Стоянка Мутафова: Съпругът ми ме пребиваше от бой!
Не ми се живее вече!
Великата ни актриса Стоянка Мутафова е родена на 2 февруари 1922 г. в София. Баща й Константин Мутафов е драматург в Народния театър „Иван Вазов“. През 1941 г. завършва Първа софийска девическа гимназия, а след това - класическа филология в Софийския университет „Климент Охридски“ и Държавна театрална школа в София. От 1946 г. до 1949 г. работи в театър в Прага, а от 1949 до 1956 г. - в Народния. Тя е един от основателите на Държавния сатиричен театър „Алеко Константинов“.
<em>Стоянка Мутафова има 3 брака. През 1946 г. се жени за първия си съпруг - чешкия режисьор Роберт Роснер, когато е на 23 години, а той - на 51. След брака отиват да живеят във Виена, а после заради неговата работа се преселват в Прага. Вторият й съпруг е Леонид Грубешлиев, по професия журналист и преводач. От него е единствената дъщеря на актрисата - Мария Грубешлиева - Муки. Третият съпруг на Мутафова е актьорът Нейчо Попов. За него тя казва, че е любовта на живота й. С Нейчо за първи път се вижда в Народния театър, където тя започва да работи като актриса, а той е студент във ВИТИЗ.<br /> <br /> В уникална изповед пред “ШОУ” голямата актриса разказва за любовите си, за приятелствата си, за ударите под кръста в театъра, за привързаността към дъщеря си… Стояна сваля маските и грима специално за читателите на народното издание!</em><br /> <br /> <hr /> <strong>- Госпожо Мутафова, преди седмица се навършиха 40 години от смъртта на вашия съпруг - незабравимия актьор и режисьор Нейчо Попов. Мъжът, след чиято кончина сложихте кръст на сърцето си...</strong><br /> - Преди винаги вадех некролог, сега си викам: “Няма да правя нищо!”. От театъра му направиха и има и на нашата врата залепен... Той не обичаше да се изтъква! Нейчо имаше слабо сърце и все ми казваше: “Аз няма да живея много дълго!”. Тогава точно излезе “Римска баня”, имаше голям успех, но доста хора не искаха пиесата да има успех! Започнаха едни слухове - че ще затворят театъра, че Тодор Живков няма да е съгласен с тая смелост!... Нейчо преживяваше това много тежко. Даже един ден го видях, че се е облегнал в кулоарите на театъра на стената и някъде се е замислил. Попитах го: “Какво мислиш, бе, Нейчо?”. “Абе, мисля, да не стана причина, аз да туря катинара на театъра! Боже, какво правя, не знам!...”. Викам му: “Недей, не се безпокой! Недей слуша, това са зли хора, яд ги е!”. И наистина така стана – в художествения съвет се изказали, че е скучно... Да, защото той не допусна да има евтин смях в постановката! Премиерата мина при много голям успех, театърът щеше да се срути от аплодисменти! Като отидох да го поздравя, видях на лицето му изписано страдание. Цялото страдание, което беше изпитал, се беше появило на лицето му! Стреснах се: “Боже, този човек да не вземе да направи нещо!”.<br /> <br /> И наистина - не минаха и няколко седмици след премиерата, и той замина за Бургас да поставя една пиеса, това беше родният му град. Там получава инфаркт…<br /> <br /> <strong>- Къде ви завари вестта, че вече го няма?</strong><br /> - Бях много близка с проф. Пилософ. Тя звънна на вратата, беше вечер, попита: “Как сте?”. Казвам: “Добре, благодаря”. А тя: “А, у вас, топличко, приятно... Хайде, да отидем в спалнята, че там е най-топличко!”. Върти се и не знае какво да ми каже... Викам: “Какво става, как е Нейчо? Какво му е?!”. “Абе, там...”. Някакво предчувствие ме разтърси: “Какво?! Жив ли е?!”. Тя нямаше сили да ми каже. Излезе. В това време цяла тумба нахлу вкъщи - Калата, жена му, от кооперацията, и от театъра хора... Питам Калоянчев: “Какво, мъртъв ли е?!”