Само в "ШОУ"! Бащата на Йоана Буковска с разтърсваща изповед: Ракът нападна жена ми след...
„Така в моя скромен домашен манастир ще доживея спокоен дните си, благодарен на Необятното заради неговия вкус към чудеса в този прекрасен живот с упованието, че Вила е също тук.“
Така завършва един роман, за който най-нежното определение е нечовешки. Вила, разбира се, я няма и авторът добре го знае, но знае също, че именно с романа за тяхната любов тя пак живее и то такава, каквато всички я познаваха: пряма, дръзка, остроумна, непримирима и прекрасна! С всичко това, което двамата са преживели заедно: любовта, лицемерието, радостта, болестта, егоизма, всеотдайността. 25 –те години живот родиха 380-те страници на този жесток роман.
„Хванеш ли Самовила“ е книга, която не може просто да се напише. Преди това тя трябва да се преживее. Тя е мъченическо пътуване до ада, при което единият се връща с надеждата, че е удържал на думата си да изведе и другия от там. И тази, която връща, трябва да я покаже жива! Така иска тя. Да пише! И той го прави. Без да поръсва листите с пудра, или да ги глади с крем за бръчки. Бичът под перото му плющи върху гърбовете на всички и най-много върху неговия.
- Господин Буковски, вие не щадите нито себе си, нито читателите. Нито живите, нито мъртвите. Какво казват хората, които вече са прочели „Хванеш ли Самовила“?
- Едни плачат, други проклинат, едни ми съчувстват, други мразят системата.
- Не ви ли питат защо написахте тази книга?
- Жена ми Велина умря на 5 септември 2009 година. В „Токуда“ тя ме закле, вече беше много зле: Искам да напишеш книга за нашата любов. Как да стане, отвърнах, аз не пиша любовни романи, нямам вкус към тези неща . Тя настоя: Ти започни́, то ще ти дойде! Реших да протакам, да се оттече. Но след около половин година почувствах напрежение. Не ми даваше мира – надничаше от прозореца (живея на 13-я етаж!) и аз не знаех сънувам ли я и кога въобще спя, като по цяла нощ е ослушвах как се прокрадва наоколо и шепти: Пишииии!
- В книгата си вие разказвате за последните дни на съпругата си, с която имате 25 години брак, и която е майка на актрисата Йоана Буковска. Пишете, че тя се е оженила за вас, за да дойде в София и стане писателка. Едва ли не по сметка. Явно правилото „За мъртвите или хубаво, или нищо не се отнася за вас, щом не спестявате тези неща?
- Тази книга е апология на Майката, която би се отказала от любов за себе си, ако с щастие за себе си би ощетила дъщеря си! Въобще не напираше да идва – след като се запознахме, почти две години събирахме децата заедно на море, празнувахме рождените им дни, за да видим ще се харесат ли, за да се убедим, че ще се приемат като братя и сестра. Ако това не станеше, нямаше да се оженим, а през това време Йоана сама помоли да ми вика „Татко“. Когато започнах да пиша, романът ми звучеше като некролог: колко Вила беше добра, готина, прекрасна, разбрана. Но дали винаги беше такава? Такава ли я приемаха приятелите ми, колегите и́? Ако я опишех само като блага и мила, за тях тя щеше ли да оживее? Тя беше с остър характер. Много от лицемерите, които се навъртаха край нас по клубовете – в писателския, на журналистите, на кинодейците – се бояха от острия й език, защото никакъв бон тон не можеше я да застави да премълчи на лъжците и негодниците. И това сме силно дружеският кръг около нас...
- Допускате ли, че тя просто ви е предпочела, за да я изведете от Габрово?
- Там наистина я държаха без работа, макар че с разказите си печелеше литературни конкурси. Но никога не позволявах на никого дори да ми подмята такива неща. Само когато карах майка и́ към Габрово след сватбата на дъщеря ни, тя в умиление подхвърли из пороя от думи по пътя, че Вили й казала у тях: Ще се оженя за Христо Буковски, че ще пиша по софийските издания. Приех, че с това по-скоро на тях се е оправдавала, защото щеше да ги остави сами, като отведе при мене и внучката им, което много им тежеше…
- Йоана Буковска, която вие сте отгледали, какво каза за книгата?
