Валентин Ганев: Актьорство и режисура са една и съща професия с различна степен на отговорност

Приятно е на тази възраст да те оценяват за текуща дейност, а не за цялостно творчество“, казва в интервю за "Монитор" изтъкнатият актьор и режисьор Валентин Ганев - тазгодишният носител на наградата "Аскеер" за най-добра водеща мъжка роля.

- Г-н Ганев, вече сте носител на 3 награди „Аскеер“ за водеща мъжка роля. Както се казва, три за щастие. Щастлив ли сте?

- Разбира се, приятно е, когато те оценяват колеги и е още по-приятно на тази възраст да те оценяват за текуща дейност, а не за цялостно творчество. Спектакълът „Спускане от връх Морган“ от Артър Милър, за който съм отличен, остана малко встрани от очакваните хитове на афиша и наистина се радвам, че беше забелязан не само в мое лице, а и с номинациите за най-добро представление (реж. Николай Ламбрев) и на Илиана Коджабашева за най-добра женска роля. Останалите актьорски постижения също заслужават отбелязване: Параскева Джукелова, Ева Тепавичарова, Йоско Шамли, Ева Данаилова...

- Вашият герой е в болница след катастрофа, между живота и смъртта – ролята е доста изцеждаща. Това изисква ли специална подготовка преди всяко представление?

- Правя това, което всеки актьор трябва да прави преди представление: загрявам апарата си – и говорния, и телесния, минавам си текста с колегите. Всеки актьор си има такива няколко дихателни, говорни упражнения, няколко физически разтягания – нищо специално. Не мисля, че актьорската професия трябва да се митологизира в тази й част – потапянето и излизането от роля. Да, наистина е малко по-различно от повечето професии, но това е част от занаята. Накрая остава да се съсредоточиш върху това, което предстои, а не от улицата да скочиш на сцената с шлиферчето, с което си пътувал в трамвая.

- В спектакъла играете мъж, който балансира между две съпруги. Вие изпадали ли сте в ситуации, в които ви е било трудно да изберете между две възможности?

- Всеки човек ежедневно е изправен пред избори – по-малки, по-големи, битови, съдбовни... Все пак съм дете на обществото, когато в магазините имаше едно нещо и то най-често го нямаше, така че отиваш и взимаш това, което има. А когато има повече от едно нещо, и досега съм в шах!... Например. След 7 сезона в Пернишкия театър, където изиграх прекрасни роли с чудесни колеги и режисьори, получих покана от директора на „Сълза и смях“ Никола Петков. След като стана известно, че съм постъпил там, заваляха покани от други театри, които повече харесвах: те имаха по-добри трупи, режисьори, репертоар. Бях изправен пред избора да спазя уговорката и да уважа подадената ми ръка или да отида там, където повече ме влече. Реших да остана там, където съм подписал договор, а след това, ако интересът към мен продължи, да избера друг път. Така и стана. След година отидох в театър „София“, после в МГТ „Зад канала“, и това беше на ръба на големите промени в страната. От 1996 година съм в Народния.

- А имате ли дилема с двете професии, които упражнявате – актьорът пречи или помага на режисьора?

- Няма конфликт. Казвал съм и друг път: винаги съм разглеждал двете като една и съща професия с различна степен на отговорност. В исторически план режисьорът е рожба на ХХ век, както и диригентът в музиката. Отговорността на актьора е в рамките на неговия персонаж, макар и с мисъл за цялото, докато тази на режисьора е много по-голяма: той трябва да изведе всички персонажи и компоненти до приличен финал.

- В новия си режисьорски проект в Народния театър „Theremin: музика, любов и шпионаж“ сте запазили малка роля и за себе си. Удобна ли е тази хитрост – като капитан на тима да давате сигнали на съотборниците си в мача? Случвало ли се е да коригирате нещо?

- Такъв вид актьорско-режисьорско присъствие в спектакъла дава възможност за светкавична намеса при нужда, а при нас съответната ситуация възникна още на премиерата. Очаквахме автора на пиесата Петър Зеленка, който прекъсна снимките на новия си филм в Прага, за да дойде. Ала самолетът му толкова закъсня, че по всичко личеше, че няма да успее за началото на представлението. Тогава аз излязох пред зрителите, за да ги занимавам и да забавя малко нещата. Свързах се със Зеленка по телефона и го пуснах на високоговорител в залата, за да каже няколко думи на публиката. Той дълго време не разбираше какво се случва – всичко беше чиста импровизация. И така спектакълът започна с известно закъснени, но на 5-ата минута авторът влезе и на практика изгледа цялото си произведение.

- Прототипът на главния персонаж в пиесата, Леон Теремин, е преживял невероятни приключения в САЩ – шпионин, баща на електронната музика, гениален изобретател. В Холивуд още ли не са се сетили да направят филм за него?

- Не знам за игрален филм, но има няколко документални – например „Теремин – електронна одисея“ на БиБиСи. А нашата пиеса се базира на една много сериозна документална книга на американския изследовател Албърт Глински. Героите, разбира се, са поставени в художествена рамка, но всички са реални личности, участвали в реални събития. Както казва самият автор: „Щеше ми се най-общата рамка на драматургията да бъде подобна на това как една рокгрупа като „Бийтълс“ се събира, стига до своя апогей и се разпада“. И всичко това, разположено на документален политически, икономически, исторически фон – рядко интересен и майсторски подход към материала. Фаустовски по мащаб и хашековски по ирония.

