Само в "ШОУ"! Народната певица Йорданка Варджийска разказа как лекува хора с музика
Йорданка Варджийска е комбинация от талант, човешка топлина и усет към духовното. Има невероятни почитатели, които през годините неведнъж са й потвърждавали това. Народната музика е нейна сбъдната мечта, а благодарение на сладкопойния си глас тя е печелила всички възможни награди на фестивала за авторски песни „Пирин фолк”.
Интересно е изказването на историка проф. Андрей Пантев, който казва: „В света на имитациите, в които живеем, нейният глас ни отвежда към глъбините на българската душа. В света на пошлостта, в който живеем, ние се опияняваме от нейния вокален финес. В света на завист, в който живеем, нейното благородство прочиства като планински въздух нашите измъчени и изтерзани души. Това е Йорданка Варджийска, неподражаема актриса, доказала пред света великата симбиоза между очарование, талант, ум и излъчване”. Откровеният разговор с нея – единствено на страниците на вестник „ШОУ”!
- През март предстои уникално фолклорно турне „Вечните песни на България”, в което участвате и вие. И е хубаво, че въпреки забързаното време, в което живеем, където властват всякакви модерни ритми, автентичната българска музика се извисява подобаващо!
- Да, ще бъде наистина уникално това европейско турне, което предстои. Мотото му е „Да съхраним българското”. Първият концерт е в Мюнстер, Германия. Слава Богу, има хора, които се опитват да съхранят българското и да оставят жива тази прекрасна музика. Освен това заедно с „БГ Мюзик къмпани” и Владислав Славов издадохме и албума „Йорданка Варджийска с песен мераклийска”, който е своеобразна Златна колекция македонски народни песни. Съдържа 20 песни, четири от които са авторски и с малко по-забавно звучене. Има е песни, които са изцяло по мой текст и музика, например „Душата ми бленува”. Работя с едни от най-добрите аранжори за народна музика – Валери Димчев, Димитър Динев, Благой Ранков-Баджо.
- Къде остава силата на народната песен в това материално време, чийто движещ фактор все се оказват парите?
- Вярно е, за съжаление. Народната песен обаче, няма как да загине, защото всичко, което се прави, се черпи именно от нея, а тя е извора. Ние си мислим, че измисляме нещо ново, а всъщност то е отдавна измислено. Тази песен ще съществува винаги, защото пренася вековната мъдрост и както ние се учим от нея, така и внуците ни ще съдят за нашето време по музиката, която звучи в момента. Фолклорната песен е изворът, от който черпим надежда, зарежда ни с положителни емоции и отразява нашия живот и бит. Много съм радостна и от факта, че по време на концерти виждам много млади хора в публиката – те се връщат към тази песен, към това звучене, обичат я, пеят, играят хора. Колкото и да е пълна залата, пак стават, играят, защото самата песен ги кара, повдига духа им.
Народната песен е харесвана навсякъде, особено в чужбина,
където българите по един или друг начин сякаш по-ревностно пазят своя корен. И чрез тази песен се отъждествяват като българи, и така продължават напред, и с мисъл, че не трябва да се забравят, където и да са. Много е свидно и мило. Имала съм много концерти с българите в чужбина и срещите ми с тях винаги са били много вълнуващи. Там има даже вече и сформирани групи по танци и то какви – народни хора (смее се)
- В родния манталитет винаги се е откроявала една особена специфика – чуждо поклонничеството. Ние все копираме – дали съседите, дали американците, но като че ли това среща доста сериозен отпор във фолклора?!
- Абсолютно, факт! При нас нещата се случват много трудно, за разлика от практиките и ритъма по света. Малка страна сме и трябва да го има полето за изява – мястото, където да се представиш. Ще дам един съвсем прост пример с песните – правиш една хубава песен, намираш добър композитор, текстописец, аранжор. И тази песен може на запад да стане тотален хит, нещо велико, но тук, ако нямаш възможността да я наложиш, да я пуснеш в медийното пространство (радиа, телевизия), тя няма как да се случи. А всъщност именно песента е онази, която внася топлина в тези трудни времена, в моментите, когато нищо друго не е в състояние да донесе радост. Много, много е трудно в България. - От много места съм чувала, че вашата музика има лечебни свойства и това съвсем не е пресилено твърдение, защото получава своето потвърждение от доста ваши почитатели…
- Самата аз не мога да твърдя това за музиката си, нямам претенции, че мога да лекувам с музиката си, но наистина хора са ми казвали тези думи. Вярно е. Преди време една лечителка и екстрасенс ми каза, че с моя песен е успяла да излекува момиче от белодробна емболия. Аз не мога да го кажа, но тя го твърди. Получила е някаква енергия от песента, която във важен момент са пуснали по радиото. Това може наистина само да ме радва. Аз самата никога не съм очаквала, че може да има такава голяма обич. Да виждаш как хора ти изписват името по стените на къщите си. Имам даже почитатели, които са кръстили заведение на моя песен. Бившият кметът на с. Връв, община Брегово, Михаил Топоранов с една малка пенсия от 80 лева успя да напише дори книга за мен. Трогващо е много.
