Рафи от „Гласът на България“ пред "ШОУ": Връзката ми с Графа стана още по-силна

При първото си стъпване на сцената на „Гласът на България” на Рафаел Пашамов му бяха достатъчни само 2 минути, за да омагьоса журито. Той не просто пя, а изливаше от себе си болка, трупана с години – по своята майка, с която са разделени. Магията за него обаче продължи и след края на музикалния формат. Днес той има договор с „Монте мюзик” и негов продуцент, а и приятел, е Влади Ампов-Графа. За Рафаел сбъднатата мечта тепърва си проправя пътека, но мъдростта и вродената шлифованост, с която подхожда към нея, несъмнено предполагат голям триумф някой ден. Разговорът с него е силно емоционален и откровен.

 - Рафи, ти направи буквално лъвски скок след успеха си в музикалното шоу „Гласът на България”, което не спечели, но спечели сърцата на много хора, а също така и възможността да работиш с Влади Ампов-Графа оттук нататък. Успя ли да осъзнаеш напълно начина, по който се променя животът ти?
- За мен всичко бе едно постоянно и емоционално, и психическо лутане, търсене и преоткриване – от началото на „Гласът на България” до онова, което се случи след неговия финал. Още ми е трудно да го осъзная напълно, въпреки че то започва да дава своите първи добри резултати. Направих прекрасна дебютна песен с много красив клип. Ангажиментите се увеличават постоянно, работата е динамична, а на мен все още ми е странно даже, когато се чуя по радиото, когато се видя от малкия екран. Сякаш е някой друг човек, не съм аз. Явно още ми трябва време.

- Точно този филтър е много ключова твоя особеност. Още когато те попитах за емоциите ти в „Гласът”, ти каза, че не възприемаш буквално случващото се на сцената, не можеш да усетиш и мащаба, защото се изливаш в музиката. Може би сега ти се случва същото?
- Винаги успяваш да определиш с точност дори това, което човек сам не може да сглоби за себе си. Всъщност е точно така, да. Може би се дължи на факта, че наистина много силно се изливам в музиката, много се раздавам. Това е моето призвание, каквото има всеки човек, просто трябва да го открие и развива. За да остане себе си, е важно всеки да прави това, в което е най-добър, да се изгражда в силните си черти. Само тогава хората те оценяват и възприемат по различен начин. Самият аз го оценявам всеки път, когато видя някой свой завършен продукт – винаги виждам по нещо интересно за себе си, което да мога да продължа да развивам.

- Едва ли си очаквал, че от ментор в шоуто, Графа ще се превърне толкова скоро след това и в твой продуцент?
- Това е като сбъдната мечта за мен! Пожелавам го на всеки творец с осмислени стремежи. Аз силно се придържам към идеята, че в България и по света като цяло, има много различни и специфични хора, гласове, типажи и темпераменти, и всеки трябва да се научи да може да изживява себе си. Както се случва при мен. Наслада е да видиш как в един момент всичко, което си попивал и учил през годините, става не само част от теб, но се и променя благодарение на теб. За мен наистина е огромна чест да работя с Графа! На кастингите с него се разминахме за много малко. Аз попаднах в отбора на Иван Лечев, но съдбата пак ме върна при Графа в един момент, и
 
тогава още започна да се случва тази магия
 


Невероятно добре се сработихме. Със стигането ми и до финала връзката ми с Графа стана още по-силна – той просто усети това, което аз чувствам, колко силно съм потопен в изкуството и как давам наистина всичко от себе си. Първо имах уникалната възможност да работя с него като артист и певец в негова авторска песен – „Вълк единак”, която се превърна и в емблематична за мен във формата, след което продължихме да работим заедно. Старая се постоянно да оправдавам очакванията му, каквито и самият аз имам към себе си. За да се запазиш на българската сцена, трябва да си много трудолюбив и всеотдаен. Времето обикновено отсява и оставя истинските, които си обичат призванието.

- Славата е нещо неизбежно в такива моменти, но е и нещо, което не всеки може да понесе. Както може да повлече яростно по-слабите характери, така и да подейства като допинг за силните. В този смисъл допускаш ли тя да те промени с времето?
- Наистина има фактори, които предразполагат по някакъв начин да си по-внимателен с факта, че си вече публична личност, защото наистина е неизбежен ефект. Имиджът трябва да се съхранява, но всичко трябва да идва естествено. И когато нещата не са прикрити, само така можеш да се запазиш и предпазиш. Ако тръгнеш изначално да бъдеш някой друг, всичко излиза наяве, става по-различно. Познавам такива хора, на които славата е направила доста лоша услуга. Те се изменят, стават други хора. Когато работата е и твое призвание, независимо дали си певец, психолог или журналист, тогава постоянно идват нови и нови идеи, енергия и удоволствие от това, което правиш. Следваш ги и нямаш време за славата. Аз дори за момент откровено забравям за нея и чак се учудвам, когато идват да ми искат автографи на улицата. Казвам си: „Ние май наистина направихме нещо запомнящо се, нещо добро!” Когато си популярен в очите на хората, това вече те прави в пъти по-отговорен.



