Само пред "ШОУ! Ернестина Шинова разкри за голяма лична драма, която е преживяла!

Ернестина Шинова е от онези актриси, които не носят маска в живота си, не влизат в чужд образ, когато трябва да са самите себе си и играят винаги на пълните си 100 %. Поредно потвърждение за това е участието й в хитовия сериал „Откраднат живот”, в който влиза смело в обувките на д-р София Стаменова, макар да признава, че не припознава в себе си много от нейните принципи и самоограничения. Ерна, както я наричат близките, е дъщеря на писателя сатирик Чавдар Шинов, снаха на гениалния актьор Петър Слабаков и съпруга на режисьора бунтар Андрей Слабаков. И въпреки всичко е успяла да изгради име с личен труд и успехи! В разговорите с нея винаги властва уют и искрено отношение, а специално в този – талантливата актриса си позволя несподеляни досега откровения от съкровени житейски моменти.

- Ерна, как преминава през теб сюжета на „Откраднат живот” и по-специално твоята роля – ти влизаш в сложния образ на д-р София Стаменова, която е една силна, волева жена, но с доста противоречия и странности в душата?
- Ролята ми в сериала не е голяма, второстепенна е, но се радвам, че съм успяла по някакъв начин да впечатля с присъствието си. За мен това беше една възможност, защото в хората сякаш се е насадило едно такова впечатление за мен – че съм комедийна актриса, а аз съм преди всичко драматична актриса. Да, много харесвам комедията, но това не означава, че искам да се изявявам само в нея. Животът е многообразен. Преди да поема тази роля играх в друг филм - „Пеещите обувки“ - един силно драматичен образ. Там

играя възрастната Леа Иванова 

която вече е в наистина по-драматичните ситуации от живота си – получава инсулт, разболява се от рак, остава сама. Мисля, че се справих добре, затова и те са решили да ми поверят тази роля в „Откраднат живот”, която е изключително екстремна.

- Не винаги централните роли оставят най-дълбок отпечатък в съзнанието – често това правят и по-малки, но наситени откъм противоречия образи!
- Именно, точно така е. Моята роля, както казах,  не е голяма, но е роля на крайностите. Ситуацията около тази жена – София Стаменова, е твърде екстремна.
Да загубиш детето си - това е все едно умираш ти, при това многократно!

За щастие аз в живота си съм била пощадена от такива крайни ситуации. Често зрителите не си дават сметка за какво точно става дума, гледайки един такъв образ. Когато си изправен пред такова предизвикателство, не можеш да направиш кой знае какво, освен да го прекараш през себе си, което физически е много изтощително. Да не говорим за самия начин на работа – киното и телевизията са една светлина, една лъжа. Когато работиш на сцената можеш да преиграеш, да преувеличиш нещо, но когато си пред камера, няма място за лъжа или преструвка. А и аз не умея да плача красиво!

- Някои се разплакват твърде лесно, но не всички сълзи звучат убедително, освен ако не са слели сюжет и реалност в едно, дори и само за миг…
- Факт, безспорно. Но аз наистина не умея да плача красиво, защото тогава носът ми се зачервява, лицето ми се изкривява, очите ми се зачервяват, променя ми се гласът, просто защото го правя наистина. Ако трябва само да се преструвам, че плача, тогава мога да пусна някоя сълза от едно кристално спокойно лице, но в този случай нямаше как. Щом се вкарваш в такъв сложен образ, и то почти на 100 %, каквото изискваше безмилостно тази ситуация, няма мърдане. Не можеш да лъжеш! А за мен, като актриса, винаги 

най-големият ужас е бил да не би да преигравам, да бъда фалшива 

Винаги се опитвам да вляза изцяло в образа. Ще ти дам един пример – когато се разплаквам в кадър, слушайки записа на детето ми, на Ана, която умира – всъщност аз се разплаках три пъти на общия план – заради сложното движение на камерата, после още три пъти за мен, три пъти за Марта… плакала съм 9 пъти! Искам да ти кажа, че после се чувствах така, сякаш съм прекопала 10 декара земя. Огромно физическо изтощение! Много често попадам на, меко казано, странни изказвания по форумите. Хората не си дават сметка, че много малко неща зависят от актьора. Той може само да прекара всичко през себе си, но няма как да определя къде да бъде камерата. 

