Само в "ШОУ"! Славин от "Като две капки вода" на косъм от смъртта, можел да се погуби в...

Славин Славчев доказа, че е силно музикално присъствие още когато спечели по безапелационен начин X Factor през 2014-а. Някои ще кажат, че има хора, които са родени за победители и вероятно няма да са далеч от истината, но с тази уговорка, че до големите победи в живота се стига с много упорство и труд. Нещо, което Славин потвърждава и с участието си в момента в „Като две капки вода”, където му се налага да мери не само глас, но най-вече актьорски умения. Певецът е роден в Провадия на 7 март 1991-ва и още от дете е обграден с много музика. Баща му е китарист и меломан и е човекът, който го запалва по легендарни групи като Deep Purple, AC/DC и Toto. Едва 15-годишен сформира първата си банда като басист и вокалист.

- Много емоция и засега превес към образите с токчета за теб в „Като две капки вода”. Как се чувстваш на тази сцена?
- Чакам с нетърпение всеки път момента, когато трябва да излизам на сцената на „Като две капки вода”. Много е приятно и настръхващо усещането, че имаш възможността да покажеш това, за което си се готвил, защото дни преди това си направил всичко възможно, за да влезеш максимално под кожата на съответния изпълнител. Има едно такова сладко напрежение, поне при мен е така. Но това са моментите, заради които всеки един музикант живее. Чувствам се най-добре, когато съм на сцената. Това е и мястото, за което си мечтая най-много.
Но женските образи определено са най-голямо предизвикателство за мен, най-вече от гледна точка на грим и облекло. Това доста натоварва всъщност, отнема от силите, защото ние отиваме около 14 ч. в студиата, за да гримират, обличат и правят прически, а лайфът е чак в 20 ч. И определено е трудно да имитираш противоположния пол, но истината е, че е трудно да се имитира всеки, който е различен от теб по един или друг начин. Да вземем, например един Майкъл Джексън, при когото танците изиграха ключова роля в това да ми бъде труден образа за имитация. Но при него и пеенето е на много високо ниво, много завършен образ е.

- Мислиш ли вече за голямата победа в „Капките”, защото дистанциите между всички участници в моментното класиране са изключително къси, а и ти си човек, който вече познава вкуса на голямата победа още от X Factor?
- Има я състезателната тръпка, но поне при мен нейната посока е по-скоро от мен към мен. Опитвам се да я насочвам така, че да мога да се състезавам сам със себе си, предизвиквайки се откъм възможности. За да остана накрая доволен от това, което съм свършил. И един ден,

когато се обърна 
назад, да мога 
да си кажа: 
“Ок, това е добро!

Представих се достойно”. Извън това между участниците в „Капките” иначе не бих казал, че се усеща онзи тип класическо съревнование, по-скоро цари приятелска обстановка. Не се гледаме на кръв (смее се).


Като Браян Джонсън определено обра овациите!

- Като каза „кръв” – като малък си си мечтаел да станеш романтичен мафиот. Интересна мечта…
- (Смее се.) Леле, но е вярно, да. Като дете играехме много компютърни игри, гледахме и филми. И по някакъв начин тогава ме привлече този свят на старите мафиотски истории от 30-те чак до 70-те години. Но за едно дете е по-скоро нормално. Там я има голямата динамика – стрелянето с оръжия, бързите коли, ограбване на банки – все неща, които будят интерес в едно дете. Затова и бях започнах да се интересувам от сицилианската мафия и гангстерите. Спомням си даже една велика компютърна игра, която се казваше „Мафия” и много я играехме. И в един вестник

дори ме бяха 
изкарали 
автоджамбаз

заради една такава история. Защото другото, което тогава много ни вълнуваше, бяха автомобилите. Гледахме с приятели филма „Да изчезнеш за 60 секунди” и не знам какво ни прищрака да търсим някакви инструменти в интернет, с които се отключват коли. После много ни се искаше да успеем да отключим една кола в квартала. Естествено, не успяхме, а това, което реално се случи, бе да ни гони едно куче през половината квартал (смее се). Всякакви такива лапешки истории, на които днес се смеем от сърце.

- Всъщност ти все още можеш да сбъднеш мечтата за мафиот, ако решиш да играеш в киното?! Имал ли си такова желание?
- Не мога да кажа, че не съм си го мислел, в интерес на истината. Има някакъв гъдел в съзнанието ми в тази посока. Но човек трябва добре да знае в какво е добър, за да концентрира енергията си в това. Аз не смятам себе си за можещ актьор. Даже мога да кажа, че много от нещата твърдо не ми се получават, но на кого не би му било интересно да се пробва в киното.

- В „Капките” донякъде се вади точно този неподозиран потенциал в хората, в случай че те не са професионални актьори.
- Истина е, да, определено. А и на всеки артист му е заложено поне малко да умее да пресъздава образи. Просто на мен не ми е сила, въпреки че се справям до известна степен. Така, както пък на други хора не им е сила да пеят, а се справят прекрасно с актьорската игра.

