Тони Димитрова ексклузивно пред в. "Шоу": Да бутам на някого пари, за да ме лансира – пълен абсурд!

Тони Димитрова е една от най-обичаните български певици. Обожавана най-много в родния си Бургас, където започва кариерата си в началото на 90-те години на миналия век. За голямата сцена през 1995 г. я открива звездното семейство Ева и Гого от „Тоника”. И до днес Тони умее неподправено и категорично да пленява публиката с талант и усмивка. А разговорите с нея са винаги емоционални и пълни с откровения.

- Тони, намирам те в разгара на едно нетрадиционно турне, в което Орлин Горанов е само в дамска компания и дори ще навърши 60 на сцената! Какви са емоциите?
- Разкошно е. Прекрасно е да работиш с хора, които обичаш. За Орлин даже не знам какво да говоря, ти прекрасно знаеш отношението ми към него. А и аз не познавам човек, който да има друг тип отношение към него. Той е певец, човек и приятел от световна величина! Просто много го обичам! А пък другите момичета (Кристина Димитрова, Маргарита Хранова и Мариана Попова, бел. ред) са едни възхитителни същества, прекрасни певици, които също са се доказали във времето. Те умеят да правят това, за което сме всички на тази сцена. Много е хубаво да сме заедно.

- Емоцията ти за Орлин Горанов обаче се откроява над всички останали. Провокирам ти съзнанието сега, за да ми кажеш някоя колоритна ситуация с него още от времето, когато сте се запознавали…
- (смее се) Чудесно. Той има невероятно чувство за хумор, все гледа да разсмее и винаги му се получава много добре. Сега напоследък често имитира гларусите и както си седиш, изведнъж започва и предизвиква голям смях. Той е и изключителен имитатор, освен това и безкрайно талантлив актьор, да не говорим пък колко е умен. Помня преди години, когато за първи път ме впечатли – тогава все още не бяхме толкова близки, а аз бях много респектирана от него. Освен това ми стана още по-скъп, щом разбрах, че е женен за втората ми братовчедка. Та решавах аз една кръстословица, в един момент Орлин дойде, взе я и я реши за нула време. Каза ми някои неща и
на мен буквално ми увисна мандибулата
(долна челюст, бел. ред) (смее се). Има енциклопедични познания, много е умен. Ето и онзи ден бяхме в Добрич и си говорим. А аз често обичам за използвам някакви по-рядко срещани думи за моите колеги – и казвам „ааа, тези сарахоши (несериозни хора, пияници и др., бел. ред)”, а той веднага казва: „Братчедче, не е сарахош, а сархош” – моментално го провери и ми показа. Това беше откритие за мен след толкова години. И винаги, когато съм искала нещо да му споделя, ей така да му кажа, никога не ме е отпращал с думи от типа „абе айде сега, не ме занимавай”. Много добър и свестен човек.

- Спомена, че със съпругата на Орлин Горанов сте братовчедки, а това го знаят много малко хора. Кога разбра за това?
- През 2000-2001 година. И то не, защото не си знам родата, а се получи уж случайно. Родата на майка ми е много голяма, имам петнадесет първи братовчеди, една част от които дори не знам къде са. И вторите са така. Как се открихме ли? Още не се занимавах с пеене и помня много смътно как майка ми беше дошла и казва: „Абе този май се е оженил за дъщерята на моя братовчедка”, но тогава изобщо не го познавах. Не съм и предполагала, че един ден ще бъдем колеги, приятели. Този диалог някъде остана в дъното на съзнанието ми. Минаха години и на един концерт Орлин дойде при мен и вика: „Знаеш ли, че аз съм съпруг на твоята втора братовчедка Валя?” и на мен ми просветна този диалог. Веднага се прибрах, казах на нашите и така тръгна всичко. Изключителна радост беше. Валето е такава сладурана, ефирна, умна, сладка, готина жена. Двамата са чудна двойка, Господ е събирач.


Когато говори за дъщеря си Маги, певицата грее от щастие 

- Пееш „За тебе хората говорят”, а какво говорят хората за теб?
- Ооо, различни неща. И хубави, и лоши, но това е нормално. Не може да има само захар, трябва и сол, а и пипер. Но ще ти споделя нещо – преди време имах фейсбук, но се случиха някои случки и реших да не се занимавам повече с него. Обаче от два или три месеца имам официална страница в социалната мрежа и ютуб канал, благодарение на едни много работливи и свестни момчета от Бургас. Реших, че на десетина дена ще пускам песни и ще разказвам историята им – много от които хората изобщо не са чували. Защото от албумите, които съм издавала през годините, са се завъртали най-много една-две песни.