- Сигурна съм, че в живота си ти щеше да направиш точно обратното, дори и без да си поемаш дъх, тичайки с все сила!
- О, да, така е. Със сигурност! В образа винаги се съобразяваш с режисьорските изисквания. Аз не се стърпях и даже отвърнах на една жена, която бе писала, че тичам към Ана „твърде бавно”, а всъщност аз тичах ужасно бързо, но са пуснали това мое тичане на каданс. Това е, аз нямам избор! Има и такъв момент, че много от хората, гледайки тази или друга сцена, си представят те как биха се държали в нея – а актьорът не само трябва да си представи той как би се държал, но и как би се държал образът, който пресъздава в конкретната ситуация. Знаеш ли, беше ми изключително, изключително трудно да произнеса думите:

“По-добре ти да беше умряла вместо Ана!”

Борих се със себе си невероятно! Дори не се чувах, докато изричам думите. Затова тази роля е невероятно предизвикателство за мен – беше ми любопитно да видя мога ли да мина през това, мога ли усетя такъв човек и да го направя жив. Това ми беше и най-страшното вътре.



- Реално всеки в живота си преминава през някаква драма, което за жалост е неизбежно – и дори и да си била пощадена от едно, срещаш друго по пътя си.
- Абсолютно, така е. За да изиграя тази жена, трябваше да го направя през мъката – иначе тези нейни думи няма как да бъдат оправдани. Тя е човек, който никога не би откраднал, болезнено честна е, не би участвала в далавери, изключително принципна е – до степен да отрича сама себе си. И в един момент е зарязала едното си дете – това за мен беше невероятно трудно, тъй като аз самата, знаеш, бих се оставила да ме пребие някой, да умра, каквото и да е, но да бъда до детето си! А ето, виж, тя действа по друг начин. Беше предизвикателство да видя мога ли да изправя на крака един такъв персонаж. В същото време беше сложно да преборя това отношение на хората към мен – като към познато лице. Те пишат по форумите „Ернестина…”, не се обръщат към персонажа, когото пресъздавам, а коментират неговите действия. Самата аз съм много емоционална – ако ме оставиш, не само щях да стигна до Ана, но и не знам какво още, щях чудеса да направя.

- Но ако един актьор все пак не успее да предизвика противоречиви емоции, значи не си е свършил добре работата, нали така!
- Това е така, да, но като изключим тези няколко персонални хейтъри, които имам – може би това са хора, които ме възприемат повече като поредното познато лице, повече като комедийна актриса, ако щеш и като участник във „ВИП брадър”, а там всички излизат някак заклеймени. Но аз това не мога да го разбера, защото в крайна сметка, всеки има право да си печели парите, стига да е честно.

- Ерна, винаги, разговаряйки с теб, усещам тежестта на житейската ти философия – казваш „Ще умра, ако трябва, заради детето си!” и се замислих, че вероятно много майки биха го казали на думи, но вероятно малцина биха събрали смелост, ако се стигне до делата… 
- Всъщност никой не знае в една екстремна ситуация как точно ще реагира. Никой никога не знае. За себе си си мисля, че е така… Неотдавна се срещнах с една жена, която изживяваше невероятен психологически шок – 

тя оцелява след катастрофа, в която е загубила детето си

И се замислих, че всъщност аз толкова диво обичам дъщеря ми, толкова ненормално диво, че най-вероятно дори инстинктите за самосъхранение няма да съумеят да ме пречупят, дори и те. Всеки има в живота си нещо, от което се страхува. И тази роля повдига точно такива въпроси. Докъде може да стигне една майка в себеотрицанието си, в омразата си? Докъде може да стигне, не приемайки вината си за нещо? Защото за всеки лекар е ясно, че Ана умира – не защото се е заразила от вирус, а защото отхвърля бъбрека. Но човек търси оправдания… Винаги! Някой трябва да е виновен!

