Шефът на Агенцията за хората с увреждания със силен коментар за майката, която разтърси страната, като поиска детето ѝ да умре преди нея

Скоро ще се окръглят 30 дни, откакто майки на деца с увреждания протестират в палатков лагер пред Народното събрание. Дали да продължат да се бунтуват на жълтите павета, или да се прибират вече по домовете си и да чакат отвоюваното от тях ново законодателство? Какво ги съветва експертът Минчо Коралски? Той е не само директор на държавната агенция, призвана да отстоява правата им – той е и един от тях, защото е прикован на инвалидна количка от години насам. Ето какво каза той пред в. "Труд".

– Чухте ли, г-н Коралски, онази протестираща майка, която изплака: „Дано детето ми да умре преди мен! Ако аз умра преди него, ще остане само като куче…“
– Чух.

– А колко мъка имаше в очите й, видяхте ли?
– В моята работа, за съжаление мъчителните гледки са ежедневие. Дълго робувахме на парадигмата, че човекът с увреждане трябва да бъде скрит, в общежитие извън града например, обществото да не го вижда. После пък – на либералното разбиране за по-малка държава, в която всеки се спасява сам, а социалните услуги са отживелица, от която се нуждаят малцинства. Протестът на майките трябваше да се случи, за да се отвори кутията на Пандора и да се видят проблемите на стотици хиляди хора – тия хора, на които не може да им се върне това, което им е отнела природата, но може да се компенсира чрез здравни, образователни грижи и достъпна среда. Този протест изигра ролята си. В резултат на него се състоя Национален съвет за хората с увреждания, където обстойно бяха обсъдени проблемите им и бе взето решение те да се регламентират в Закон за социалните услуги. Вярно е това, което казват протестиращите – че 30 г. за тях не е правено нищо. Но също така е вярно, че тази година усилено се работи по законодателство, с което да се приложат у нас постулатите на международната Конвенция за правата на хората с увреждания. Така че следва протестите да се заменят с неотложна работа по проектозакона, който до юли трябва да е готов.

– Говорите за Закона за социалните услуги, а не за прочулия се Закон за личната помощ на Мая Манолова?
– Да, за него говоря, той е рамков закон. Личната помощ – от лични асистенти е само една от услугите за хората с увреждания. Те са над 600 000. И се нуждаят от подкрепата на различни институции – социални, здравни, образователни, спортни, културни и др. Оказва се, че ресурсът, който трябва да се задели за тях, сериозно надхвърля сегашния от около 160 млн. лв. Тези пари очевидно не се разпределят по най-добрия начин и с отчитане на индивидуалните потребности на нуждаещите се. Проблемът е комплексен. Част от него е, че рейтингът на социалните работници се понижи, падна изискването за висше образование при назначаването им, а отттам и качеството на услугите. Малко са желаещите за непрестижна работа със заплата, близка до минималната. Сега е престижно да се работи в колцентър – една заплата там е равна на 4-5 в социалната система. Но моят опит показва, че няма магическо решение за тия неща. И няма как с един закон – пък бил той и препоръчан от омбудсмана, да се оправи положението на 16% от населението у нас. Нужен е пакет закони, затова се подготвя и нов Закон за хората с увреждания, и Закон за медицинската експертиза, който също горещо се дебатира.

– „Резилът на държавата е, че хората с увреждания умират от глад“, каза друга майка от палатковия лагер. Преувеличава ли тя, според вас?
– Като знам страданията на тия хора, аз бих поставил на първо място от тях не глада, а изолацията. Като живеят затворено, несгодите им остават скрити и от техните доброжелатели. Пенсиите им са около 150 лв. след увеличението. С тия пари трудно може да оцелее човек, който има повече потребности – от лекарства, хигиенни консумативи и др. И той реално е осъден на гладно съществуване. Държавата трябва да подкрепи развитата в миналото услуга „Социален патронаж“, която сега се възражда – всичко ново е добре забравено старо. Тя гарантира поне храна, медицински грижи и почистване на дома.

