престижни университети и прочие, но какво знаем за техните политически, ценностни и обществени възгледи и разбирания. Чия воля и насоки следват, кому са лоялни?

Точно това е причината демократичното устройство на държавата да включва партийна система, защото партиите са изразители точно на това – колективни идеи, ценности, нравственост, концепции, които получават или не обществено доверие на избори! Държавата не е фирма! Дали някой не се опитва да направи точно това – ще видим!