- След като раждаш дъщеря си, и ти, подобно на героинята си сега, минаваш през изключително труден период, за който се изисква страшно силна воля и психика – за да устоиш, да не се пречупиш!
- Да… изключително труден период за мен, но не и нещо, което може да ме пречупи, ако съм решила да съм до детето си, въпреки всичко и въпреки всички. Всъщност отношенията между майка и дъщеря са нещо много специално. Майчината обич е даденост – ти за нея не трябва да се бориш – както например, трябва да се пребориш за бащиното одобрение. Майчината любов е нещо безпрекословно – тя се случва, независимо от желанията ти. Тази връзка е свещена и божествена! 

- Интересно е, че дъщеря ти Йоана днес се занимава с медицина, може би повлияна на подсъзнателно ниво от онези свои бебешки моменти, в които вероятно е долавяла страха в теб – когато си мислела, че си отиваш?!
- В моя живот наистина са се случвали драматични неща… и вероятно и заради това правя паралели със София Стаменова. С нея сме твърди различни, но сме минавали през трудни моменти. В живота си аз се страхувам само от едно – да не загубя близките си хора! Мисля, че всички имаме този страх! И може би, както казваш ти, Йоана е усетила нещо на подсъзнателно ниво, не знам, но изборът й да се занимава с медицина никога не е бил поставен под съмнение от нейна страна. Когато човек трябва да жертва едно заради друго, е много страшно - говорейки в контекста на живота на героинята си. И ще ти споделя нещо, което не съм споделяла досега – в моето семейство има такъв случай. Сестра ми като малка бе блъсната от кола и беше три дни в кома. Тогава и аз бях малка, а тя – още по-малка. Наложи се да пропусне една година училището, защото

имаше кръвоизлив в мозъка

От този момент нататък аз престанах да съществувам за моите родители, разбираш ли. Защото всичките им усилия, включително и моите, бяха хвърлени към това сестра ми да бъде добре, да се оправи. И тя се оправи, Слава Богу, всичко е наред, но това отношение винаги остава. Действително, това е най-големият ужас – да не загубиш близък човек. Страшно е! Затова за мен, донякъде, такава позиция е разбираема – когато човек се концентрира и се съсредоточава в това да спаси едното си дете, той в някаква степен пропуска това, което според него няма проблеми. А всъщност аз съм си имала там някакви тийнейджърски, мои си проблеми, но в сравнение с тези на сестра ми, те бяха нищо. И аз разбирах моите родители – и сега ги разбирам.



- С теб никога не сме говорили за твоята сестра, но и сега, слушайки те, съм убедена, че връзката ви днес, след този тежък момент тогава, е по-силна отвсякога… Греша ли?
- Не, изобщо не грешиш. Ти ме познаваш добре. И да, аз обожавам сестра си! Ние сме много свързани. Аз, дори, винаги съм била нещо като нейна майка, защото тя е по-малка от мен. Помня много добре как, когато съобщиха по телефона от „Пирогов” какво е станало с нея, тъй като се случи аз да вдигна слушалката първа, просто съм припаднала на момента.

