Стоянка Мутафова драматично пред в. "ШОУ": Съжалявам, че се върнах в България!

Симеон Сакскобургготски има слабост към мен. Помня раждането му, цяла София се радваше, споделя актрисата

Безапелационно най-голямата и обичана българска актриса е Стоянка Мутафова. Истинското й име е Стояна-Мария, но е объркано в един афиш и сега е позната на всички като Стоянка. Родена е на 2 февруари 1922 г. в София. Завършва класическа филология в Софийския университет „Климент Охридски“ и Държавна театрална школа в София. От 1946 г. до 1949 г. работи в театър в Прага, а от 1949 до 1956 г. в Народния театър “Иван Вазов”. Тя е един от основателите на Държавния сатиричен театър “Алеко Константинов”, където работи от 1956 г. до 1991 г. През 2001 г. получава наградата “Паисий Хилендарски”, а през 2002 г. орден “Стара планина” I степен. Стоянка Мутафова е участвала в много български филми и постановки. Има 3 брака. През 1946 г. се жени за първия си съпруг, чешкия режисьор Роберт Роснер, когато е на 23 години, а той – на 51. След брака отиват да живеят във Виена, а после заради неговата работа се преселват в Прага. Там голямата ни актриса завършва второ висше образование към театралния отдел на Пражката консерватория. Вторият й съпруг е Леонид Грубешлиев, по професия журналист и преводач. От него е единствената дъщеря на актрисата – чаровната Мария Грубешлиева. Третият съпруг на Стоянка е Нейчо Попов, актьор. С него за първи път се вижда в Народния театър, където тя започва да работи като актриса, а той е студент във ВИТИЗ. В началото на лятото най-голямата българска актриса сподели най-любопитните и нови неща около нея специално за читателите на “ШОУ”.

- Г-жо Мутафова, как се чувствате? Как сте със здравето – въпрос, който вълнува целия народ?
- Не знам колко вълнува целия народ, но вълнува мен, защото един ден се чувствам добре, друг не много добре. Абе стара съм вече, най-малките, дребни работи ми се отразяват. Лошото е, че не мога да излизам често. Навремето правех много стъпки вкъщи на килима. Взех да се чувствам скучно – въртях се по тия килими, броях до 1000 стъпки и ги зарязах. (смее се) Като е хубаво времето, излизам. В квартала се разхождам в един парк. Там хората са си засадили много хубави дървета – има цяла горичка борове. Сядаме с Муки на една пейка, но тя дълго не се задържа и тръгва. Оставам сама, после идва да ме вземе. Това ми е излизането.

- За какво си мислите, когато останете сама на въпросните разходки?
- Просто си почивам и се радвам на чистия въздух. Аз обичам природата. Когато гледам дърветата, те ме успокояват. Дойдох да живея тук само заради гората до нас, иначе е много далеч. Макар, че тогава имахме кола и за нас не беше проблем. Мъжът ми беше жив и на уличката пред нас имаше само две коли – нашата и на Калоянчеви. Когато Нейчо дойде пръв да види къщата, ми каза: „Далече е много, Стояно“, но пък щом разбрахме, че има гора – там сме. Аз мога да живея в гора. Една къщурка, не голяма ... и гора. Въобще обичам малко по-дивата природа. Подредени дворове – не! Като почнат – тука това, там онова. Не! Например моят двор в Драгалевци винаги е бил по-див. Където каквото сваря – бодна нещо и така е по-интересно. Отколкото тая леха така, тая иначе ... не ми допада. Предпочитам да е по-хаотично. Много харесвам да стоя сама сред природата. Това ме зарежда. Мисля си и за работата, и за живота, за детето. Там се чувствам най-добре. Сама сред природата. Някой близки ми викат: „Ама защо не вземеш някоя приятелка?“ Не, мерси!

- Преуморена ли сте от хорското внимание? 
- Прекалено много съм преуморена! Гледам да се усамотя. От малка съм такава. Много обичах всички да излязат от къщата и тогава казвах и на домашната помощница: „Айде бе, излизай и ти“. Тя ми казваше: „Ама къде ще ходя?“. Айде, викам, искам да остана сама. Вкъщи да няма никого. Тогава се чувствам добре. Почвам да си мечтая, да мисля. Понякога и не мисля, просто седя и си почивам, и се зареждам.