. Той каза: “Да”. Наведе глава и взе да реве. Не помня каква стана оттук нататък! Ей така научих... Страшно!<br /> <br /> <strong>- Тогава вие се затваряте, отказвате дори да работите…</strong><br /> - Да, не исках! <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>Затворих се вкъщи 3 месеца! </strong></span><br /> <br /> Аз в моята стая, дъщеря ми – в нейната, на другия край на апартамента, не се виждахме! Не исках никого да виждам! Имахме едно коте – Любчо, той спеше нощно време в краката на Нейчо, а кучето – Фльонгата, спеше в моите крака. Не ги поглеждах, все едно не съществуват... И знаете ли кое ме накара да погледна, че има свят? - Кучето. В един миг забелязах, че едни очи ме питат: “Защо... защо? <br /> <br /> Докога няма да ме виждаш?”. Фльонгата ме гледаше с един много тъжни, много питащи очи... Аз се стреснах, погалих я и й казах: “Няма, няма, аз те обичам, аз те обичам, обичам те, разбира се, то се знае, че те обичам, спокойно, спокойно, спокойно...”. Тогава отидох и при Муки. Отворих вратата й и викам: “Муки, и аз, мамо, по същия начин преживявам нещата, не исках никого да виждам...”. По един и същ начин преживяхме този ужас, защото много го обичахме, и ние двамата много се обичахме с него! Рядко има такива бракове, в които обич и любов да вървят заедно!<br /> <br /> <strong>- След него, вашето сърце вече се затваря за мъжете?</strong><br /> - Да, абсолютно. Много смешно - обади се една съученичка, бяха минали няколко месеца и вика: “Знаеш ли какво говорят хората, ма? О, тая ли – <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>тая ще се ожени сега за Тодор Живков, както и той е вдовец!”</strong></span><br /> <br /> /смях/ Мен хората отблизо не ме познават въобще! След Нейчо, не само, че не се ожених, но и мъж не съм поглеждала - нямах такава необходимост, при мен се заключи всичко! До там бях! А аз останах вдовица на 52 години!... Никой не вярваше, че моят живот ще продължи така. Но човек се познав, когато дойде някакъв голям момент в живота му - тогава го виждаш какъв е!<br /> <br /> <strong>- Има още един мъж, който много сте обичали. Как се запознахте с първата ви голяма любов Роберт Роснер? Вие сте на 23 години, а той - на 51…</strong><br /> - Тук, в България. Той е полски евреин, който бяга от хитлеристите. Всичките му роднини загиват в Бухенвалд! Някой го скрива у нас, в някакво пловдивско село. Беше работил с най-големите артисти в света! Беше преподавател в театралната академия, където аз постъпих. Плюх на всичко, явих се, плюх на последния си изпит в университета по класическа филология! Роснер ми беше професор. <br /> <br /> Впечатли ме с голямата си култура и ерудиция, със силното си присъствие! Аз не мога с всякакъв мъж да дружа! Помагаше ми и в работата. Като завърших, бях назначена в Народния театър, когато той трябваше вече да си тръгва. Трябваше да се погрижи за имотите, които са му останали от баба му и дядо му. Той замина пръв, а аз след него – зарязах театър, зарязах всичко и тръгнах! Оженихме се. Но дълго време бяхме разделени. Него го викаха ту в Париж, ту в Лондон, ту в Москва… Искаха го там да работи! Отиде – върне се, отиде – върне се... През това време Грубешлиев започна да се върти около мене, хванах се с него <br /> <br /> <strong><span style="color: rgb(128, 0, 0);">и... така стана белята!</span></strong><br /> <br /> Леонид Грубешлиев беше студент в Чехия, но не беше издържал нито един изпит! /смях/ Преди това той е имал любов с дъщерята на Людмил Стоянов, която беше женена за художника Хосе Санчес, имаше и син. Стигат до брак. Майка му, Мери Грубешлиева, не го приемаше това, искаше да ги раздели. Тя мен ме обикна именно заради това! /смях/ <br /> <br /> Като дойде в Прага, скачаше като луда по улиците: “Моята снахичка, моята снахичка!”