Психолог с много тревожна диагноза за менталното и емоционалното състояние на Петков и Василев
Петков е все по-уплашен от грешките си, Василев е като хакер, който ще срине системата и ще офейка, смята Росен Йорданов
Забележителната серия от гафове на премиера Кирил Петков е симптоматична за неговото ментално и емоционално състояние, доминирано от все по-примитивни форми на психични защити като отричане, изтласкване, изместване. Суровата реалност все повече се стоварва върху плещите му и той просто изглежда уплашен, както и да го прикрива, казва в интервю за БГНЕС социалният психолог Росен Йорданов.
Вицепремиерът Асен Василев е в своеобразен нарцистичен транс – натоварен със свръхочаквания, защитен от интелектуалната си аура сред свои и чужди, концентриращ все повече власт и влияние. Той удивително напомня на хакер, но когото му предстои да срине системата и после да офейка яко дим.
Архитектурата на кабинета наподобява феодална структура, в която всеки е полуавтономен лидер на своето владение, стреми се увеличи контрола и властта си.
„А–отборът“ има манифестирано лидерство на министър-председателя, който все повече заприличва на аташиран „жертвен агнец“ с натрупването на проблемите и закъсняването на решенията и действията.
„Преди да отговоря на въпросите ви бих искал да направя кратко уточнение, относно използваната терминология и психологичните понятия. Правя тази уговорка, за да избегнем осъдителни и поляризирани тълкувания сред вашите читатели, характерни за времето, в което живеем.
Също така и от уважение към чувствата на хора, които биха възразили срещу определени „психо-диагностични етикети“, каквито биха им изглеждали термините, които ще използвам. На мен и не само на мен, ми прави впечатление, че всеки период изглежда налага на публичните коментатори и т.нар. анализатори някакъв вид „стерилизация“ на езика, което е съзнателно и несъзнателно усилие да се манифестира обективност и правдивост.
Това е онзи подбор на нестигматизиращи изрази и думи, които да описват явленията и събитията така, че те да звучат хем вярно хем без оценъчен нюанс и негативна конотация.
За съжаление живеем във време, не само у нас, но и по света, в което по-често истината става жертва на политическата коректност. Особено от протестите през 2020 година насам е видно, че колкото по-неетикетиращ е един израз, толкова по-конвертируем е той в представите на публиката за „експертното ниво и обективността“ на съответния анализатор.
Разбира се, тогава много хора вероятно се засегнаха, обяснявайки си думата предимно като оценка, че протестиращите описани по този начин са хора, които се стремят към болката и страданието.
Разбираема, но доста примитивна трактовка, която остави в сянка по-смисления и обществено значим въпрос относно това защо ние отново и някак обсесивно се замесваме в дейности, които са болезнени за нас, въпреки героичните ни и съзнателни усилия да постъпим уж по-различен начин всеки следващ път.
Дори и когато „мазохистичен“ беше заместено със „самопровалящ“ се, пак не звучеше достатъчно приемливо, особено от гледна точка на реалността днес, когато все по-ясно се вижда и усеща клиничната прецизност на този термин, имайки предвид болезнените и травматични измерения на днешната „промяна“ в която „триумфално“ кулминира протеста.
Ето защо се надявам вашите читатели да се отнасят с по-широко разбиране към използвания от мен понятиен апарат, когато говорим за индивидуалните и груповите характеристики на днешните управляващи.
Честно казано съм изненадан донякъде от сериозният интерес към две три мои интервюта по темата за психологичното тълкуване на действията и думите на премиера Кирил Петков. Не защото симулирам скромност или подценявам популярността на министър-председателя, а защото се изненадах колко скоро и колко голямо и сериозно е вниманието към лавинообразно нарастващите гафове на думи и дела от г-н Петков.
При това забележете, това, ако съдя по коментарите на мнозина „не е интереса на злорадството, не. По-скоро това е интерес, произтичащ от тревожния въпрос „Какво всъщност му има?“
Интерес с нарастваща тревожност и безпокойство. За мен няма съмнение, че тази „забележителна“ серия от гафове на премиера е симптоматична за неговото ментално и емоционално състояние, доминирано от все по-примитивни форми на психични защити като отричане, изтласкване, изместване или реактивна формация, целящи да го предпазят все по-ескалиращото безпокойство, което изпитва да не прерасне във всепоглъщащо го чувство на страх или паника.
Помолих за разбиране вашите читатели и ще се опитам вместо да дефинирам, да изброя признаците отличаващи посочените от мен психични механизми на защита, позната от психоанализата. Например служител, чието работно място е застрашено от предстоящо съкращение на щата, поради въвеждане на нова структура, буквално не забелязва какво става в неговата организация и не реагира на надвисналите промени.