- Практикуваш ли още екстремни спортове?
- Не съм типичният представител на тази порода хора, но все пак се занимавах доста с екстремни спортове преди години, ако можем да наречем паркур такъв спорт (в клипа към песента си „Тъмносиньо” Славин изпълнява динамични сцени с паркур заедно с Делян Димитров, двукратен световен шампион в дисциплината. Въпреки че е практикувал паркур преди години, за да се подготви за снимките на клипа, му се налага да премине през специална подготовка и доста тренировки, б.а.). Днес вече не практикувам този спорт. Вместо това със съквартиранта ми играем веднъж-два пъти седмично тенис на маса. Не съм типичният екстремен тип, който ще се качи на парапланер и ще скочи от Витоша. Даже по-скоро ме е страх.


Славин като Ани Ленъкс (в средата) заедно с водещите и танцьорите в шоуто

- Страх… ами влакчето на ужасите? Знам, че си се качвал не много отдавна и спомените са изтръпващи в буквалния смисъл на думата!
- (Смее се.) Олеле, да, да, точно такива са. Беше наистина ужасяващо, защото човек си мисли понякога, че е подготвен за разни работи, но не е точно така. Ако не си се качвал изобщо и нямаш представа какво е, няма начин да си подготвен за нещо подобно. Ужасът дойде оттам, че се качихме на най-бързо ускоряващото влакче в света, което за около 2 секунди вдига от 0 до 100 км./ч. И като вдигне тази скорост, прави някаква зверска осморка, в която силата на ускорението е толкова висока, че ти

просто си убеден, 
че ще изхвърчиш 
на 300 метра от 
влакчето

влизайки в завоя. Естествено, коланите те държат, но всичко се случва за около 20-30 секунди максимум, в които ти се мъчиш да оцелееш. Просто човешките сетива не са готови за такова ускорение (смее се). Може би само на космонавтите не би им направило такова впечатление, защото са тренирани, за да летят в Космоса. Има хора, които искрено се радват на това влакче на ужасите, но предполагам, че те са се пускали и друг път. Първият път хич не е весело. Накрая, като слязох, бях пребледнял и около 5 минути не можех да говоря. Жесток стрес и паника. И все пак не съжалявам за това преживяване.

- А има ли друга ситуация в живота ти, която би нарекъл равнозначна по степен на стрес и емоция на тази с влакчето?
- Може би докато тренирах преди години, сме се качвали на някои по-високи сгради, а аз имам страх от високо – не панически, но не се чувствам добре, ако съм на по-високо от втория етаж например. Не ми е комфортно и на дълбоко. Веднъж дори щях да се удавя на Иракли. Там има един остров, малко по-навътре в морето, на около 300 метра, до което можеш да плуваш. Тогава на връщане малко не ми стигнаха силите. Ситуацията беше малко на ръба, но успях да доплувам.

- И може би заради такива ситуации към днешна дата си една идея по-предпазлив към себе си?
- (Усмихва се.) Вероятно, макар че тези неща ни убягват понякога. Човек невинаги е пределно концентриран, невинаги има пределен контрол върху ситуацията. Но пък сега, благодарение на тези ситуации, имам какво да ти разкажа (смее се).

- А успяха ли да те променят поне малко суетата и славата, които влязоха на доста бърз ход в твоя живот през 2014-та с победата в X Factor?
- Променя наистина, но един от факторите, които ми помогнаха да остана такъв, какъвто съм, е може би това, че в момента, в който тази победа дойде в живота ми, вече бях узрял за много неща от живота. Бях на 23 години, вече бях наясно какво е важно за мен, разчитах и на ценностната си система. Пък и съм възпитан по този начин – да

ценя нормалния 
начин на живот 
и хора

Здраво стъпил съм на земята – видял съм и от едното, и от другото. Не съм от тези, които ще хвърчат от известността и ще живеят така до края на живота си. Славата обаче има и своите хубави аспекти, както и по-неприятни. Например аз съм по-интровертен тип човек, ценя личното си пространство и по някакъв начин съм срамежлив, даже стеснителен. Заради това в много случаи заради славата съм се чувствал объркан, не на място, не съм знаел как да реагирам на хората, които просто искат някакво внимание от мен. Има и приятни страни, разбира се, но това зависи и от ситуациите, и от хората в тях. Трябва да имаме предвид също, че това, което ни се случва на нас, е нищо. Има хора по света, които не могат да излязат от къщи, без да ги затрупат хората. Там е още по-жестоко. Затова в този ред на мисли не бих се оплаках от абсолютно нищо. Всичко е наред. Идва един период на свикване, в който си даваш сметка, че това е част от живота ти и не можеш да направиш нищо по въпроса, за да е положението по-различно. По-скоро се нагаждаш към ситуацията.

- Най-важното е, че още следваш съвета на Маги Халваджиян, който сам сподели и преди четири години, когато победи във формата – „Човек трябва да си следва мечтите и да не се отказва от тях!”
- Ами да, какво да прави иначе (усмихва се). Помня много добре тези негови думи и ги следвам и до днес. Това всъщност е естествено състояние от живеенето – да преследваш онова, което ти харесва, доставя ти удоволствие и те кара да се чувстваш щастлив и жив.

Интервю на Анелия ПОПОВА

ЧЕТЕТЕ ТАЗИ И ОЩЕ ГОРЕЩИ НОВИНИ В НАЙ-НОВИЯ БРОЙ НА ВЕСТНИК "ШОУ", КОЙТО ВЕЧЕ Е НА АПЗАРА