Само в "ШОУ"! Кристина Димитрова и Орлин Горанов с откровена изповед за живота и отношенията си!

Обикновено противоположностите се привличат. Защото компенсират с лични качества липсващото в другия. В техния случай обаче приликите са в пъти по-силни от всеки контраст. И се помнят така, както може да се помни само детски спомен. Натурални. Усмихнати. Вдъхновяващи. Кристина Димитрова и Орлин Горанов – истински ураган от емоции, енергия и усмивки.

- Кога беше първият допир с музиката? Кога разпознахте, че е призвание?

Кристина Димитрова: Аз бях едно много буйно дете. Много обичах игрите, но играех предимно с момчетата. Първият ми допир с музиката мисля, че е бил още когато съм била 2-3-годишна. Тогава родителите ми са усетили, че съм доста музикална, явно съм си припявала нещо, което само аз съм разбирала в този период. Но след това ясно си спомням как стоях с дезодоранта на майка ми пред огледалото, пусках си радиото и пеех заедно с него. Когато станах на 7 години, майка ми и баща ми ме записаха да уча цигулка. Но истината е, че това беше най-неподходящият инструмент за мен, въпреки че цигулката ми даде страхотен старт в музикално отношение Тя е изключително красив инструмент, но се оказа прекалено сантиментален, твърде лиричен за буен човек като мен. Аз действително бях прекалено буйна, темпераментна, такава съм си и досега. В 10-ти клас вече работех с професионални групи. Бяха забелязали, че имам усет, талант. И никога не съм си въобразявала, че мога и искам да се занимавам с нещо друго.

Орлин Горанов: Аз мисля, че това са неща, които или ги носиш, или не ги носиш. Талантът във всеки един човек рано или късно се показва. Извира и няма как да се скрие. Още баба ми ми е разказвала как постоянно съм си тананикал като малък. И не съм можел да скрия вибрациите, които са били по-силни от мен. Първият ми по-сериозен допир с музиката бе, когато реших, че ще отида в хор „Бодра смяна”. Да съм бил някъде 8-9-годишен. Никога не съм си представял обаче, че това ще ми стане професия. 

- Знам, че като малък си искал да станеш лекар. И ми е интересно сега как лекуваш душата?
- Вярно е, да. Татко ми искаше да стана лекар. Той беше дълги години преподавател във факултета по генетика. Аз също исках и до ден-днешен се интересувам доста, но усетих с времето, че мога да бъда полезен повече в музиката на хората и чрез песните си да лекувам – не телата, а душите им.

- Щом песните ти лекуват, значи си лекар …
- (смее се). Ами митовете говорят, че някога Орфей е лекувал с лирата си хора, които са се чувствали зле.

- Ами ето! Да не се окаже, че разговарям със съвременния Орфей?
- Би било прекрасно, но е твърде хубаво, за да е истина (смее се). Би ми се искало да е така.

- Кристина, май до теб не седи никак случаен човек, но и ти не отстъпваш нито във визуално, нито в музикално отношение. Не следваш рамки, не се съобразяваш с общоприетото. Какво ти донесе това различие?
- Изигравало ми е на моменти много лоша шега. Защото много от песните ми тенденциозно не са били пускани. Помня, че в самото начало на кариерата си ми казаха, че гласът ми е специфичен. Глас, който не бил подходящ за младото поколение. Затова и не съм била толкова осезаемо пускана. Не съм била от лансираните певици. И въпреки това съм горда със себе си, че успях да издържа на всичко, да успея и толкова много години да бъда все на гребена на вълната. Защото по същия този път много хора отпаднаха. 

- Хората, които са музикално грамотни често спорят дали определението „естрадна музика” всъщност е правилно формулирано, защото под естрада всъщност се има предвид самия подиум, на който изпълнителите пеят. А музиката им е по-скоро „популярна”. Съгласни ли сте?

Кристина Димитрова: Интересна мисъл наистина. Човек, като че ли или много рядко, или изобщо не се замисля за тези неща. Но е истина, че хората и до днес възприемат музиката от онова време като „естрадна”. Определението „популярна” звучи по-правилно, така е. Самата аз още в онзи период – когато популярната българска музика беше предпочитан стил, харесвах песни, които имат диско звучене. С по-модерно звучене. Споменах ти, че бях различна и това не се харесваше много-много. И до днес съм си такава.

Орлин Горанов: Да, това е интересна терминология, и аз не се бях замислял. Но всъщност това понятие „естрада” дойде от Съветския съюз. И си напълно права, че това е мястото, на което се пее. Поп музиката пък дойде от Америка. Етимологията на всички тези изрази е доста странна комбинация. Бих го нарекъл даже смешен подход. Имаше след зората на демокрацията обсъждания на тема какво е естрада и че всички ние, звездите от соцвремето, е вече време да спрем да се занимаваме с тази „отживелица”.