– При моята съседка, болна на легло, идва всеки ден жена от патронажа и й оставя канчета с обяд. Ако се приеме законът на омбудсмана, тази жена ще стои при нея всеки ден по няколко часа. Или греша?
– Омбудсманът и колегите, които внасят този закон, се позовават на чл. 19 от Конвенцията за правата на хората с увреждания, касаещ правото на независим живот и избягването на изолацията и сегрегацията. Той гласи, че държавата трябва да им осигури достъп до набор от услуги – в дома им и в социалните заведения, включително и достъп до лична помощ. Сама по себе си личната помощ не гарантира независим живот. Затова Националният съвет реши, че трябва да се гарантира целият набор от услуги.

– Но на тоя съвет майките не постигнаха съгласие – нито помежду си, нито с управляващите.
– Една от тези майки каза: „Г-жо Манолова, вашето предложение за личен асистент ни връща 30 г. назад, когато децата ни седяха затворени вкъщи. Аз 30 г. се боря, за да може моят 31-годишен син да излезе, да иде някъде, да има центрове за хора с увреждания!“ Гласът й трепереше…Очевидно не издържа тезата, че един закон за една услуга ще реши проблема. Не издържа и тезата да направим сега този закон за тази услуга, а после друг закони за друга. Отделните услуги трябва да се предоставят по общи правила и условия, Законът за социалните услуги ще ги обедини.

– А тезата за липсата на пари? Финансовото министерство съобщи, че законът „Манолова“ ще струва над 1 млрд. лв. Верни ли са тия сметки?
– По този закон се предоставя асистентска услуга от 2 до 8 часа на хора от категорията „с чужда помощ“ – това са болни хора, с функционален или интелектуален дефицит, които не могат да се самообслужват. Те са 83 000. Омбудсманът вади от тях 5000 души, настанени в институции. Но сега тече деинституционализация, целяща те да бъдат върнати в близка до семейната среда – така че в обозримо бъдеще законът ще се отнася и за тях. Като добавим и децата с увреждания, излиза, че става въпрос за близо 90 000 души с чужда помощ. Ако на всички се дадат асистенти за 8 часа с минимална заплата, ще трябват 667 млн.лв. А законът предвижда за асистентите 2 минимални работни заплати – значи трябва 1 милиард. За сравнение: 300 милиона бяха нужни за по-нармални пенсии. И са недофинансирани пътеките за рехабилитация, което също е беда за тези майки и децата им.

– Но като дойде асистентът при детето, майката ще иде на работа и ще има пари за рехабилитатор.
– Не става въпрос за това, а за ресурса на държавата. Ако 1 млрд. лв. са нужни за 1 услуга на 90 000 души от 1-ва група (с 90-100 % увреждания), колко са нужни за всички услуги – социални, здравни, културни – на всички 600 000 души, в които има хора и от 2-ра група със 70-90%, и от 3-та с 50–70% увреждания? Тия цифри сочат дълбочината на проблема. Ако дадем 1 млрд. за една услуга на 1-ва група, което не виждам как ще стане, ще се окаже, че за другите пари няма! В закона има дискриминация по степен на увреждане. Между другото, той е закон за хората с увреждания, а не за майките им.

– Но и майките страдат! Така, че изпитват нечовешкото желание децата им да умрат преди тях!
– Знам. И моята майка е от тях. Когато болестта ме порази, бях на 53 г. и в безпомощно състояние. И вие сте майка и знаете, че децата ви, на каквато и възраст да са, за вас са винаги деца. Майките на хора като мен често остават сами. Грижата за самотните стари хора също е на правителство. А самотните старци са много у нас, защото децата им напускат бедната ни държава.

– Има ли в богатите държави лични асистенти за болните с увреждания?
– Има например в Норвегия и Швеция. Но с каква производителност са те? С каква данъчна система? Въпреки това и там има листа на чакащите за лични асистенти. И там трудно се осигурява ресурс по тази програма.

– А защо у нас организациите на хората с увреждания се скараха? Колко са те? Какво делят?
– Те са НПО, 20 от тях са национално представени и получават помощ от държавата по Закона за интеграция на хората с увреждания. Има критерии за национална представителност и покрие ли ги, всяко НПО може да кандидатства. И майките за деца с увреждания също така.

– Майки, близки до властта, обвиниха протестиращите, че са платени. Размениха си обиди: „Соросоиди!“
– „Храненици на държавата“! – В България често експертният разговор се заменя с лични квалификации. Резултатът е печален. Нито едните, нито другите оправдавам.