- Още нищо. Допускам, че може и да не я е дочела, защото е много натоварена с нови и нови постановки, които прави с трупи от различни театри. Но е поне 96 на сто моя дъщеря, познава ме добре, и за разлика от настръхналите ми критици ще разбере, че най-важното за мене е било да покажа каква Майка беше Велина. До последно тя се бореше да живее не за да може още повече да вземе от живота, а да бди над нея и нейните интереси. И именно в тези месеци по болниците с мене тя се убеди напълно, че най-големият и́ житейски успех е стореното за Йоана, в което бях и аз като Баща и́. Докато не се вдигна шумът около сериала „ Дунав мост“ никой в София не подозираше, че тя не ми е родна дъщеря. Винаги сме били заедно като Таткото и дъщеря му и не виждам какво повече бих могъл да дам на щерка, която би била от моята кръв. И сега продължаваме така...
- Вие сте гледали смъртта на съпругата си в очите, безпомощен сте били, но не сте се отказали да се борите...
- Аз знаех, че физически битката ще бъде загубена. Беше през 2009 г. Откриха рака със закъснение. Операцията беше тежка, но мина добре. После обаче не можеше да се храни и я откарахме в болница „Токуда“. Един ден лекарите – цял консилиум – ме извикаха. Казват ми: „Тя няма как да живее – след химиотерапията и лъчетерапията и́ е останало здраво само половин метър черво! Няма как да приема храна, дори лекарства не може да приема без система към вената”. Йоана не знаеше, че е обречена. Не посмях да и́ го кажа. Това стана през април. Оперираха я пак – да освободят сраствания след предишното рязане – и това ми помогна да внушавам на Велина и Йоана, че лекарите знаят как нещата ще се оправят. А изход нямаше.
- Не си ли помислихте: Спирам? Няма смисъл.
- В никакъв случай! За четвърт век с мене и двете знаеха, че аз вярвам в чудеса. Понеже едничкият начин да поема лекарства и храна бяха системите, с Йоана трябваше постоянно да търсим връзки къде да я настаним на лечение. Питах я само дали я боли, но тя беше готова да се бори за всеки ден живот. Понеже много обичаше ресторанти, настояваше да я заведа в някой от любимите и́, за да поръчам ястията, които най-много и́ се ядяха. Само да ги мирише и да отхапе късче, което с наслада ще подържи в устата си, а после да го изплюе, пък аз трябваше да ги дояждам. Така преглъщах кюфтета, пържоли, а... аз не мога да ям месо, гнус ме. Но ги ядях, защото тя по емпатия им се наслаждаваше, докато ги дъвчех аз. И така…стана буквално кожа и кости…
- Какво ви каза, когато научи за болестта си?
- Много тежък миг беше. Тя беше шест години по-млада от мен и когато е ставало дума да я оставя за ден-два сама, ми казваше: като остана вдовица, ще съм сама! Когато стана ясно, че е болна, простена: Как това нещо не хвана теб, а мене?! Това е нормално, има изследвания по темата, че такава е първата реакция, когато плътно пристъпи смъртта. Бунтът: Защо аз? После започва пазарлъкът: Господи, опази ме, ще стана по-добра. Третият етап е да започнеш да се готвиш за пътя… нататък… Тогава взе да звъни на всички познати и да им иска прошка за остротата, с която може би ги е наранила някога... И… свали всичките бижута, които й бях подарил аз, включително и брачната си халка… Мисля, че е било обет за нов живот, в който… да не доизплати стара карма между нас, може би... Остави си само едно пръстенче от Йоана – така се чувствала по-добре.
- Като е виждала колко се мъчите заради нея, болната ви жена с нищо ли не е искала да облекчи битието ви? Не ви ли е съжалявала?