- Да видим какво мислите за поговорката „музикант къща не храни”. Каква истина и каква заблуда съдържа в себе си? Тя също е част от народопсихологията на българите, за която загатваме на моменти в нашия разговор.

Кристина Димитрова: Ха, да, но ако трябва да бъда абсолютно честна, ще кажа, че аз не си спомням никога да съм работила нещо друго. Смятам, че до момента съм живяла един много хубав живот. Поддържала съм един не бих казала много висок, но със сигурност среден стандарт. Не съм се лишила никога от нищо. Живяла съм и съм се издържала единствено и само с музика, така че съм живата контра на тази народна поговорка. И нещо много важно – никога не съм разчитала на мъжа до мен финансово. Дори в началото на моята кариера, Иван Тенев, с когото бяхме женени, работеше за мен. Както се казва, аз съм му плащала заплатата.

Орлин Горанов: Имаше и една друга приказка – “Учи мама, за да не работиш”, която няма как да я преведа нито да си я обясня. Защото нито един друг народ няма подобни обстоятелства, да ги наречем. Явно за българина работата е била само тогава, когато е трябвало да върти мотиката пред къщата в двора. Всичко останало не е работа. „Музикант къща не храни” – имало е нещо такова преди години, факт. Причината се корени в това, че хората, които се занимават с изкуство, не са били приемани насериозно. Ще те върна малко назад в историята – за тълкуването на думата „шаврантия”. Това е дама, която се занимава с естрада. Първите опити за лекия жанр са били военните оркестри под диригенството на един чех – Шафран, който започва да прави малко по-леки програми, изнесени на площади, по градинки. Наричали са го забава. И тогава тези хора, които са излизали и са танцували на сцената с този диригент Шафран, са били шафрантии. Оттам идва думата. Но пък тези, които са си показвали едва ли не красотите, те са били обявявани за малко по-леконравни дами. Оттам идва и другото значение. 

- Правите ли компромиси един към друг? От думите на Кристина си давам сметка, че тя е човек, който през годините е направил достатъчно компромиси със себе си, но и който продължава да има силна жажда за експерименти и до днес.

Кристина Димитрова: Да, много правилно, сякаш успяваш да се вслушаш в моя вътрешен глас безпогрешно. През годините наистина ми се е налагало поради редица обстоятелства, да правя много компромиси със себе си. Например беше задължително да запишеш песен на даден автор, защото иначе няма да ти издадат албума в „Балкантон”. Доста компромиси съм направила. Пяла съм и песни, които не харесвам, само защото са били на приятели композитори и не ми е било удобно да откажа. Сега ми се правят експерименти. Имам потребността и мисля, че ще постигна, каквото съм си наумила.

Орлин Горанов: Без компромиси не може. Всяка една съвместна работа трябва да се базира на такива. Естествено винаги има лидер в тези неща. Тъй като и двамата сме зодия Лъв, знаете, че мъжът Лъв винаги е по-отстъпчив. Криси е напориста дама, здраво стъпва на земята, знае отлично какво иска от себе си. Нашите спорове винаги са били креативни. Напред и нагоре. А жажда за експерименти има и при мен.

- Но са ви нужни винаги и цел, и посока, нали така - както пеете и в емблематичната си песен?

Кристина Димитрова: Да, абсолютно (смее се). И винаги се майтапим с Орлин точно с тази песен. Ето една колоритна история. Преди години при нас бяха дошли едни музикални мениджъри от Япония. Казаха ни: „Вие сте много популярни, искаме да гостувате при нас”. А тогава бяха особено популярни две наши песни, едната „Детски спомен”. Учудването ни дойде, когато японците ни казаха, че текстът на тази песен в Япония няма да е особено разбираем. Защото как ще им обясним ние на японците, че някой си вървял ей така, без цел, без посока?! (смее се). Това при тях просто няма как да се случи. 

Орлин Горанов: Може, разбира се (смее се). Когато човек се абстрахира от всичко, излезе сред природа. Това е миг на разтоварване, което може да се случи, дори и без да забелязваш.



- Човешкият път май е повече трънлив, отколкото цветя и рози. И за да продължи напред, на човек му се налага освен цел и посока, да има и силата да преодолее трудните си моменти, а понякога дори и самия себе си.