А всъщност аз не съм само “Ах, морето”

Не съм и от галениците – не ми пускат винаги, каквото съм направила. Имам заслужили песни, които не се пускат, затова реших, че сама ще поправя тази грешка – и започнах да ги качвам във фейсбук. Миналата седмица, например, пуснах един дует с Васил Найденов от 2001 година, който никога и никъде не е звучал. Знаят го само хората, които имат албума „Съмва се”. Разказах си история, свързана с Васил Найденов, който е изключителен гигант в музиката за мен и не мога да ти опиша какво нещо прочетох след това. Толкова много красиви думи, не съм вярвала. Имаше само двама-трима човека, който бяха на друга вълна. Дори имах пререкание с едно момче, което не ме харесва, а друга изпълнителка, заради което си позволи и някакви обиди – но това е капка в морето. Явно си беше от един друг отбор (смее се), няма лошо. Това е. Оттам нататък чак ми е неудобно… Не съм свикнала да ме хвалят по този начин. Не съм и човек, който живее за комплиментите. Но в интерес на истината точно тези думи на няколкостотин човека, които ми писаха, ми помогнаха да преодолея загубата на майка ми, защото аз девет месеца всеки ден се лашках, потъвах, плачех, губех се в емоцията. И когато на 10-ти този месец публикувах песента за мама, написах едно писмо до нея, в което й разказах почти всичко, от което ме боли. И какви неща прочетох след това… нещо невероятно.

Взаимно си споделяхме и взаимно се лекувахме

с тези хора. То беше страшно – постоянно четях, очите ме заболяха. Благодаря на всички тези хора, защото те леко ми позатвориха раните, които иначе нищо не може да затвори. Просто ми стана малко по-леко. Какво говорят хората ли? Наистина ми е неудобно.. Те боравят с едни такива изключителни комплименти, а аз не се имам за изключителна (смее се).

- Когато една добра енергия се катализира по този начин, точно това е ефектът. Всъщност той е изключителното!
- О, да, безкрайно си права, много добре го каза. Наистина не можеш да си представиш за какви думи става въпрос. Ето това за мен е функцията на фейсбук – да можеш да споделиш нещо, в моя случай песен, да има реакция, емоция, споделяне, ефект. Не може фейсбук да е просто някакъв плювалник! И ти давам веднага един пример – не знам какво се е случило в тази държава, аз живея в нея, но какви толкова грехове има тази наша президентша, че я изядоха така??! Изядоха я! Защо бе, хора, какво е направила? Убила ли е някого? Престъпление ли е направила? Не мога да разбера на какво се дължи това настървяване. Това е направо хапане на живо месо!


С Орлин Горанов често се смеят  до сълзи

- Знаеш ли, у нас сякаш е вечно актуален принципът на от „Осанна!” до „Разпни го!” – първо се започва с дежурните атаки, а ако съответната личност издържи на всичко, има шанс и да бъде уважавана… Малко по кривия начин случваме отношението си един към друг.
- Да… сигурно си болезнено права. Но защо?! Тази жена направо я разкостиха. Но просто не мога да разбера на какво се дължи. Какъв й е грехът?! Може би, че е станала президентша?! Стига! Ето това сме понякога хората за жалост. Добрата трябва да е повече, а ние така направихме в нашия живот, че постоянно за нещо се оплюваме, правим се на дармадан, както се изразява един мой познат. Изключителен талант имаме в това отношение.

- Всъщност ти това мислене вероятно го дължиш на родителите си и някъде там, в детството, си оформила, дори несъзнателно, някои свои базисни ценности… Баща ти е бил военен, а майка ти – учителка – дисциплината и умението за етичност в общуването би трябвало да са били на високо ниво във вашето семейство?!
- О, да, абсолютно беше така. Дори майка няколко месеца преди да почине, каза: „Боже, с какво съм заслужила такива свестни деца?”. Аз имам и един прекрасен брат, прекрасна снаха и прекрасни племенници. Наистина никога не сме създавали проблеми на родителите си. Всъщност аз ги създавах навремето, когато реших да ставам певица по ресторантите, батко беше отличник. Майка и татко направо се побъркаха, горките. Преодоляха го с течение на времето, защото тогава не беше много квалитетно да пееш по заведения. Някак си принизяваха до една друга професия певиците по ресторантите, което не е вярно, не е така. Но татко е с много сериозна професия – цял живот при военните, нормално е да реагира така.