Като пренебрегва видимото негативно развитие на нещата в своята професионална сфера, той се предпазва от мисълта, че ще загуби работното си място, същевременно от свързаните с това безпокойство и страх за бъдещото си съществуване. Това например е отрицание. Или шефът ругае свой подчинен началник, който непосредствено след това излива гнева си върху свой подчинен, вместо да влезе в спор с шефа т.е. натрупаните враждебни чувства се пренасочват към друг обект, което е изместване.
Мога да дам още един подсещащ пример на вашите читатели – когато нежеланите афекти и емоции се елиминират като на тяхно място се формират хипербилизирани чувства, които са несъвместими или противоположни на елиминираните – вместо съмнения, страх и несигурност, демонстрираш преливащ ентусиазъм, оптимизъм и увереност. Всичко това гарнирано с постоянни лапсуси и нонсенс изказвания. Сигурен съм, че вашите интелигентни читатели вече са адаптирали много примери от публичните изяви на г-н Петков към тези кратки описания.
Не бих се ангажирал с отговорно описание на неговия индивидуален характер, но вярвам, че не греша за психичното му състояние. Истината е, че суровата реалност все повече се стоварва върху плещите на новоизлюпения ни премиер и той просто изглежда уплашен, както и да го прикрива и какъвто и да е в очите на близките и приятелите си.
За г-н Асен Василев засега сякаш са по-характерни дистанцираността (от медиите, от улицата от почти всички), позицията „в сянка“, нарушаване от блиц-изригвания по отделни въпроси, които много напомнят „ остри влизания с бутонките напред“ в нечии „крака“. Това му помага сякаш да засилва мненията и „слуховете“, че е по-умен от съратника си, че е пресметлив и дори лукав.
Разбира се одобряващата публика „тръпне в очакване“ той да избухне с гениални решения на надвисналите тежки проблеми и че неуморно работи в „полза роду“, както се изразяваше един бивш политик.
Недоверчивите в обществото, мнозина от работодателите например, от своя страна „тревожно се озъртат“ откъде и кога ще им дойде някой „шут“ или „ъперкът“, който този иначе кротко изглеждащ умник, може да им нанесе изневиделица. Не зная какъв човек е господин Василев, но по спорадичните му реакции и приписвани му намерения ми се вижда, че е в някакъв своеобразен нарцистичен транс – натоварен със свръхочаквания, защитен от интелектуалната си аура сред свои и чужди, както и от „оголената по матросовски гръд“ срещу злободневието на приятеля си Кирил, концентриращ все повече и повече власт и влияние и в същото време странно и мрачно самовглъбен и нехаещ за обществените тежнения и недоволства по начин, удивително напомнящ хакер, но когото му предстои да срине системата и после да офейка яко дим.
Прогнозите в психологията трябва задължително да отчитат и груповата динамика. Както справедливо отбелязва един от най-изявените изследователи на този феномен Курт Левин „малката група е едно поле на психични сили и поведението на всеки един член на групата е повлияно от тези психични сили“. В този смисъл няма как да разберем настоящето и бъдещето без да обърнем внимание на цветисто обещания ни от г-н Петков „А-отбор“, защото груповите процеси оказват влияние върху индивидуалното поведение и го променят. Много важно в този анализ е да отбележим, че има няколко фактора, които силно влияят на груповата динамика – груповия опит, структурата, лидерството идентификацията и поведението.
Ако се ориентираме по тези индикатори, то по отношение на груповия опит е видно, че той е доста разнороден за различните членове на правителствената коалиция.
Някои са носители на по-йерархизиран и автократичен групов опит, където доминира субординацията, авторитетите, дисциплината, строгостта и подчинението – типични представители са г-жа Нинова и останалите БСП министри, хората на Радев – Янев и Рашков, но също така донякъде и хората на Слави в правителството. Друг тип групов опит представят участниците от ДБ, където нещата изглеждат почти на обратния полюс.
В сравнение с хората на Нинова и Трифонов, представителите на ДБ се позиционират едва ли не като политически „хипстъри“ с афинитет към автономния начин на мислене, нонконформистко поведение, лимитиран респект към бюрократични регулации и формалности, висока толерантност към субкултурите и висока протестна готовност при досег с висшестоящи и авторитети.
Третата група на ПП е своеобразен микс от утилитарен плурализъм, еклектичен прагматизъм и нормативен релативизъм – засукан начин да опиша „леви цели с десни мерки“, „просто Киро“, дебатите за „канадското гражданство и конституцията“, обтекаемото и „творческо“ тълкувание на нормите и авторитетите, неформалната атмосфера и дух и прочие явления.
Неминуемо този фактор рефлектира върху структурата на „А –отбора“ и проблемите с лидерството. Накратко архитектурата на кабинета наподобява, както справедливо отбелязват някои, феодална структура, в която всеки е полуавтономен лидер на своето владение, стреми се увеличи контрола и властта си, чрез образуване на вътрешни подгрупи – диади, триади и т.н и външни съюзи и коалиции, които да утвърждават „сепаратистките“ тенденции.