- Твоят продуцент и идол - Графа, познава вкуса на славата от дете покрай баща си Кирил Ампов и емблематичния „Хит минус едно”, но хич не изглежда да се е повлиял толкова от известността?!
- О, да. Графа е много добър пример и учител не само за мен, но и за всички останали артисти в неговия лейбъл. Има на какво да се научим. Той не е просто продуцент на „Монте мюзик”, ами и участва в много голяма степен в развитието на всеки свой артист. Това е много ценно. Знанието и изкуството трябва да се предава, а от него то направо кипи. Щастливец съм, че се уча от първоизточника, който ме е накарал да заобичам съвременната българска музика по категоричен начин.

- А успя ли да преодолееш или поне да трансформираш в някакъв друг тип усещане болката от раздялата с твоята майка, за която ми сподели преди време в „Гласът”? И как се развиха отношенията ви след това?
- Мисля, че болката винаги ще я има, защото самото време е подобно на една река – това, което е било в началото на течението, стои така. Само че ние не стоим в миналото, продължаваме напред. И да, тази болка започва да се трансформира, както казваш, придобива друг тип усещане. Майка ми беше много изненадана наистина. Защото, когато дълго време си разделен от някого, дори и от своя родител, се губи един основен елемент, който обикновено присъства в ежедневието на всеки човек. Губи се житейската близост. А понякога, когато я имат, много хора не осъзнават истинската й стойност. Затова тази дистанция между нас много ни помогна да се сближим толкова много сега. Научихме много нови неща един за друг и е много красиво. Нямам деца още, но след време бих искал да ги виждам по същия начин – да сияят в това, което обичат. Днес майка ми е много горда с мен! И музиката е тази, която ни събра отново заедно.

- В предварителния ни разговор си говорихме за малките жокери, които подаваш на публиката в изпълненията си. Разкажи ми малко повече за тях.
- Всъщност преоткрих това в себе си благодарение на някои от почитателите си – които образно наричам своята глутница. Те ми споделиха, че са получавали от мен малки идеи, жокери по време на изпълненията – за онова, което предстои. Това е ставало съвсем на подсъзнателно ниво при мен. Принципно аз съм повлиян не само от музиката, но и от много сериозни автори на книги. Освен това
 


съм израснал с „Хари Потър” и „Властелинът на пръстените”
 
което явно дава отпечатък. Все дълбоки и многопластови неща. Имам по-широко, по-пространствено мислене, това ми е от дете. Определено ми е помогнал и фактът, че съм дете на смесен брак – от българин и от рускиня, което е много обогатяващо. Намирам го дори за бонус, за подарък.

- Дебютната ти песен „Магнит” май също е един от твоите трикове?
- Всъщност „Магнит” е една заявка, едно начало от няколко последователни песни. И според мен тепърва ще изгради визия на нещо цяло. Това е само първата стъпка. Виждаме олицетворението на магнита в човешки план. Това се разгърна фантастично и на мястото, където снимахме клипа – в читалище „Светлина” в град Шипка. Посланието е за физическата манифестация на разрухата, която изживява главният герой – образ, който изиграх самият аз. Любов, която е хем меланхолична, хем е била и болезнена, но в края става ясно, че тя е там, независимо дали от миналото или от сегашното, и чрез спомените винаги можем да се върнем към емоцията й. Читалището, в случая, бе нашият огромен символ, израз на миналото, но и на трансформацията днес да пресъздава тази отминала болка. Останало е разрушено, не изпълнява предназначението си. Само като си представя как някога е било пълно с живот, настръхвам. Има една особена магия. Не мога да си представя колко силни трябва да са били мислите, волята, изобщо изкуството, в нашите народни будители, след като сме съществували като народ, глас, език, култура, история, в толкова много и тежки епохи. Посланието е приковаващо! Едно време хората толкова силно са стояли зад думите си. То сега е важно да внимаваш какво говориш и мислиш, да спазваш всякакви вселенски закони, какво остава за преди години.
  
Интервю на Анелия ПОПОВА, в. "ШОУ"