- Книгата, за която говорите, написана от бившия кмет на с. Връв, се нарича „Златната певица на България”, нали така?
- Точно така, да. Самата история около това написване е безкрайно интересна. Една нощ Михаил Топоранов е бил много болен с висока температура, сънувал е как аз излизам от Дунава – боса, с разпилени коси, облечена в бяла риза за носия и пееща народни песни. Когато се събудил на сутринта, температурата му била спаднала. Тогава той се зарекъл да създаде книга за мен. „Аз бях здрав, излекувах се и затова съм решил да направя книга за теб”, така ми каза, а аз бях много изненадана. Името на книгата даде поетът Евтим Евтимов.
- А как се казва песента, за която екстрасенс ви уверява, че е спомогнала да се излекува момиче от белодробна емболия?
- Казва се „Цвете на нощта”. Жената им каза, че по принцип пуска тиха музика по време на сеансите. И се е случило така, че по времето, когато е лекувала това момиче, са пускали тази моя песен по радиото. И на екстрасенската й идвало невероятно вдъхновение от нея.
- Познавате ли жената, която е изписала датата ви на раждане на фасадата на къщата си? И доколкото знам ви нарича „Богиня на песните”…
- Аз не знаех за това до момента, в който жената не се обади в ефир при едно мое телевизионно гостуване по „Фолклор ТВ”. Страшно много ме разчувства. Осъзнах, че има хора, които наистина имат специално отношение към песните, които правят, към мен самата. Имам една голяма почитателка в София, която се казва Вили.
Тя е облепила цяла стая с мои снимки, плакати,
изрезки от интервюта. Направила е оазис на творчеството ми. А аз самата съм давала автографи дори и върху стени на домове.
Помня и още една невероятна история – на един 28 февруари се прибирам сутринта от концерт и гледам на стълбите седи една жена, а около нея много угарки, изпушени цигари. Дори беше страшно да се види. Оказа се, че тя е седяла цяла нощ на стълбите, за да може на 1 март първа да ми даде мартеница и да се запознае с мен. Подари ми и една книга с 1011 стихотворения, посветени на мен. Трябваше ми не малко време, докато ги изчета всичките, вълнението беше невероятно.
- Излиза, че чрез музиката сте направила реални много чудеса са много хора, но интересно е във вашия личен свят чудото намирало ли е своето място?
- Много лични са тези истории, но да… има. И вярвам! Убедена съм, че нищо не е случайно на този свят. Убедена съм, че много неща са се случвали и е трябвало да станат по точно определен начин. Имала съм моменти, в които съм се тръшкала, плачела съм и съм се чудела как нещо не се получава, при положение че съм вложила толкова много труд, енергия, сърце?! И след време се оказва, че просто не е трябвало да стане. И дори да ми дойде самата мисъл, да кажа: „Бре, по-добро, че не е станало”.
Сякаш нещо ме е пазело, за да не се случи така, а иначе.