… Не ми се говори по този въпрос, защото в дъното стои една нечиста политическа история! Много съжалявам, че се подведох по някои неща... Имаше едно подвеждане, една грешка и ... аз на бърза ръка се разведох с Роснер! След това се разбра, че не е така... Никога повече не се срещнахме, не се изяснихме! А и аз го нараних много, оставих го съвсем сам! Чехите са големи шовинисти, но това не им пречи да оценяват хубавото и у другите! Много ме хвалеха - хвалби, хвалби, до Господа! Въобще, в съвсем друга държава живеех аз и съжалявам, че я напуснах!<br /> <br /> Върнах се в България и се оженихме с Леонид. Разбрах веднага грешката си! Добре, че поне родих Мукито! Никога не съм била влюбена в Грубешлиев и той усети това! Била съм влюбена в Роберт Роснер!... Грубешлиев ме пребиваше от бой, та той си беше побойник! Беше с такъв характер - буен, много избухлив!<br /> <br /> <strong>- Но, когато трамвай му отрязва крака, вие сте до него в болницата...</strong><br /> - Тогава Грубешлиев <br /> <br /> <strong><span style="color: rgb(128, 0, 0);">искаше да се самоубива! </span></strong><br /> <br /> Там бях, до него! Една лекарка ме спря и ми каза: “Ние не сме виждали такава всеотдайност, браво!”. Те си мислеха, че от голяма любов го правя. Това не беше така, но аз трябваше да го спася този човек! Един млад мъж, на 30 и няколко години, да остане без крак, това е страшно! Много страшно нещо му се случи!<br /> <br /> <strong>- Но в крайна сметка се разделяте...</strong><br /> - Грубешлиев ме остави. Казваше: “Знам, че ти ще ме оставиш, защото съм без крак!...”. Започна да си мисли, че му изневерявам, а нямаше такова нещо! И побърза той да ме остави. А за мен това нямаше никакво значение – дали е с крак или без крак... Когато един човек преживее такова нещо, му се изкривява психиката! Но... това, в крайна сметка, е бащата на моето дете...<br /> <br /> Моята свекърва много ме обичаше, извънредно много! И досега ми е мъчно за нея. Мери беше много суетна, като млада беше много хубава. <br /> <br /> <strong>- Свекърва ви не е обичала вашата приятелка Невена Коканова?</strong><br /> - Нито я обичаше, нито я мразеше. <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>Беше се пуснал слух, че Нейчо бил имал връзка с Коканова! </strong></span><br /> <br /> Нейчо не е имал връзка с никоя друга жена, когато е бил мой мъж! Нито аз съм имала връзка с друг мъж, когато бях негова жена! Обичах го този човек извънредно много! Двама души съм обичала в този живот - Роберт Роснер и Нейчо Попов! И до ден-днешен не мога да се примиря, че Нейчо го няма! Той притежаваше много качества, не беше и чист българин – едната му баба беше французойка, другата – германка, дядо му – хърватин, много малка част от кръвта му беше българска.<br /> <br /> <strong>- След развода ви с Леонид Грубешлиев, имате връзка с Лео Конфорти - защо не се получи нищо?</strong><br /> - Лео Конфорти замина за Израел и ми донесе много подаръци. Викам: “А за Муки?!”. “Ей!!!” - и той се удари по главата! Но на мен това ми беше достатъчно! Винаги много, много съм обичала Муки! Но аз не направих нищо моето дете да покаже колко талант има! Нейчо, ако беше останал жив, нямаше да остави нещата така! Той умираше за нея и тя за него! Нямам от него дете само, защото той каза: “Няма да раздвоявам любовта си! Това е моето дете!”