- И как стана метаморфозата в осмислянето при баща ти? Кога те възприе сериозно и в твоята професия на певица?
- Преди години, когато вече пеех от няколко години по заведенията, той ми викаше: „Ма, каква певица си ти с този глас?!”, както сега не може да повярва, че плувам, а аз плувам като торпедо. Всяка сутрин от 10 години насам ходя да тренирам плуване – всички стилове. Та тогава все не му се вярваше, че ще стана добра певица. И веднъж каза: „Ще те призная, ако те чуя по радиото”. Минаха три-четири години, вече бях направила „Ах, морето”, която въртяха по всички радиа. И отивам аз при него с думите: „Тате, нещо да имаш да ми казваш?” (усмихва се). А сега той е възрастен, има и лека склероза, но като отидем някъде обича да казва

“Аз съм бащата на Тони Димитрова” и на мен ми става много неудобно (смее се).

- За твой късмет изглежда си лишена от онази болезнена амбиция за слава, от която се „разболяват” много популярни личности в днешно време…
- О, нямам я. Никога не съм я имала. Имам щастието наистина така да ми се случат нещата, че да не съм имала по-специални отношения с когото и да е било, не ми се е налагало да си плащам за нещо, освен за песните, когато ги правим. Да бутам на някого някакви пари, за да ме лансира – пълен абсурд! Това ми е толкова чуждо, че по-скоро ще отида да копая на село, отколкото да се унижавам, търгувайки със себе си!


С добрия си приятел и колега Васко Найденов

- Безкрайно модерно е днес да се плаща, дори и за откровен черен пр – само и само някой да фигурира в заглавията на вестниците, в мрежата?!
- А това пък е безумно, но е вярно, да. Но има и друго, което е още по-голям абсурд според мен – това да си плащаш гледания в интернет. Когато разбрах за тази опция, просто не можах да повярвам. Казах си „не може да е истина”. Излиза, че хората за всичко си плащат и се самоизмислят. Измислят си някакви постижения, които иначе ги няма реално, освен в акъла на този човек, както и в статистика, за която той е платил. Е добре де, после, когато се прибереш вкъщи и си легнеш на възглавницата, как я караш?! Ти знаеш истината. Знаеш, че всичко се базира на една лъжа и че живееш с лъжа. Как става този номер?! Как се разбира сам със себе си…

- Може би като целенасочено не мисли по тези въпроси…
- А… Точно! Може би аз повечко мисля, отколкото трябва, но това на никаква цена не бих го допуснала. Не толерирам лъжата по никакъв начин. А това да се самозалъгваш, е ужасно хабене.

- Кажи ми успя ли да стигнеш до далечна Япония, каквато е една от мечтите, за които ми бе споделила преди време?
- Пак я прескочихме Япония, а имахме такава идея с Иван и с групата, с която обикновено пътешестваме из света. Много хубаво се пътува с хубави хора. И се пее. И се живее изобщо. Та те организираха такава екскурзия до Япония, но тъй като февруари бяхме ходили с тях до Сейшелите, а май месец имах доста участия, нямаше как да откажа участията и да тръгна пак на път. Така че Япония е все още мечта (усмихва се). Но ще отида, със сигурност. Мен пътуванията ме зареждат.

- Но не би заменила България за никоя, дори много екзотична страна?
- Не, категорично. Могла съм хиляди пъти да го направя, но никога не съм искала. За мен България е моята родина, моята свидна хралупка, моето място, каквото ще да е. Не искам да напускам България по никакъв начин! Да, някои от творците ни могат да отидат и да живеят на друго място, но само живеят, не се развиват извън родината по този начин. Поне в момента не се сещам за такъв пример…

- Ами Бисер Киров?! Той направи шеметна кариера извън България.
- О, да, да… Той живя и в Германия, в Русия. Виждали сме се няколко пъти, когато пях в посолството в Москва, а той беше там културно аташе. Но той имаше дълъг престой и история там. И много успехи. Права си за него определено. Не се сетих веднага.

Интервю на Анелия ПОПОВА