Тази жена, за която ви разказах – лечителката, която ми каза, че е излекувала с моя песен момиче от белодробна емболия. Дълго време ме е издирвала, искала е да стигне до мен, да се запознаем. Разбрах, че тя лекувала и с картини. След едно мое интервю в националното радио, успях да се срещна с нея, а тя ме покани да отида на празник, посветен на „Свети Георги” в Трудовец. Оказа се, че именно тази лечителка е възстановила параклис, посветен на него. Обади ми се дори и директорът на „Пирин фолк”, високопоставени хора. Отговорих й: „Ще дойда, ще го направя за вас, а защото вярвам, че Свети Георги ще ме закриля”. Когато пристигнах в уречения ден,
тя ме посрещна с думите: „Аз знам, че ти се страхуваш
да не би аз да те използвам за някакви комерсиални подбуди. Но аз те търся за друго. Виждаш ли всички тези хора – някои от тях съм излекувала, други продължавам да лекувам. Събрала съм ги тук за откриването на параклиса. И искам ти да изпееш няколко песни, защото вярвам, че имаш възможността с изпълненията си да стигнеш до тях.” След това ме покани да вляза в една стая, пълна с икони, където се моли и не допуска никой друг. Искаше да ми покаже, че цени вярата и наистина помага на хората. А аз изведнъж започнах да плача неудържимо, без да знам за какво. Нещо се случи…
- Сълзите от щастие или от тревога бяха?
- Не знам… Много особена ситуация, но ще я помня цял живот. Лечителката ми каза, че най-вероятно това е някакво прочистване на душата, което се е получило с мен.
- Винаги ли сте искала да станете това, което сте днес?
- Истината е, че никога не съм си мислела, че ще ставам популярна, още повече пък звезда. Но аз считам за звезда не личността, а творчеството. Не съм си го и пожелавала, както например сега наскоро, докато обучавах едно момиченце, тя възкликна: „Много искам да стана звезда като еди кой си”. И аз си казах, че за да стане звезда „като еди кой си” и дори да го надмине, преди всичко трябва да се научи да пее, да приеме професията с много обич, а не просто да се старае да стане много известна. Аз започнах да се занимавам с музика от малко дете. И винаги съм го правела, защото ми е харесвало и съм усещала тръпката, желанието. Чак след това музиката се превърна и в моя професия.
- Но сте завършила актьорско майсторство…
- Така е, да. Обичам театъра. В по-предишния сезон дори участвах в пиесата „Двубой” на Иван Вазов в благоевградския драматичен театър „Никола Вапцаров”. Бях в главната роля на г-жа Трифкович. Получи се много хубав и посетен спектакъл, а аз играех с удоволствие. А за да бъда съвсем честна, като малка винаги съм си мислела, че искам да стана конен състезател, защото много обичам коне (смее се).
- А киното влече ли ви?
- Определено ме влече. Само че аз не съм от хората, които ще тръгнат да търсят варианти. Ако някой се обади и ме покани, както е ставало досега, тогава е възможно да се случат нещата. И дано винаги така ми се случва, защото е съвсем друго, когато отидеш и потърсиш сам начин. Има една такава приказка: Боже, дай ми шестица от тотото! – Добре, де, играй тото! (смее се) Аз не съм се явила на нито един кастинг за филм (смее се). Но има и друго нещо – знам, че
когато Господ е отворил една врата, не го е направил току така.
Така, както се случи в театъра, така мисля, че ако дойде такъв момент, ще стане и с киното. Искрено се надявам.
- Има ли шанс да ви видим в зала „Арена Армеец” например?
- (смее се) много би ми се искало да се докосна до сърцата на толкова много хора, но е много, много трудно. Всичко става с много пари, не само в България. И зад гърба си трябва да имаш големи спонсори или хора, които се ангажират с организирането на такъв тип мероприятия.
- А има ли истински приятелства в гилдията?
- Направо ме натиснахте по болната тема… (усмихва се). Как може да се задържи приятелство там, където има конкуренция?! (смее се) Трудно е. Имам колеги, с които се разбираме и уважаваме, разбира се, но чак приятелство ми е трудно да кажа. За мен приятелството не е само да бъдеш с човека, от когото имаш някаква полза или пък той от теб. Приятелството се доказва във времето и винаги, постоянно. Неслучайно моят съпруг казва: „Предпочитам да помогна на човека в потъващия кораб, да му подам ръка, да го извадя, а не да му показвам колко добър приятел съм, когато той е на гребена на вълната”. Много съм научила от него и успявам по някакъв начин да се придържам към тези съвсем човешки нагласи. Той ми е казвал също и, че много допускам хората до себе си, а след това те злоупотребяват с това. И е много прав. И пак благодарение на него вече успявам да селектирам своите запознанства. И се дистанцирам точно от тези, които най-много искат да ги наричам свои приятели, защото разочарованието после е много голямо. Много е малка крачката от приятелството до предателството.
Интервю на Анелия ПОПОВА