-  Самотата ви зарежда?
- Тя ме зарежда най-вече. Многото хора не. Не понасям много хора. Компании, събирания – дума да не става. Бамбашка от света съм си, от дете още.

- В последно време имате много ангажименти както в Сатиричния театър, така и в „Сълза и смях“, а те са свързани с много хора и срещи...
- Това не ми тежи. Например в гримьорната с екипа се чувствам добре. Но гледам колкото се може по-малко да ме занимават.

- Как се чувствате преди излизане на сцената след толкова години опит?
- Винаги малко се притеснявам. Гледам никога да не е еднакво с предишния път. Нямам закотвен модел на представлението и поведение, защото смятам, че това е едно замразяване и не ти работи фантазията. А в едно представление не ти ли работи фантазията, не става ли нещо по-друго, ще ми омръзне.



- Импровизирате ли понякога на сцената?
- Обичам да импровизирам, но гледам да е смислено, а не глупаво. Защото импровизацията е хубаво нещо, когато е умно. Винаги давам за пример как Кръстьо Сарафов през 1927 г. , когато бях още малко дете, как е импровизирал една реплика, която остана завинаги в „Големанов“, въпреки че не беше от пиесата. В царската ложа беше цар Борис Трети и там има един монолог, доста дълъг - “Какво мисли тоя, оня ...” и изведнъж той вижда царя и вика: “Какво мисли короната?”. И в този момент Борис Трети става, започва да ръкопляска и цялата публика става на крака. Царят веднага е пратил ордените и почестите си. И тази реплика остана. И моите реплики на баба Гицка останаха. Стеле Костов (Ст. Л. Костов е автор на „Големанов“ - бел. ред.) не беше жив, но жена му беше. Попитах я дали мога да добавя мои импровизации и тя разреши. Те си останаха, но когато само аз играя. На други не позволиха. 

- Коя е вашата любима роля?
- Тази на Анна Андреевна. Първо, защото тя не стана в България, нямаше успех. На Методи Андонов жена му беше мераклия да ме дублира, а тя не ставаше за тази работа и Методи в никакъв случай не искаше да й даде ролята. Тя взе един тефтер, молив, налапа една дъвка, започна да дъвче, гледа и пише. При мен когато така някой стои насреща ми... Методи го знаеше това. Аз съм играла във всички негови пиеси. Той без мен не правеше пиеси. С него дори сме се млатили. Хем се обичахме, хем се млатехме – разбира се, на шега, в творческия процес. Даже ми казваше: „Ма, муцо, ний не сме се били още, бе! Нищо няма да излезе от тази пиеса“ (смее се). Та да се върна на жена му – стои и джвака. Аз не съм от тези, които могат да се абстрахират от това. Тръгваме за Съветския съюз. Така се уплаших! Викам си „Боже, какво да правя сега, какво? 
Крак ли да чупя, какво да правя?”
Не исках да играя тази роля. Стигнахме в Съюза, но аз през нощта премислих. Знаех си грешките, но нямах сили някак си да обърна ролята. Накрая го реших и промених всичко. На другия ден, когато се вдига завесата, първо излизаме аз и Невена Коканова –тя играеше дъщеря ми. Продължих ролята по моя си начин и разбрах, че съм улучила. Салонът гръмна от смях, всичко мина отлично. В гримьорната си прибирам нещата и отвън стои един човек, не го познавам кой е. Хубав, строен, но непознат. „Добрий ден“ - казва. Като ми хвана ръката и взе да я целува и да се кланя до земята. Викам: „Кой сте вие?“. Отговори ми, че е Марк Захаров. Не можах да повярвам! Аз му разказах всичко, което ми се беше случило в главата по повод пиесата. Той каза, че е същият. Имало ли някой, който го смущава – не може. Има ли дразнител не става. Артистът иска условия, атмосфера. Не някой да му стърчи над главата. С Цветана (жената на Методи Андонов - бел. ред) и досега сме приятелки. Наскоро й бях на гости и ми каза: „Стояно, Стояно, сега разбирам, че аз не съм родена за артистка. Трябваше да стана режисьор“. Тогава й казах, че съм преживяла тежко тази пиеса и въпреки всичко съм я направила заради нея, за да й докажа, че мога да се справя. Тя няма чувство за характерни роли. Стои си вкъщи, никъде не ходи. От време на време ходя да я виждам. Тя е много образована жена и много хубава. Антична глава има, на богиня. 