… В началото Муки беше малко резервирана и подплашеничка под влияние на баба си, понеже на Мери не й беше приятно, че аз се ожених след развода с Леонид. Тя не обичаше Нейчо! Който и да беше, нямаше да го обича! На нея й се искаше аз да си седя с Мукито, а нейният син да си прави, каквото си иска!...<br /> <br /> Муки и до днес не може да забрави чичо си Нейчо! Тя и затова не си намери мъж. Все ми викаше: “Искам да намеря човек като чичо Нейчо!”. Казвах й: “Къде ще намериш човек като чичо си Нейчо, такива вече няма! Друг такъв в България няма да намериш!”… Когато се запознахме, Нейчо беше женен, но нямаше деца. Мисля, че ако имаше деца, нямаше да се разведе! На бившата му съпруга й направихме апартамент, а ние живеехме под наем! Намери й хубава работа, и всичко!...<br /> <br /> <strong>- Какво ви привлече в него?</strong><br /> - Привлече ме чисто като мъж, преди всичко! Беше много мъжествен, без да бъде коцкар! Много добрите мъже и много добрите любовници не са коцкари! А и смесената кръв е хубава кръв! Очите му бяха зелени, но особено зелени, като зелените маслини! Много топли и много тъжни...<br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>Никога не съм била флиртаджийка. Или идва любовта при мен, или не идва!</strong></span><br /> <strong><br /> - Да се върнем към началото на вашата артистична кариера. Баща ви иска да ви попречи да станете артистка дори пише писмо до шефа на комисията?!..</strong>.<br /> - Моят баща Константин Мутафов беше драматург в Народния театър и много добре знаеше какво става в театрите – как се издигат някои хора, как падат други, картината и атмосферата му бяха ясни. Той много искаше да ме предпази от всичко това! Следвах класическа филология, оставаше ми само един изпит. Баща ми много искаше да стана археолог, това беше мечтата му. Явих се на един конкурс да продължа следването си в специалност “Археология” в Италия, тогава в Софийския университет още нямаше такава катедра. Въпреки, че издържах изпита, отказах да замина. Имах голям мерак за театъра и не ме интересуваше друго! <br /> <br /> Когато се явих първия път на изпит в театралната академия, тогава директор беше Владимир Полянов, и баща ми му пише едно писмо, което се пази още, само в моите ръце не го дават, да не го скъсам! /смях/ Пък аз нямам такива намерения! Напротив! Това писмо ми е много мило, защото то е един вопъл на един баща, който много обича детето си и иска да го спаси! Той ме познаваше колко съм чувствителна и знаеше, че няма да се боря с нечестни средства. Казваше: “Разбери, нямаш характер за тази работа! Трябва да можеш да правиш компромиси! Трябва да бъдеш №1 като актриса, иначе няма смисъл!”. Много често след това съм се сещала за неговите думи! И <br /> <br /> <strong><span style="color: rgb(128, 0, 0);">много пъти съм съжалявала, че се захванах с театър, че и до ден-днешен!</span></strong><br /> <br /> Дори се чудя как съм стигнала и дотук, без да правя компромиси! И се гордея с това! Какво съм постигнала – не знам! Публиката знае, хората знаят. Аз самата винаги се подценявам, това го има в характера ми. Хората мислят, че при мен всичко е било много розово, но това в никакъв случай не е вярно! Аз съм премного чувствителна и премного прозорлива! Много добре знам кой какво работи срещу мен, имам много силна интуиция! Докато други казват: “Аз съм много талантлива, много съм хубава!” - такова нещо аз не мога да кажа! Първо, то за хубост не може да се говори при мене, де! /смях/ Красавица не съм била, но не съм била и някой урод, който да не може да се покаже на сцената! Много съм самокритична, даже това ми е пречело. Например, не обичам да ме гледат, като репетирам, защото усещам кривите погледи. Методи Андонов ме разпредели в “Ревизор” в главната