- Сигурно ме е съжалявала, защото разчиташе да я обслужвам само аз… Панически се боеше Йоана да не прихване от нея… болест… черни мисли… безутешност… и гледаше тя да се радва на любовта си, защото точно по това време момичето ни намери Мъжа На Живота Си. Определено е виждала колко ми е трудно да работя в редакцията и да се грижа за всичко около нея, та неведнъж ме молеше: Остави́ ме да умра. Готова съм вече. А аз пък я молех да живее, аз не бях готов да се разделим... В деня, в който умря, ми каза: Ти си мъжът, когото най-много съм обичала. Преди 25 години не беше споменала такова нещо… дори когато сме били много щастливи заедно.
- Съпругата ви е била голяма красавица, можела е спечели по-успешни кандидати, защо избра вас?
- Тя не избираше любовник за съпруг, а човек, който да бъде пълноценен и незаменим баща на чаровната й дъщеря. Затова държеше аз да ходя на родителските срещи, аз да водя детето в поликлиниката, аз да гледам вътрешните учебни етюди, които Йоаниният клас в НАТФИЗ представяха, за да съм неизменно и неизбежно свързан с дъщеря ни. Велина беше готова на всичко, за да е добре Йоана, и затова стана страшно, когато колегите ни журналисти започнаха да издевателстват над нашето момиче, като вадеха голите и́ снимки от „Дунав мост“ и ги печатаха по високотиражни клюкарници уж като новини от нейни тайни кастинги за американски филми, на които се явявала за голи роли… Беше непоносимо, защото ние работехме като журналисти от десетилетия, но не си представяхме, че професията ни може да деградира дотам, и непоносимо страдаше. Съсипваше я, че с долнопробни текстове раздуваха историята за нейната първа любов, в която Йоана бе въвлечена съвсем невинна и неопитна. По цели нощи не можеше да спи от страхове да не й сторят нещо лошо някои негодници и… на моменти… дори си мисля, че когато започнаха да излизат измислените, но много агресивно поднесени гадости за дъщеря ни, ракът си е проправил път в нея. Велина по цяла нощ четеше тези неща с ужаса, че нямаше как да им противостоим, и се спичаше от отчаяние дали Йоана ще се прибере вкъщи ненаранена. Трепереше за нея, заряза всичките си писателски амбиции, сборника си разкази, в който бяха и наградените в литературните конкурси, така и не довърши, прехвърлила цялата си амбиция за успех върху дъщеря ни. Дори в месеца, в който умираше, тя настоя Йоана да отиде на варненския кинофестивал, за да не излиза от кръга на кинозвездите даже в такива дни. Там е пазарът ви, каза и́. Баща ти ме гледа.
- Йоана Буковска е много талантлива актриса. Личеше ли от малка, че й предстои това успешно бъдеще?
- От малка беше с тази нагласа. Вярвах в нейния успех повече от майка й. На 15 години тя игра Жулиета в трупата на Венци Кисьов в театър „Сълза и смях“. На генералната репетиция майка й се притесни до истерия: Тя ще се изложи. Заведох я в ресторанта на Военния клуб и докато обядвахме, я уверих: Довечера момичето ни ще бъде изключителна актриса! Вечерта на премиерата Йоана игра брилянтно. Затова от дете я взеха в Театъра на армията за роля на нейна връстничка, та вечер я чаках с колата я пред тоя театър, я пред другия, да я прибера, защото от там насетне ние бяхме подчинени на кариерата й.
- Как се почувствахте след смъртта на жена си?
- Две години, докато съм я гледал, съм бил по-умрял от нея. Не мога да пия. Транквилантите ме спасяваха. Три пъти на нощ ставах да я преобличам, на сутринта бързах за редакцията. Спях по трамваите. До края. И после: изведнаж оживяваш, чух птици, видях живота, появиха се чувствителни жени, които искаха да разкъсат самотата ми, стари познати желаеха да дойдат с бутилка... Но аз това не го исках, не пусках никого до себе си: нито приятели, нито жени. Пет години бях в пълен траур, макар да свалих черните дрехи още след година в утрото, когато тръгнах за сватбата на Йоана.
- Как се справяхте със самотата?