- След като й ходите на гости – правите ли го често и при кои други приятели отивате? 
- Не, освен на Цеца не ходя другаде почти. Да я виждам как е, защото с нея винаги сме се разбирали. Хем я беше яд на мен, че все аз получавам роли, а тя някъде по-накрая нещичко, защото иначе Методи трябва да бъде убит, ако тя не получи роля. Тя си остана незадоволена докрай, защото си мислеше, че човекът, който й пречи, съм аз, но накрая разбра, че и да ме има, и да ме няма, все същото е. 

- В частни разговори сте ми споделяли, че обичате да гледате сериали?
- По принцип не обичам, но сега наистина гледам турски сериали, защото там откривам големи артисти. Смятам, че ние си приличаме с турците. Комшии сме, но те с много пари направиха цяла школа, която се обучаваше в Америка. Всичките им артисти в киното са минали през тази школа и това се чувства. Този, който наскоро игра Сюлейман – великолепен! Той играеше с очите си! Сега ми харесва Еркан Петеккая – той е съвременен, но много хубав. Това обаче не го интересува. Той го е хвърлил това и пет пари не дава. Важното е, че играе истински, с дълбочина – затова обичам да го гледам. Обикновено играе баща. Драматични роли. Въобще ако не са тези пусти патаклъми, които стават в Турция... Иначе като кино отидоха много нагоре! Аз на това им се радвам. 

- Да се върнем отново на вашите представления. Къде играете в момента?
- В момента играя в „Госпожа Стихийно бедствие“ в Откритата сцена на „Сълза и смях“. Това е пиеса, която е хем по автор, хем не е по автор. Малко Димитър Шарков я преиначи. Тя е по Алдо Николай, но я изменихме. Играе се много години и винаги е пълен салонът. Другите са „Столетие мое“ по Мишел Лоранс, с която ми честваха 90- годишнината в Сатирата и още се играе. Авторката беше дошла специално за премиерата. Помня, че мина много бурно. Играя и в „Скакалци“ с Любо Нейков, ролята на баба Йовка. Не бива да се преуморявам. Пътувам и из страната, но малко по-рядко отпреди. 



- В „Столетие мое“ лирическата ви героиня Малу чества своя стотен рожден ден. Намирате ли аналог в нейния образ с вас самата?
- Да, абсолютно. Все едно, че авторката ме е познавала, като я е писала. Абсолютно по характер Малу е като мен. 

- Трябваше да се включите и в концерта на Кичка Бодурова в Мадрид, като неин специален гост? 
- Да, трябваше, но лекарите ми забраниха категорично. Аз не съм още добре, затова играя по-леки пиеси. Не натискам много и не играя чак толкова често. Преди всяка вечер бях на сцената. Стендът ми е дребен, но си е инфаркт. В началото не знаех, че не трябва да правя резки движения, не се пазих. Лекарят ми каза да се пазя и никакъв самолет. Затова отказах на Кичка. Съжалявам много. С нея сме големи приятелки, познаваме се от много време. Помня я от Челашкановия оркестър. От другите певици спомен не остана, но тя се наложи. 
Аз й дължа много, ние много се обичаме с Кичка. Още когато тя започваше, се запознахме и я усетих. Тя се различаваше от другите, които просто подпяваха. Тя ме научи да играя табла (смее се). Въобще Кичка е много умна жена, много интересна, хубава, добра певица. Интелигентно пее. Не вряка само, както някои. При нея всичко е дозирано, както трябва. Една изградена певица и артистка. Тя носи култура, отделям я от другите певици. Без да оскърбя другите, но тя няма този печат, който обикновено естрадата го носи. Много съжалявам за Мадрид, но в турнето й в България , само да съм здрава, ще се включа с удоволствие. 
Като се влоших тези дни, се уплаших много. Детето ми няма никого освен мен и ми се иска по-дълго да съм до него. 