Кристина Димитрова: Съгласна съм с теб. Хората рядко се замислят наистина за тези неща, а те са неизменна част от всеки успех. И човек трябва да има и физическата, и психическата сила, и устойчивост, за да преодолява трудностите по пътя си. Моите трудни моменти почти винаги са били свързани с песните, които по една или друга причина не могат да бъдат реализирани. Трудно ми е, когато нещата не зависят само от мен, защото аз съм свикнала да се раздавам докрай и да изисквам още, и още от себе си. Аз
нямам собствено радио, нито собствена медия, за да си помогна
в това отношение. И ако междувременно музикалните редактори счетат, че не желаят да пускат дадена песен, тя си остава просто неизпята.

Орлин Горанов: Няма никакви тръни, как (смее се). Всичко е перфектно. Цветя и рози. Е, да, розите имат бодли...

- А сблъсъкът на характери не се ли нарежда също сред трудните препятствия? Двамата си пасвате идеално като музиканти, но в същото време сте доста различни като хора. И това различие няма как да не дава отражение на взаимоотношенията ви във времето?

Кристина Димитрова: Сблъсъкът на характери е нещо много съществено. И е хубаво, когато двама души се калят един към друг във времето. Дотолкова, доколкото реализират съвместни продукти. С Орлин истината е, че никога не сме имали проблеми един с друг. Никога. Така добре си пасваме и като характери, и като разбирания за живота, че съм просто благодарна на съдбата за това.

Орлин Горанов: Ооо, не я слушай. Бием се всеки ден по три пъти (смее се). Шегичка. Не мога да кажа, че с Криси сме имали кой знае какви спорове. Тя е един характер, аз съм друг, но се опитваме да запазим персоналното в този дует. Така е по-интересно. Ние не сме семейство. Не живеем заедно. И не искаме на всяка цена да се случват нещата. Всичко е за удоволствие.

- В последните 30 години все говорим, че сме  в криза, а хората имат все така осезаем глад за духовна култура. Залите пак се пълнят, но може би не до краен предел, както е било едно време?

Кристина Димитрова: Има, има такъв глад. Хората все повече си мисля, че имат нужда от духовна култура. Има такава тенденция, колкото и дълбока да се оказва кризата, в която се намираме. Преди имаше повече концерти, тази липса винаги е осезаема.
Народът е ограбен духовно и това си личи във всичко

Орлин Горанов: Много хубав въпрос. И ако имах решение, щях да ти го кажа. Уви, нямам, причините са много. Като започнем от чисто информационно пренасищане – вече всеки може да изтегли от интернет, каквото пожелае. А е хубаво да отиде, да види на живо, да чуе – нещо, за което в световен мащаб се случва със страшно много пари. А нашият пазар е много малък. Една България е колкото една трета Ню Йорк. Всеки иска такива спектакли, за жалост не винаги се случва.

- Каква е причината така упорито да пренебрегваме на моменти най-важното, което ни оформя като общество, а именно културата ни? В една Русия, например, залите са препълнени, хората през ден на концерти и са склонни дори да дадат и последните си пари за билет.

Кристина Димитрова: Културата, по-специално музиката в Русия, действително е на пиедестал. Много удачно сравнение правиш. И хората там наистина може и да нямат какво да ядат, но ще отидат и ще си дадат 15 или 20 рубли за концерт. Дълбоко си ценят изпълнителите. Бях преди време на концерт на Филип Киркоров в Бургас. И искам да ти кажа, че 90% от хората в залата бяха руснаци, които специално бяха дошли да го подкрепят. Бяха платили скъпите билети, за да са там. Радваха му се много. Докато при българите ситуацията не е точно такава. Много големи дози егоизъм има, твърде много завист.

Орлин Горанов: Прави ми впечатление, че все повече младите хора се връщат в залите, в театрите. Когато обаче нещата опират до национална политика, всичко изглежда различно. Когато преди 30-40 години министър на културата беше Людмила Живкова, се говореше по цял свят и за тракийското съкровище, и за историята ни, и за българската азбука. Сега улицата е тази, която определя вкусовете на хората. А това никъде го няма.

- И двамата имате орден „Екатерина Велика” за принос за българо-руската дружба. Има ли други български изпълнители, удостоявани във времето с този орден?

Кристина Димитрова: Има, да. Лили Иванова. Усещането за нас беше наистина незабравимо. Прекланям се пред руснаците изключително много, защото те действително знаят как да правят изкуство. Умеят да си уважават творците. Руснаците ни поканиха с Орлин да изнесем концерт. И на финала бяха подготвили тези ордени за нас. Изненадата беше пълна. Почувствах се много горда. Много често нося този орден днес, много е красив, обсипан е целият с малки брилянти. Такова отличие тук, в България, лично аз нямам.

