Сиромахов направи неочаквано признание за Краси Радков
Социалните мрежи направиха така, че всеки да си мисли, че мнението му е валидно, заяви той
Иво Сиромахов беше тази седмица в Русе и игра в постановката "Островът", на която е и автор.
Ето какво сподели той пред Акцент.БГ за тематиката и проблемите, които ни разделят на българи и на по-българи..., за сатирата и реалният живот като извор на творчески идеи
- Може ли да се търси някаква знаковост в името на пиесата „Островът”?
- Идеята на пиесата "Островът" е, че ние, българите сме някак си изолирани от световните процеси, дори сами искаме да е така. Винаги подчертаваме нашата различност, уникалност… и в същото време този малък остров, на който живеем, фигуративно казано, постоянно се мъчим да го разделим. Все не можем да намерим онова разбирателство, онова усещане за общност, което да ни помага да вървим напред.
В пиесата става въпрос за двама българи, които попадат на самотен остров. Единият е живял дълги години в САЩ, другият сега тепърва тръгва да емигрира, за да може по някакъв начин да издържа семейството си.
И големият конфликт е между две тези две големи групи, които са емигрирали и те са сигурно вече над 2 млн. души и онези, които са останали. Тези две групи постоянно се обвиняват взаимно за състоянието на нещата - Вие сте виновни, защо напуснахте, вие сте предатели… отидохте да търсите лесното.
Другите казват - вие там, дето останахте в България, защо не си оправите държавата, защо търпите крадци и мързеливци. Вие сте виновни. Така този конфликт е много жесток и неразрешим.
- Това е ситуация, в която България се е намирала и друг път. Но за първи път ти си и актьор, какво е усещането?- Аз съм и автор на текста. Актьорската ми дейност е под влияние на Краси Радков. Той много настояваше да играем заедно. В началото имах много сериозни притеснения и тревоги, защото аз не съм актьор. Колкото до ролята - аз си я написах. Аз съм най-облагодетелстван - когато нещо не ми харесва - аз го задрасквам или пък го дописвам.
Аз съм този, който живее в чужбина, Краси е българинът, който ще заминава. Събрахме се с наш състудент и режисьор Съни Синински и тримата седнахме и направихме спектакъла.
- Да продължим в тая плоскост- как се ражда една творба, една сатира. Впрочем, отдавна искам да питам и ето сега имам сгода- откъде е тази твоя фамилия?- Това ми е истинската фамилия, не е псевдоним. От малък съм свикнал да гледам на света иронично, не ми се е налагало да мисля какво да пиша, в кой жанр да работя.
Когато гледаш на света по този начин, темите извират пред очите ти всеки ден. Така следвам и духа на времето.
Социалните мрежи направиха така, че всеки човек да си мисли, че мнението му е важно и валидно. Това, че си написал някъде във Фейсбук, че Лили Иванова не може да пее, означава само, че ти си глупак. Това по никакъв начин не накърнява факта, че Лили Иванова е голямо име в българската музика.
- Всъщност, някой друг питал ли те е за произхода на фамилията ти?- Аз съм питал дядо ми. Моят род е от Каменово, Бургаско. Те са били земеделци - моите дядовци и прадядовци. Има някаква история, че са се местили от едно село в друго след Първата световна война. Като си пренасяли цялата покъщнина с волските каруци, някакъв човек казал да дадат на дядо ми кош с плява да си нахрани воловете и оттам тръгнало- Сиромаха, сиромаха…
- Е, то пък има и поговорка „Сиромах човек- жив дявол”, има ли нещо вярно в това?
- Не, аз определено не се чувствам нито сиромах, най-малко пък дявол…
- А до шедьовъра „Аз, Бойко” как се стигна?
- Какво „Аз, Бойко”?
- Култова книга си е, сигурно Борисов си я държи на някое близко до сърцето място…
- Аз не зная той дали изобщо чете. Беше споменал в едно интервю, че е прочел само „Винету”. ..
- Как се роди идеята за тази книга?
- По същия начин. „Аз, Бойко” я писах заедно с другите колеги - сценаристи от шоуто. Беше един много интересен творчески процес. В случая няма и много какво да измисляш. Самият Борисов ражда сюжети като герой от книга. Готов е, само трябва да го пренесеш на страниците.
- Най-големят проблем на работещите хора се оказва намиране на баланс между служебните и семейните ангажименти. Как се случват тези неща при Иво Сиромахов?
- Аз никога не съм имал такъв проблем, защото смятам, че не може двете неща да се сравняват. Трябва всеки да намери този баланс. Семейството има нужда от внимание, особено когато имаш малки деца.
Убеден съм, че трябва да прекарваш колкото може повече време с тях. Но за съжаление масово виждаме семейства, при които родителите почти не си говорят с децата.
По-скоро казват: Иди там, Остави ме, гледай телевизия, гледай таблета, играй на компютъра. Тези деца растат самотни, растат объркани, невъзпитани, след това стават възрастни и ние казваме: Тоя простак откъде се взе. А той всъщност от малък е бил един самотен, объркан човек.
Затова никакви компромиси не съм си позволявал със семейството. Разбира се, когато имам повече работа, работя, но всяка една минута съм гледал да бъда със синовете и със съпругата ми.
- Опростачването на нацията е факт неоспорим. Това, от една страна, е добре за теб, защото има добър материал за сатира. Този процес на връщане към културата и духовността ще се окаже сложен и труден?- Има една байганьовщина, която много силно е вкоренена у нас и тя винаги ще ни дърпа назад. Има го тоя манталитет - да прецакаш другия, да бъдеш тарикат, нещо да направиш не по правилата, да бъдеш по-агресивен към другите хора.
Алеко го е писал това преди повече от 100 години. Сега неговите герои пак ги виждаш и това мен ме плаши.
Това показва, че тия черти в националния характер са много устойчиви и много трудно подлежат на промяна. От друга страна пък виждаме млади и образовани, възпитани хора, които налагат друг стил.
За съжаление те са малцинство и не знам кои ще надделеят, дали байганьовците ще развеят байрака над всички.
- Симпатизирам на едните и на другите и смятам, че изобщо не бива да се противопоставят. Тези, които са навън, не са отишли там от хубаво. Те са отишли там, за да могат да издържат семействата си, да оцеляват…
- Може би са избягали от системата?
- Лошото е, че тези хора са вече над 2 млн. души, може би вече една трета от населението на България. Затова виждам, че тази пиеса вълнува хората, защото виждат себе си или някакъв свой проблем.
Затова трябва да търсим нещата, които ни обединяват, а не тези, които ни разделят. Българинът е обичлив човек, има много любов в сърцето си. По-скоро има едно недоверие, не си вярваме. Докато го има това недоверие, трудно ще вървим напред.