женска роля - Ана Андреевна. Неговата жена - Цветана Гълъбова, тя вече не му беше жена, но пак му беше жена, защото две деца имаха и той й се подчиняваше, искаше същата роля, да ме дублира! Сядаше тя на първия ред, извади един тефтер, един молив и дъвчеше дъвка! Дъвче, пише и ме гледа! Дъвче, гледа ме, пише! Не мога да репетирам, в такива моменти не мога да репетирам! Скрих се в себе си и някак си не можах да донаправя ролята като хората! Само знаех, че липсва нещо, но не мога да го донапипам, защото тя много ми пречеше! А всъщност <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>Цветана Гълъбова е една бездарна артистка, горката! </strong></span><br /> <br /> Тя написа и книги за моя антиталант. За себе си тя си беше по-хубава! Бяхме приятелки с нея - умна, културна, интелигентна, но... няма талант да бъде артистка, там е работата! <br /> <br /> И... тръгнахме за Съветския съюз да играем “Ревизор”. Бях притеснена до смърт! Във влака си викам: “Боже, какво да направя, крак ли да счупя, какво да направя да не изляза в тази роля! На краставичар краставици ще продавам с тази моя недонаправена роля! Като стигнахме в Москва, преди първото представление, цяла нощ не спах и премислях грешките си. На другия ден като се вдигна завесата - с нас с Невена Коканова започваше, тя играеше дъщеря ми - аз плюх на всичко и си казах: “Ще правя това, което смятам, че е хубаво! И наистина - усетих, че хванах бика за рогата! Като свърши представлението – успех голям! <br /> <br /> На другия ден вестниците отбелязаха на първо място Нейчо Попов, който направи нестандартен градоначалник, не го направи банален и тривиален, както го играеха, а на второ място поставиха мен, в ролята на Ана Андреевна! Като голямо постижение! Голям шум се вдигна около моята роля! Един ден там срещам някакъв млад човек, поздрави ме и попита: “Вие играхте Ана Андреевна?” Казвам: “Да”. Той ми хвана ръката и се поклони до земята: “Аз съм Марк Захаров!” /един от най-големите руски режисьори – б. а./ Като чух кой е, щях да падна! /смях/ Разтреперах се цялата! И до ден - днешен, когато не вярвам в себе си, се сещам за такива мигове! Те ме крепят, те ми дават сила да живея! Когато ме е оценил голям професионалист, тогава вярвам в себе си! А това, че някой ме потупал по рамото по улиците, че много добре съм направила някаква смехория - това не може да ме топли мене, в никакъв случай! <br /> <br /> <strong>- Вие почти ослепявате на сцената, разкажете за този инцидент... </strong> <br /> - Не бях млада, някъде 60-годишна, но младеех много - катерех се, въртях се на едно колело! Един грамаден декор падна върху мен, Кольо Анастасов без да иска, го бутна. Апликира ме на земята! Има режисьори, които пълнят сцената с желязо и дърво, а не я пълнят с изкуство! Подобен беше и този случай! Когато ме вдигнаха, не виждах нищо, само кръв - червени хризантеми пред мен цъфтяха! <br /> <br /> Страшно! Много увреждания получих! Не ми дадоха да оперирам очите си, защото макулата ми е ранена много лошо, а това е един много важен орган за окото. Ходила съм по цял свят при най-големите лекари за очи. Всички казват едно и също. Каквото каза най-напред в България нашият голям специалист проф. д-р Даскалов, това казват всички: “Вие имате увредена макула и много е опасно да се прави операция! Вариантите са два – или ще помогнем, или ще ослепеете напълно! Трябва сама да изберете!”. Помислих си: “Колкото виждам, ми е достатъчно, по-добре, отколкото да ходя с бял бастун!”… Оттогава не мога да чета! Ролите ми ги пишат с едри букви и чета с една специална лупа, която си донесох от Канада! <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>Мъча се много, мъча се...