Както сами виждате в „А – отбора“ има манифестирано лидерство на министър-председателя, който все повече заприличва на аташиран „жертвен агнец“ с натрупването на проблемите и закъсняването на решенията и действията. Има „лидерство в сянка“ репрезентирано от г-н вицепремиера Василев. Има силни сепаритистки течения, произтичащи както от властовите маниери и особености на някои членове, (напр., г-жа Нинова), така и от силното влияние на външни авторитети – Президент, партийни лидери, чужди посолства и олигарси.
Поведението на членовете на групи, заети с решаване на конкретни задачи, може както да способства за развитието на групата, така и да го затрудни. За кратко време имаме изобилие от примери в почти всяко ресорно министерство за действия, които освен, че са „лично мнение“ (с изразени външно и вътрешнополитически позиции) и „личен интерес“ (с роднинските и приятелските назначения) са и ярък пример за контрапродуктивно поведение на груповите членове.
А онова, което реално подпомага развитието на ефективни групови отношения-формални и неформални – е мотивираното поведение, ориентирано към общогруповата цел. Такива действия са все още рядкост, както в парламентарния, така и в правителствения групов дневен ред на коалицията. „Акциите“ на Рашков в „Булгаргаз“ и престрелките с КЕВР не са пример за подобно мотивирано поведение.
Очертавайки тази картина смятам, че това е христоматийна формула за колизии и конфликти. Лидерството е слабо и неефективно, защото то не почива на сходно разбиране на груповата йерархия, лишено е от авторитет и е слабо подкрепено от идентификация с групата и груповата цел – не говорим за декларациите. Идентификацията на практика се поддържа от идеята за външния враг, която трябва да признаем че е силна, но и също така нетрайна, особено при неблагоприятен развой.
Силно деструктивен за груповата динамика фактор е и обстоятелството, че груповата цел не обслужва в достатъчна степен индивидуалните интереси на участниците. Членовете имат да решават свои автономни вътрешни проблеми, както в партиите, така и с привържениците на организационно и ценностно ниво.
Нещо повече. От повечето теории за групите и груповите процеси знаем, че всяка група претърпява метаморфози в своето развитие. Това са стадии или етапи, преди да се стигне до фазата на ефективността, когато тя работи качествено и експедитивно за постигане на целите. Повечето автори, с различни наименования, описват няколко важни етапа, които могат да блокират или направо да бламират съществуването на групата. Фаза на ориентация, фаза на конфликтите, фаза на илюзорния консенсус.
Мисля си, че „А – отборът“ приключва с етапа на „разчупване на ледовете“ и стремглаво се навлезе към фазата на конфликтите и предизвикателствата, което означава време на наместване на позициите и неформалната власт в групата, че настъпват пререкания и търкания.
Ако оцелее, най-вероятно до приемане на бюджета, му предстои най-опасната фаза, тази на фиктивния консенсус, която е доминирана от чувството за „оцеляване след буря“, еуфория от преодоляването на първите предизвикателства, отношенията са привидно близки, но остават скрити напрежения, които в следващия стадий на „разрушаване на илюзиите“ могат да доведат до разпад, ако членовете осъзнаят, че групата не действа достатъчно ефективно и поведенията насочени към постигане на груповите цели са изместени от приоретизиране на индивидуалните нужди и интереси, а действията насочени към поддържане на екипните взаимодействия са ограничени или неефикасни.
Има един прост принцип, който е валиден и в теорията и съм го наблюдавал като феномен многократно и в практиката и той гласи: Ако поведенията в един екип са в съотношение около 60 % действия по изпълнение на задачите, около 30% поведения насочени към поддържане на груповото взаимодействие и не повече от 10% са действия , свързани с индивидуалната изява и интерес, тогова групата има бъдеще, а екипът върши добра работа.
Към момента, не мисля, че наблюдаваме дори и нещо относително близо до подобна печеливша конфигурация, напротив нещата са обърнати обратно. Дори наблюдаваме доста признаци на така наречения „болен“ екип, а именно: групово мислене – всички мислят еднакво, конформизмът преобладава, особено по някои теми; липса на дисциплина – егоистичните прояви се засилват, лидера се поставя под съмнение; засилване на отбранителното поведение – членовете неусетно преминават от проактивен, към защитен режим на мислене и действие, засилват се заканите към реални и въображаеми „външни врагове“, външно обвинителните интерпретации и обяснения се увеличават, които са симптоми за страх и чувство за заплаха, вътрешна несигурност и неувереност в способността да се справяш със задачите и да решаваш проблемите. Също така и съмнителна консолидираност“, се казва още в анализа на социалния психолог Росен Йорданов.