- Тя е като алкохолизма – колкото си по- самотен, толкова повече ти се иска да затъваш в нея. Минаха повече от пет години, докато обърнах внимание на една жена. Познавахме се добре, заживяхме заедно. Тя е много умна, но не понесе историята ми – беше 20 години по-млада, а се яви случай най-сетне да издам романа, в който пишех за любовта към жена си. Истинско торнадо се развилня: „Как можа да съсипеш такава любов с тази тъпа книга”, крещеше ми тя. И скъсахме. А никога не съм казал, че жена си съм обичал повече от нея. Дори не съм мислил над това, не ми е трябвало да сравнявам – радвах се, че имам споделена любов…
- Съжалявате ли?
- Сега съм склонен да бъда такъв, какъв никога не съм бил в живота. Бях много подреден, педант. Вече си казвам: Няма да допусна да живея с хора, които искат да ме направят нещастен. Повече такакъв компромис няма да направя! Не знам колко дни са ми отредени, но те вече трябва да бъдат щастливи. Готов съм да дам волност на лудостта си. Не пия, не ходя по заведения. Като студент имах една приятелка и се ожених за нея. Бяхме заедно десет години тя ме напусна. Не можа да живее с човек, който гледа на живота като на възможност да си напише книгите. А много държах да и́ внуша високо самочувствие, защото от интереса ми към древните мистерии знам, че в най-върховното тайнство – хиерогамията, Божествената любов – трябва да приемеш жената като богиня. Непрекъснато й казвах колко е прекрасна, умна, уникална… дано схване, че за да имаме божествен брак, тя трябва да ме приеме като царя -жрец в ритуала на всеотдайното ни сливане. Е, стана така, че тя наистина се прие за божествена, но взе много тегаво да се пита: Като съм толкова готина и велика, какво правя с този темерут?!
- Книгата е написана преди осем години, защо излиза сега?
- Не исках така скоро да се прочетат премълчани неща около смъртта на жена ми, които ще разстроят близките ни с немислими за тях подробности, а не можех да премълча ужасните изпитания, през които преминахме. Имам издадени 26 книги и само четири от тях са при социализма, защото винаги съм търсил пълната истина. Върху хартията не бива да се слагат лъжовни думи, защото това е грях, та в това отношение дори Мохамед може да е доволен от мене. Този роман е за истината около любовта и смъртта на любимата жена и трябваше да бъде споделен до степента, в която виждаме истината в живия човек редом, а не като памет за покойник. Тя искаше да напиша тази история така, че – ако се наложи – и от ада да я изведа цяла, истинска, живееща сред живите. Нали я изведох? Нали е тя?
- Коя е най-щастливата ви среща в журналистиката?
- Серафим Северняк. Още от студент работех в „Труд“, а той ме покани и назначи във воденото от него списание „Отечество“ с условието да водя отдел „История“, като издирвам и публикувам статии за събития, които другите заобикалят, като пренебрегват общодостъпни факти. Той беше удивителен ръководител. Веднаж ми даде да публикувам статия за Велико Търново на приятеля си професор Николай Генчев. Беше сух текст от известни до втръсване неща, очевидно писан за някаква туристическа диплянка, и го върнах на автора с мотива, че не е в стила на изданието да се чете с интерес от всички в семейството, а и не казва нищо ново. Той отишъл да се оплаче, и Северняк ме повика в кабинета си. Николай Генчев беше там, гледаха ме с ледени физиономии: Ти защо си върнал статията на моя приятел, пита ме главният редактор. Защото не е в стилистиката на „Отечество“. Няма нова информации и т.н. Серафим внимателно изслуша всичките ми доводи, а после се обърна към професора: Сега разбираш ли защо съм назначил този човек?! И му върна статията. Друг път ме извика още по-мрачен: От районния комитет на Партията настояват да те уволня – имал си дебело досие като много религиозен човек и не можело да завеждаш отдел, който се занимава с идеологическа дисциплина.
- Имате ли представа как се стигнало до този натиск?