Орлин Горанов: Признанието е наистина страхотно. Не сме го очаквали. И в България категорично няма как да ни се случи. Но това не ме натъжава. В никакъв случай. Никога не съм бил привърженик на тези неща – дали ще имам титла, медали. Стига ми признанието на хората, които влизат в залата. И след последната песен си тръгват усмихнати.

- Стига ли един човешки живот за една истински пълноценна музикална кариера?

Кристина Димитрова: Ааа, никога не стига за нищо (смее се). На мен денят не ми стига изобщо за нищо, какво остава за живота. Надявам се да имаме още много такива пълноценни години, в които да мога да реализирам и да правя нещата, които искам. Имам много идеи.

Орлин Горанов: Всичко е въпрос на шанс. Да бъдеш на точното време, с точните хора. Но по принцип, ей така, от висотата на белите ми коси, със сигурност няма да ми стигне един живот. Но преливам от идеи!

- Не познавам Лъв, който да няма купища идеи! Съдя по себе си, а вие двамата отречете, ако можете…

Кристина Димитрова: Значи ставаме трима – ти, аз и Орлин (смее се). Все хора с безкрайно много идеи. Аз всеки ден още със ставането си от леглото, вече имам куп нови идеи (смее се). Някои пък дори нарочно ги забравям, защото като ги кажа какво? Няма какво да направя с тях и ме хваща яд, че изобщо ги имам. Все давам на този и на онзи някакви идеи и после се нервирам, защото не съм успяла да ги реализирам сама. 

Орлин Горанов: Но аз в никакъв случай не се оплаквам – да не ме разбереш погрешно (смее се).

- Говорихме си колко велик стимул се оказва любовта. Но какво място заема тя в живота, не само на сцената, но и извън нея?

Кристина Димитрова: Номер едно е във всичко за мен! Добре знаеш колко емоционални сме ние, лъвовете. Всичко подчиняваме на любовта. А моята любов към музиката е безгранична, огромна.

Орлин Горанов: Първо място. Въпреки че напоследък много се притесняват хората да си показват чувствата, защото както се казва в един стар виц – „Зайо казал – Е, любовта без болка не върви. И скочил върху таралежа” (смее се).

- Колко добри приятели сте двамата, когато не сте на сцената?

Кристина Димитрова: В живота сме много добри семейни приятели. Но животът стана изведнъж много напрегнат. Пътуваме много често и се виждаме все по-рядко. Орлин е изключително зает. Затова аз съм много щастлива, когато имаме повече работа, така се виждаме по-често. Но иначе гледаме да се събираме по празници. Децата ни са много близки.

Орлин Горанов: Аз й бях кум на първата сватба с агент Тенев. Много близки приятели сме. След толкова години вече толкова добре познаваме, че не бихме могли да се предадем.
Винаги ще заставам зад всички нейни проекти
защото аз я опознах като човек. Тя е много креативна, работлива и изключително борбена.

- Кога последно се смяхте до сълзи?

Кристина Димитрова: Непрекъснато. Орлин има страхотно чувство за хумор. А това, за което се сещам сега, е много забавно. Малкият ми син и дъщеричката на Орлин са на една и съща възраст. И помня, че когато бяха на 4 годинки, двамата май се сваляха (смее се). Докато всички деца си играеха, моят син само ходеше и събираше някакви камъни, с които целеше Жаклин. Така е искал явно да й покаже колко много я харесва (смее се).

Орлин Горанов: Смехът е здраве и трябва да го има. Аз се усмихвам винаги, така съм устроен. На човек, колкото и да му е тежко, винаги трябва да може да намери сили да се усмихва. Да има очи да вижда хубавите неща.

- А за какво плакахте?

Кристина Димитрова: Силен характер съм, трудно нещо може да ме разплаче, освен ако не е твърде сантиментално. Плача на филми понякога. Преди се криех, сега вече не ми пука. Показвам чувствата си. 

Орлин Горанов: О, на филми плача като луд. Ако някои мъже ви кажат, че никога не плачат, тези хора имат психически проблеми и трябва да отидат малко на невролог. Доказано е, че жената е по-силният индивид. Неслучайно преди хиляди години култът е бил към майката Земя и респективно към майката. Тя дава живот. Тя износва плода. Организмът и е по-силен. Жените всеки месец сменят кръвта си. Обновяват се. Има много неща, които доказват женската сила. Дори и в природата е така. Така че мъжът, който ви казва, че не плаче и винаги е мачо, това са толкова смешни неща. Нека да бъде мъж там, където трябва. Мъжете даже много по-тежко плачат, ако трябва да бъда докрай откровен. По-тежко изживяват. Жената по-бързо го преодолява.

Интервю на Анелия ПОПОВА