Радиожурналистът Румен Стоичков: В стар тефтер попаднах на уникални спомени за срещи с Левски
Като търговец на вино Апостолът е бил три дни в село Лик
Нощен хоризонт“ е като нощният влак-пълен с изненади. Към ефира напират звезди, почитатели, досадници, зевзеци, цяла армия, която има проблем със съня и не само. Някои търси слава, друг помощ, трети дори пари за болната си майка. Има, разбира се, и интелигентни, и известни хора, но те по-рядко се обаждат.
За 22 години раиожурналистът Румен Стоичков е „пътувал“ с този влак около 1300 пъти. През останалото време с диктофон и фотоапарат в ръка е обикалял много пъти из България, за да разбере как живеят и какво точно мислят гражданите по различните й краища. Сътворил е около 2000 репортажа за Националното радио, но докато трупал записите и историите им, взел и да пише и така в последните 8 години се родили и шест негови книги.
Последната излезе неотдавна. Кръстил я е „По билото на миналото“. 40 репортажа и десет интервюта водят читателя по всички краища на страната, за да се чуе той това, което на жълтите павета и градските площади не се говори. В тях няма нито дума художествена измислица, твърди авторът.
- Г-н Стоичков, какво има „По билото на миналото“?
- Десетки обикновени хора предимно от малки селца, от чийто разкази разбираш, че всъщност са много необикновени.
- Разкажете за някои от тях?
- Преди 5 години в последната къща на село Църварица, на границата със Сърбия, срещнах Еленка Стойкова – бих я нарекъл „най-добрия човек, когото познавам“. Беше на 90 години. Останала сама, в село с десетина жители, което никога не бе напускала. Ведра и загрижена за животинките си, тя нито един ден в живота си не бе почивала. Не знаеше значението на думите отпуск или карта за санаториум, не знаеше що е море и екскурзия. Имаше огромна човещина и завидно чувство за хумор. Сърдеше се единствено на Господа, че не я прибира при мъжа и сина й. „Искам да си ида горе, при них“, казваше тя на своя си диалект.
- Изглежда осиротелите самотни селца са вашата професионална слабост? Оказва се, че там и от най-големия неудачник журналистът може да изкопчи нещо интересно...
- Преди няколко години тръгнах към Мазарачево и стигнах до Бобешино, на два километра от западната ни граница. Под нещо като навес на спирка стоеше странник, около когото се въртяха четири кучета. Иначе мъртвило, не се виждаха нито къщи , нито хора, тишина. Къде са другите-попитах? Измряха, отвърна. Останахме двама. Аз живея на единия баир, той на другия. Човекът чакаше рейса за Кюстендил, който идва само веднъж в седмицата, във вторник. А ако не дойде, какво ще правиш - полюбопитствах? - Тогава ще дойда другия вторник отвърна ми той спокойно. - А ако пак не дойде? - Ще дойда следващия. Върху сградата на кметството се вееше прокъсаното знаме на ЕС. До него родния трибагреник, сякаш за да поддържат усещането ми, че все пак съм в България, а не на някоя друга планета….
- Покрай скитанията ви нямахте ли по-вълнуващи преживявания?
- В Лик, Врачанско, след многото ми въпроси за историята на селото, решиха да ми покажат някакви ръкописи от преди 40 години. Дълго ровиха в един шкаф и извадиха бакалски тефтер ,по-точно прашна тетрадка с дебели корици, която десетилетия не е била отваряна. Зачетох се и настръхнах от вълнение. В нея на 10.02. 1969г. е писал един 88 годишен местен жител. Той бе чул от дядо си и други хора, че в селото през септември 1872г. е идвал Левски. Те са били и свидетели, а някои от тях и участници в революционния комитет, създаден тогава от него. Собственоръчно бе описано , че Левски е дошъл като търговец на вино и грозде, а всъщност мисията му е била свободата на родината. В тетрадката грижливо бяха изписани имената на всички от Лик, който са влезли в комитета..
В този безценен документ, който обобщава паметта не селото, бяха отбелязани думите на Апостола: „Там където замръквам, не бива да осъмвам“, което обяснява защо всяка вечер са го местили от къща в къща. Снимах тези страници и на свой ред, свалих дума по дума непознатата за историците ни част от славното битие на героя. Тя влезе в репортажа ми за село Лик, поместен в книгата ми „Ожадняла река“. Всъщност, преди петнадесетина години осъзнах, че това е моята мисия – да събирам и съхранявам непознатата памет и историята на селищата на България.
- Как успявате да откриете тези толкова интересни за описание хора и места?
- При мен всичко е въпрос на интуиция, често и на късмет. В град Бобошево попаднах през 1993г. на 27-и август. Там срещнах тогавашния игумен на Троянския манастир, Нестор. Той ми разказа, как като млад монах е бил свидетел на разкопаването на гроба на Цар Борис в Рилския манастир. Записах го и разказа му бе излъчен по новините на Националното радио на 28-и август, на 50 годишнината от смъртта на царя! Пет години по-късно игуменът на рилската света обител Йоан ми разказа същата история, но вече с всички подробности.
- Какво научихте от него?
- Всичко се случва през април 1946 година, вторник, в Страстната седмица няколко дни преди Великден. Георги Димитров и Вълко Червенков, тогава първите хора на държавата, придружават някакъв високопоставен руски духовник при посещението му в манастира. По време на литургията обаче, в съслужение с тогавашния игумен Калистрат, се споменава името на цар Симеон, което е по канон, тъй като България официално все още е монархия. Като го чува, Димитров буквално изръмжава. Седмица по-късно в обителта пристигат няколко камионетки с милиционери, начело с Лев Главинчев. Те нареждат на монасите да се затворят в килиите и никой да не излиза от там. После започва едно яростно млатене и блъскане по мраморната плоча, която покрива гроба на Борис. Това продължава с часове. Най-накрая ковчегът е изваден, тялото се килва на една страна, наместват го, слагат капака и го хвърлят в една от камионетките. Готвачът Митко, се просва върху него и ридае безутешно. Това му коства двадесет години затвор. Костите на цар Борис са отнесени и препогребани в двореца Враня, а после изчезват от там. Това, което милиционерите не са видели, докато са разбивали и осквернявали последния дом на владетеля е, че сърцето, съхранено в стъкленица, е останало там.
Известно е какво се случва после. Гробът на Борис бе възстановен, но за тъжната му история преди това научих, независимо един от друг, от тези двама, някогашни млади монаси в манастира. Това е рядък журналистически късмет, който май само мен споходи.
- Г-н Стоичков, известна е вашата страст към събирането на автографи. Кой от всичките, събрани, най-много цените?
- Този на Шаляпин. Той е от тридесетте години на миналия век. Става въпрос за две снимки за някаква госпожа Ксения. Бивш хореограф в операта, като видя моята колекция и реши да ми ги подари. Нямам представа той от къде ги е взел.
- Имате над 7000 автографа от значими национални и световни личности? До кого не успяхте да се доберете?
- До Владимир Висоцки. Той дойде с театър „Таганка“ за четири представления в София. Разрешиха и отидох на една от репетициите в Сатиричния театър. Висоцки беше там в отлично настроение. Можех да взема автограф съвсем спокойно, но по него време великият бард ми беше малко познат като поет и музикат. Не го направих и за този пропуск се ядосвам до днес.
Интервю на Исак Гозес