- Как стигнахте до този прелюбопитен текст?

- Ето тук положението може да се митологизира малко и да се каже, че има пръст съдбата. В далечните ми студентски години във ВГИК, Журналистическият факултет на Московския държавен университет организираше неформални, необявявани никъде, с привкус на ъндърграунд срещи със странни, неординерни хора. На тези срещи на ръба на Перестройката винаги беше претъпкано и изскачаха невероятни факти и хора. Една от тези срещи беше със самия този Лев Термен (както е известен в Русия) – изобретателят, който, вече на преклонна възраст, разказа и показа шокиращи неща. Оттогава се появи и моят интерес към него. Доста по-късно, преди 6-7 години, режисьорът Николай Гундеров, с когото заедно работихме върху сегашната постановка, ме покани на театрализирано четене на пиесата на Петър Зеленка на премиерата на сборник с 3 негови пиеси у нас. И аз четох ролята на Теремин в присъствието на автора и на преводача Маргарита Кюркчиева. Като приключихме казах: „Аз съм виждал този човек“. Всички възкликнаха: не е възможно! Но е факт. Това беше втори знак на съдбата, който ме насочи към тази пиеса.

- А как се спряхте на изпълнител за главната роля? Младият Стефан Додуров е отличен актьор, но, като част от трупата на Варненския театър, в столицата е почти непознат...

- Не съм обявявал кастинг. Знаех, че искам актьорът да бъде млад, за да е близо до възрастта и желанието за самоизява на героя, да притежава и още ред други качества. Колеги, на чието мнение вярвам, ме насочиха към Стефан. Бях го гледал в спектакъл на Варненския театър. Играеше Хлестаков в „Ревизор“, а за ролята при мен се искаше точно такъв човек: който да може „да носи тежка раница“, да е минал през роля с голяма отговорност. Срещнахме се, допаднахме си взаимно и така се стигна до този, убеден съм, много добър избор. Стефан усвои умението да свири на електронния инструмент теремин, изтръгвайки доста прилични звуци от него. Това стана в резултат на самостоятелен, ежедневен къртовски труд, а после и с музикалния ни педагог Слав Бистрев. Останалите актьори са Руси Чанев, Йосиф Шамли, Деян Ангелов, Стефания Колева, Ванеса Лу, Тео Елмазов, Пламен Пеев, Благовест Благоев и не на последно място – Гергана Змийчарова и Стефан Къшев, които свирят в спектакъла на пиано. Мисля, че всички те правят запомнящи се образи и наистина съм им по човешки благодарен, защото в театъра има едно леко пренебрежително отношение към артистите, които поставят, макар че аз съм узаконил тези мои бракониерски прескачания към режисурата със специализация в НАТФИЗ. Те напълно ми се довериха и работихме чудесно, увлекателно, ползотворно и абсолютно демократично, помагайки си взаимно. Както и с режисьора Николай Гундеров, композитора Слав Бистрев, сценографа Красимир Вълканов.

- Самият вие изпитвали ли сте тръпката на изобретателството? Имате ли отношение към иновациите, сръчен ли сте?

- Да, има го у мене този бацил да разбереш как нещо е направено. Това се проявява, разбира се, още в детските години, когато първото желание е да разглобиш играчката, преди да си поиграеш с нея. Нескромно казано, мисля, че съм сръчен, или поне обичам в професията си да усвоявам нови умения, които, показани на сцената или на екрана, говорят много повече от текстове, думи, косвени обяснения... Всяка професия налага свой отпечатък. Ако актьорът не може да шофира, трудно ще убеди гледащите го, че наистина кара кола, независимо как това е заснето. Ако играе музикант и „свири“ наужким, това веднага личи по постановката на ръцете, движението на пръстите, съприкосновението с инструмента – истинските музиканти никога няма да му повярват.

ВИЗИТКА

* Валентин Ганев е роден на 7 април 1956 г. в Русе

* Завършил е актьорско майсторство във ВГИК в клас на проф. Сергей Бондарчук, по-късно е специализирал режисура в НАТФИЗ

* Има повече от 70 роли на сцената и поне 50 на екрана

* Участва в постановките „Спускане от връх Морган“, „Дивата патица“, „Хъшове“, „Рицар на светия дух“, „Хамлет“, „Вишнева градина“ и др. от актуалния афиш на Народния театър, а моноспектакълът му „Контрабасът“ продължава да се играе почти 2 десетилетия

* Има 3 награди „Аскеер“ за водеща мъжка роля – проф. Хигинс в „Пигмалион“ (1998), Музиканта в „Контрабасът“ (2001) и Лаймън Фелт в „Спускане от връх Морган“ (2019), още 3 номинации, както и „Икар 2016“ за поддържащата роля на Гешев в „Гео“

* Сред режисьорските му постановки са „Кралицата майка“ и „Съдебна грешка“ в Театър 199, „След репетицията“ в театър „Българска армия“ и др.

* Снимал се е във филмите „Дъвка за балончета“, „Маймуна“, „Белгийският крал“, „Инкогнита“, „Суламит“, „Деца от восък“, „Фермата на чучулигите“, „Джо Петрозино“, „Ханибал“, „Спартак“ и още десетки наши и чуждестранни продукции