– Управляващите ли ги скараха?
– Оставете организациите с дрязгите им настрана. Гражданите са свободни да изразяват мнение и да се сдружават. Важното е, че държавата още няма отговор на какво може да разчита човекът с увреждане, когато майка му почине, какви са шансовете му да води нормален живот.

– Президентът на КТ „Подкрепа“ Манолов предизвика гнева на протестиращите, като каза: „Престанете да разхождате по улиците тези нещастни деца!“ Той им поиска извинение след това. Но дали го получи? Не разбрах.
– Няма да го получи. Настроенията станаха полюсни. И обидите валят. Майките около омбудсмана и самият той си позволиха да нарекат всички, които не харесват закона за личната помощ "представители на статуквото, които не желаят нищо да се промени“. Нарекоха така не само работодатели, синдикалисти, юристи, а и майката, която 30 г. прави центрове за хора с увреждания по с лични пари и по програми, без да чака от държавата.

– Премиерът прие оставката на социалния министър, а после му я върна, като призна, че разчита майките с тениски „Системата ни убива“ да му се махнат от главата. Но те защо не му се махнаха?
– Лоша комуникация. У майките беше създадено впечатление след среща с министъра, че законът ще се приеме до дни. Махането на министъра им се стори саботаж. Но на Националния съвет се видя, че законът не отговаря на изискванията на българското законодателство. Че по него за една услуга трябва да се създаде цяла институция, съизмерима със Социално подпомагане. И други недоработени неща…

– Какво си помислихте, като научихте за зам.- министърката на социалните грижи, която летяла до САЩ с билет за 16 000 лв., да ръководи конференция за хората с увреждания?
– Аз 40 години работя в тази област и знам, че заповед на министъра за командировка не се обсъжда, още повече, когато е, за да се представи България в ООН.

– От Цветан Цветанов научаваме, че зам.- министърката се връща на работа, само че в екипа на вицепремиера Симеонов, а не на същото място.
– Трябва да ви кажа, че експертите в социалната политика са на критичния минимум и загубата на всеки един не е добре за държавата.

– Със закон прекръстиха инвалидите на „хора с увреждания“. Тази смяна на името подобри ли им самочувствието?
– В България всички разбират от чужди езици и някой през 2005 г. каза, че „инвалид“ значи „невалиден“. Всъщност „валидис“ и „инвалидис“ – означава здрав и нездрав. Загубихме се в превода, записахме в закона „хора с увреждания“. Не знам военноинвалидите как ще ги наречем. А и думата „увреден“ е натоварена с негативно значение. Заменят я с „хора с ограничени възможности“, но то пък ще рече непълноценни…А главното е друго – в конституцията пише, че тези хора се ползват с особена закрила. И ние въпреки, че сме най-бедната държава, с най-лоша здравна система, най-лоши условия на живот и най-ниски доходи, трябва да се погрижим за тях. Да излезем от онази индийска притча за слепците и слона, в която се вкарахме!

– Не я знам?
– Показали на неколцина слепци един слон и ги попитали какво е той. Единият го хванал за крака и казал: Слонът е боабаб. Вторият го хванал за опашката: Не е боaбаб, а метла. Третият – за хобота: Глупости, това е змия. Четвъртият – за ухото: Това е листо, бе, глупаци! Та и ние така. Някой се хвана за личния асистент и каза: това е проблемът. А проблемът е голям. За да го видим в цялост, трябва да отделим емоциите от разума. Да не припадаме от всяка човешка драма. Да съобразим желанията си с възможностите на държавата. В семейството е така: татко иска да ми купи колело, но друг път, сега няма как. Ние искаме емоционално за нашите хора с увреждания това, което има в най-богатите държави. Не че не може да стане. Но в искането да стане още сега има ли разум?

Минчо Коралски е роден през 1951 г. в София. Завършил право в СУ. Работил е като финансов ревизор, главен специалист и председател на „Държавно обществено осигуряване“, зам.- шеф на Комитета по труда и социалната дейност, зам.-министър на труда и социалните грижи в кабинетите на А. Луканов, Д. Попов и Ф. Димитров (1990-1993), депутат в 37-то НС (1994 –1995) и социален министър в правителството на Виденов (1996-1997). От 2006 г. е изпълнителен директор на Агенцията за хората с увреждания.