</strong></span><br /> <br /> А аз много обичах да чета, извънредно много, и то сериозна литература! Много се смея на някои хора, които казват: “Аз много чета!” А се оказва, че те си купуват книги по бензиностанциите!” Смятат, че това е голяма литература! Не, аз четях висока литература! И до ден-днешен се нуждая само от това, но, за съжаление, не мога!...<br /> <br /> <strong>- Вие имате приятелства във вашата гилдия. Били сте много близки с Невена Коканова...</strong><br /> - Имах голямо приятелство с Невена Коканова и много страдам без нея! Дойде в театъра едно момиченце, много красиво, побърках се, като я видях: “Боже, колко е хубава!” А то, горкичкото, само плете едни тънки краченца, много неудобно се чувстваше... Много скоро станахме приятелки. Чудила съм се: “Невено, голяма разлика има между нас, аз мога да ти бъда майка!”. А тя рече: “Важното е, че сме една кръвна група, това е важното!” Но тя беше много по-мъдра от мен, много по-мъдра! Каквото ми е казвала, много точно е било! Беше много свестен човек! Като почина Шарлето /съпругът на Коканова, режисьорът Любомир Шарланджиев – б. а./ не се деляхме вече двете дружки. Невена беше дълбоко в себе си много сериозен човек, макар че се опитваха да я изкарват такава – онакава, но да имат много здраве! Накрая, преди да умре, трите с нея и с Мара Статулова не се разделяхме! И в болницата само ние ходехме...<br /> <br /> <strong>- Но Георги Калоянчев си остава най-близкият до сърцето ви приятел... </strong><br /> - Така си остава, макар че много сме се карали с него! Много! Винаги в средата седеше Цветана Гълъбова! Тя нали се беше лепнала за него! Правеше интриги между двете семейства даже, много често не сме си говорили с месеци с Калоянчев! Гледаше да ни отчужди, някой път успяваше... Той, Методи /режисьорът Методи Андонов – б. а./ я остави, но Калоянчев как ще го разведе?! Той много си обичаше и жената, и децата!<br /> <br /> <strong>- Казвате, че живеете само заради дъщеря си…? </strong><br /> - Никак не ми се иска да остане самичка! Хем <br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>не ми се живее, <br /> </strong></span><br /> хем искам да живея заради детето, да си я виждам! Много силно я обичам! Ами, едно единствено дете! А и тя е много добър човек, много чувствителна, но непрактична като мен! Бетер мен! Не може да се оправя в живота. Малко с нервите не е добре, но много тежко преживяхме смъртта на Нейчо, това се отрази и на двете ни страшно много! И много хубавичко на околния свят, с който работя! Много жалеха, много, много, ах, и сълзи се ронеха, като си отиде Нейчо, но него истински го обичаха само свестните хора...<br /> <br /> - Смятате ли, че Муки е била във вашата сянка и това донякъде й е попречило в живота?<br /> - Да, разбира се, това винаги съм го усещала. <br /> <strong><br /> - Твърдите, че сте мрачен човек…?</strong><br /> - Не съм много весел човек. Много веселите хора са по-глупавичките. На всичко се смеят, лесно се смеят, леко приемат нещата! Аз приемам много тежко нещата! От малка съм такава – не искам много да се радвам, да не дойде лошото след това!<br /> <br /> <strong>- Самотна чувствали ли сте се?</strong><br /> - Не, никога! Не страдам от това, че не съм се оженила, че нямам съпруг. Някои казват: “Ожени се, ма, да не си сама!”. Е, как така?! /бурен смях/<br /> <br /> За кого да е, да се оженя, само и само да не съм сама?! Няма такова нещо при мене! Аз и сама не съм сама! Във всякакъв смисъл! /продължава да се смее/<br /> <strong><br /> Едно интервю на Валерия КАЛЧЕВА<br /> <br /> </strong><br />