- На концерта в Мадрид беше и Цар Симеон Втори. Той изпрати специални поздрави за вас...
- Благодаря! Той има слабост към мен. Бяхме на едно награждаване. Той ме заговори. Споделих му, че помня, когато се роди. „Ама как ще помните, не сте ли по-млада от мен?“, ми каза той. „Не, аз съм 15 години по-голяма от вас!“. Когато той се роди, бях в първи гимназиален клас. Помня топовете. Имахме математика, оставихме я и тръгнахме из София. Беше пълна с хора, радващи се, че си имаме престолонаследник. Той е аристократ. 

- След няколко дни той ще чества 80-годишнина. Какво ще му пожелаете?
- Ами преди всичко все така да не му личат годините. Никога няма да кажеш, че е на толкова. Държи се много. Не знам дали все още си мечтае за короната, пожелавам му да е жив и здрав и каквото иска да му се случи. Много хубав човек е – образован, културен. С него е много приятно да се общува. Религиозен е. По Великден се виждахме в „Александър Невски“. Когато бях здрава, ходех всяка вечер. Имах близки, които боядисваха яйцата. Той си имаше място и ние близо до него, защото човекът, който ни водеше, не беше случаен. Там се засичахме често със Симеон. Баща му знае много езици. Борис беше много духовит. Имаше големи светли очи ...



- Всеизвестно е, че с дъщеря ви Муки сте като два остри камъка. Как е тя?
- Благодаря, добре е. Помага ми за всичко. Измързеливих се. Викаме една жена да ни помага понякога. Да ми е здрава! Макар и наистина да сме два остри камъка, не можем една без друга. Тя ми е всичко!

- В аристократичния ви дом имате домашни любимци – два котарака – Чарли и Сара. Разкажете малко повече за тях?
- Да (смее се). Моят другар е Чарли. Това котенце Муки го намери на улицата. То е тръгнало след нея. Тя се връщала от Драгалевци, но пеша. Без кола, въпреки че имахме шофьор тогава. Близо до гробищния парк се явило това коте и тръгнало подир нея. Дошло е до къщата ни чак и тя е разбрала, че трябва да го вземе. 10 дни само е яло, спало и пило мляко вкъщи. И полека - лека това коте като стана един разкошен котарак. Той много ме обикна мен. Когато съм ядосана и не му обърна внимание, много страда. Много е чувствителен. Всичко минава през очите му. Той не е породист, а всеки вика: “Леле, какъв хубав котарак имате!”. Разбира български, сега трябва някакъв чужд език да учи. (смее се) Сара е персийка, грамаден косъм. Голяма сладурана и мързеланка. Тя е като котенцата от телевизионните реклами. Обичам си ги много и двамата!

- Много ли сте крадена през годините?
- Много, много! Ето и последния обир, както знаете. Съжалявам най-вече за това, че последният ми подарък от Нейчо беше там – един разкошен пръстен – платина с брилянти и с великолепен изумруд. Вълшебен! Къде изчезна в тая цялата галимация... Абе, който го е взел – халал да му е!



- За какво мечтае Стоянка Мутафова?
- Е, тепърва мечти (подсмихва се). Забравих да мечтая. Започнах в обратна посока, към миналото си. Мечтите ми отиват там, какво е било... От тук нататък за какво мога да мечтая? Дано да не рухна на ръцете на Муки, сега все още сама се оправям. Тя не ме пуска, но мога и сама. Имам и един бастун, но не го ползвам много, само навън – кривак овчарски (смее се). Вкъщи не го ползвам. 

- А съжалявате ли за нещо?
- Че се върнах в България от Прага. Имах голяма любов с Роберт Роснер. Той беше световноизвестен, работил е с Райнхарт. Беше евреин и тръгва да бяга към Палестина. Но тук засечка и не може да мръдне и тогава имаше две шоколадени фабрики. Една от тях беше на Пеев, те правеха шоколад в България. Неговото дете е заеквало и Роберт се сдружава с някакъв човек, влиза в контакт. Води човека у Пееви и оправят детето за няколко месеца – говори равно и гладко. Пеев взима Роберт под крилото си и така се спасява. Беше преподавател в театралната академия за кратко и си тръгна. После го виждах много рядко.

Интервю на Евгени Боянов