- Аз пиша за светци, за духовност и като се съберяхме млади писатели, аз говорех за тези работи. Разказвах какво чета, какво пиша – например книга за свети Онуфрий Габровски как се готви да му отсекат главата за славата на Христа и така да се повдигне духът на народа. Българското възраждането започва със смъртта на петнайсетина такива свети мъченици, които са предизвиквали на спор турци с високо духовно или обществено положение за християнството и исляма. Аз познавам добре и Корана, и житието на Мохамед, както познавам и Библията. Мохамед казва: „Насила наложена вяра не е вяра. Не можеш да вдигнеш оръжие над жена, дете и невъоръжен човек.” Аллах никъде не е казал да убиваш на публично място. Та тези наши мъже и жени доказвали силата на християнската вяра, като понасяли чудовищни мъчения преди мюсюлманите да им отсекат главите и така да се види, че те самите не държат на Мохамед, а Църквата да ги канонизира. Разказвах аз тия работи, а то наоколо винаги имало доносници и нали не пиех, не ядях месо, не задирях жени, го описали като религиозна всеотдаденост. Серафим ме спаси, но не ми дадоха да вървя нагоре в йерахията. Жена ми след време ме нападна: Как допусна да изпаднеш така. Беше толкова горе. Тогава започнах да свалям от бюлетина на БТА списъците със сътрудниците на ДС: Ето, тези се издигнаха! Тя не можа да го понесе: Не ми носи повече разпечатки, то не останаха читави приятели!
- Наскоро един мюсюлманин предложи по Националното радио да ви изпрати в Света гора…
- В книгата си „Скритият поход на българските кръстоносци“ аз разказвам за тези свети мъченици именно защото с тяхното движение започва Българското възраждане: първи са светците, после даскалите, писателите, журналистите и после идват националреволюционерите. Заради нея бях поканен в радиопредаването „Нощен хоризонт“ и там разказах как някои от тези бъдещи светци са били насила обрязани. После били отведени в Света гора и там били подготвени за подвига си в специален скит. Водещата ме попита: Дали съм ходил да видя скита”. „Нямаше как”, отвърнах,- имах досие, че съм религиозен, та не ме пускаха извън социалистическите страни, а и там само като гост на „братска“ редакция”. Имах познати фотографи, които свободно ходеха там, при това неведнъж и дваж, та ги молех да снимат и този тайнствен скит. Но те явно си имаха точно разчетени задачи от места, откъдето не биха им позволили да обслужат мене. А защо не отидете сега, попита ме отново журналистката. Защото сега нямам пари. Не мога дори да помисля за пътуване в чужбина. Разказвам всичко това и изведнаж един мъж се включи в разговора ни по открития за слушателите телефон: „Колко ще струва едно такова пътуване”? Обясних, че не става с организирана екскурзия и ако отида там, то ще е единствено да намеря този скит под връх малкия Атон. Искам да преживея това, което е ставало там. И човекът каза: „Аз съм мюсюлманин и искам да ви платя този път. Обещавам ви догодина да отидете в „Света гора“ за колкото време можете”. И след предаването ме намери, та отново потвърди думите си. Духовните хора усещат кой търси Истината и не се боят от него. Като ходя в Източните Родопи, най-често мюсюлмани ми помагат да намеря древните светилища, които изучавам. Тогава говорим и за Корана. Цитирам им: „През света ходите и света гледате, но света не виждате и не защото очите са слепи, но защото сърцата са слепи” и други такива аяти от разни сури, които проповядват мир и любов, а те ме питат: „Ама защо ходжата не ни казва тези неща? Ами защото Бог е поискал да ги напомня аз. Както съм сигурен, че Той пожела аз да преживея и разкажа тази история така, както всичките ми сегашни съдници не биха посмели да я покажат: с цялата жестокост на Истината, която трябва да ни научи как ще станем Свободни.
Едно интервю на Исак ГОЗЕС
ЧЕТЕТЕ ТАЗИ И ОЩЕ ГОРЕЩИ НОВИНИ В НАЙ-НОВИЯ БРОЙ НА ВЕСТНИК "ШОУ", КОЙТО ВЕЧЕ Е НА ПАЗАРА!