- На колко години беше тогава?
- На 14-15 години. Тогава всички бяхме като болни, като побъркани, жестоко притеснение, несвяст. Тя беше малка, не можеше да се събуди три дена… неописуем кошмар. Естествено, кой в такъв момент се интересува дали аз съм яла, спала… 

родителите ми бяха в абсолютен шок

В такива действия, коментирайки отстрани, хората винаги търсят логика, а такава никога няма. Има само една мисъл – да съхраниш живота на човека, когото обичаш. Няма нищо друго. Да, аз припаднах, може да звучи дори жестоко, но всъщност е нормално те да изтичат в такъв момент веднага при сестра ми. Това не означава, че не ме обичат – напротив, невероятно много ме обичат. И между другото, не знам дали на тяхно място, и аз нямаше да постъпя по същия начин. Ако сестра ми пък, беше на моето място тогава, щеше да е абсолютно същото.

- Правиш паралели с героинята си. Но ми е интересно как дъщеря ти Йоана оценява начина, по който пресъздаваш този образ?
- Йоана е много емоционален човек и ме познава изключително добре. Аз не я питам за това, но само знам, че плаче заедно с мен във всички тези сцени в сериала. Един по-широкоскроен човек, ако се довери на актьора, който пресъздава конкретен образ, той със сигурност ще усети тази емоционална изчерпаност – когато ти вече не можеш да мислиш и да говориш логично. Теб само те боли и си като едно ранено животно – можеш или да хапеш, или да умреш, в зависимост от характера си.

- Преди време ми беше споделила колко силно искаш да си осиновиш дете, но всеки път те спира мисълта, че трябва да избереш някое измежду всички…
- Още е така, да. И е изключително трудно преодолимо това чувство. Може би е непреодолимо. Как можеш да видиш например, че 10 деца се давят и ти да има как да спасиш само едно – и на всичкото отгоре ти е оставено време да избереш кое??! 

- А не можеш ли да се оставиш детето да те избере, не ти да го избираш сред много други? И да оставиш на сърцето само да ти подскаже…
- Ходила съм на такива места… там просто няма прошка. Там идват и ме избират всички. Но да, да, наистина е така, както казваш – винаги има едно, с което усещаш по-особена връзка. Но останалите, с които нямаш топла връзка? Те каква вина носят, че е така?! Разбираш ли… затова е толкова трудно. Понякога човек, от чувство за дълг, взима точно това дете, към което няма никаква топла връзка. А понякога се примиряваш с емоцията си, казваш си – това ми харесва, това бих взел – и от там нататък започваш да мислиш само за другите. Аз имам такава приятелка, която е лекар в Окръжна болница – просто й доведоха едно пребито дете, тя го излекува, а после си го осинови. Да, тогава ти реагираш – виждаш как едно дете се дави, подаваш ръка и го вадиш – но това е друго. Не съм попадала в такава ситуация, а иначе не съм сигурна, че ще бъде добре, ако избера… Би било егоистично, ако задоволиш само собственото си желание за справедливост, а не те интересува после какво ще стане със собственото ти дете, как ще се реализира и ще бъдеш ли в състояние да го обичаш пълноценно.

- А какво мисли Андрей по този въпрос?
- (усмихва се) мисли сходни неща. Това е една непримирима моя, инфантилна, олигофренска същност – аз искам да спася всички бездомни котета на света, да взема всички деца без родители, да помогна на всички болни деца, и не мога. И се получава така, че от любов към човечеството, ти не правиш нищо конкретно за някого.

- Това е нещо като синдрома на Майка Тереза…
- Вероятно ще свърша по някакъв такъв начин. Очаквам. Защото наистина емоционалната битка е огромна. Не всеки може да издържи. Има хора, които са по-прагматични и могат да примирят емоцията си, на мен ми е сложно. Аз съм изключително емоционален човек, поддавам се постоянно на такива неща. Преди да изиграя сцената, в която Ана умира, лежах в леглото, постоянно мислеща за това, ревях, беше ми много сложна дилемата.

Интервю на Анелия ПОПОВА

ЧЕТЕТЕ ОЩЕ ГОРЕЩИ НОВИНИ В НАЙ-НОВИЯ БРОЙ НА ВЕСТНИК "ШОУ", КОЙТО ВЕЧЕ Е НА ПАЗАРА!