Вдовицата на Шарков през сълзи: Без Емо я няма Нирваната

19 г. бяхме като скачени съдове - взаимно се подпирахме и не се оставяхме да паднем, разказва Милена, разказва вдовицата на убития полицай Емил Шарков в ексклузивно интервю пред "Стандарт". Дано са си извадили поуките от смъртта му, макар никой да няма доблест да ги каже, сподели Милена и изтъкна, че вече работи до пълно изтощение, за да заспи нощем.

<strong>- Как живеете днес, година след трагичната смърт на Вашия съпруг, г-жо Шаркова, как минава един ваш ден?</strong><br /> - Животът ми е коренно различен. Няма го пълния комфорт и уповаването на човека до мен. Няма я закрилата и сигурността, че каквото и да се случи, страшно няма, защото сме двама. Няма я Нирваната, с която Емо ме караше да отъждествявам живота. Поддържам дните си максимално натоварени. Всяка сутрин се опитвам да намеря смисъл да стана... но не е имало ден да не го направя. Слагам си маската и тръгвам да се боря с ежедневните задачи. Работата ми е доста интензивна и се срещам с много хора, но никой не е длъжен да вижда какво е в душата ми - затова и не го показвам. Почти всеки ден работя по 12 часа, до пълно физическо и психическо изтощение - това е терапия, която ми помага да спя нощем.<br /> <br /> <strong>- Казват, че времето лекува, така ли е?</strong><br /> - Времето лекувам, ако си се наранил и раните ти заздравят или си болен и се възстановяваш. Когато душата ти е изтръгната, няма лек. Всеки момент през деня, осъзнаването, че го няма човека, който е бил за теб целия ти свят, те блъска като товарен влак. Чувството е все по-остро и безвъзвратно, а пустотата в душата е като бездна... Не чакам времето да успокои това, което е в мен, а и честно казано - не искам. Не искам да си спестя нищо, защото човека, за когото страдам, заслужава най-силните чувства и най-голямата скръб. Силни и истински усещания, точно такива, каквито и той ми даваше всеки ден от съвместния ни живот.<br /> <br /> <strong>- Помагат ли ви приятели на Емил Шарков?</strong><br /> - Да, много хора обичат и уважават Емо и тези, които му бяха приятели, ми помагат. На тях няма нужда да се обаждам, те сами се сещат да предложат помощта си или да вземат инициатива, за да ме подкрепят за нещо. Не съм от хората, които търсят помощ - не се чувствам комфортно в тази роля. Не си позволявам да звъня или безпокоя някой с моите проблеми. Ако не мога да се справя с нещо сама, изчаквам, пробвам отново и тогава се получава. Станала съм по-търпелива.<br /> <strong><br /> - Общувате ли с колегите му, които бяха ранени в Лясковец - как са те физически и психически, на работа ли са вече в отряда?</strong><br /> - Да, общуваме си. Физически са добре, психически - само те и семействата им си знаят... Мисля, че всички, които са участвали в акцията, дори без физически рани, са с дълбоки психически белези. Всичко, през което преминаха момчетата, няма как да не им се отрази, въпреки че са силни и смели мъже. Не съм ги питала дали са получили професионална психологична подкрепа по служебен път, но ако не са, нещо не е наред в цялата система...<br /> Когато се виждаме, обикновено ранените момчета ме питат аз и детето как сме. Когато аз ги попитам те как се чувстват, те неглижират собствените си усещания...<br /> <br /> <strong>- Дъщеря ви как преживява липсата на татко си? Какво разбра, че се е случило с него?</strong><br /> - Това е въпрос, на който, сигурна съм, нито една майка не би искала да отговаря... Липсата не се преживява, тя се усеща всеки път, когато искаш да споделиш нещо или да се похвалиш на тати... Да го потърсиш за подкрепа или да искаш да научиш нещо от него. Когато се сещаш за шегите му или искаш да се спуснеш с него по най-опасната писта на Мальовица.<br /> <br /> <strong>- Разкажете, ако е удобно, как се запознахте със съпруга си? С какво ви спечели той?</strong><br /> - Впечатли ме с лъчезарната си усмивка, с харизмата, която пръскаше около себе си и физическа мощ, която излъчваше. Запознахме се в кафето, където работех като студентка и скоро след това станахме неразделни, като скачени съдове, както се шегуваха за нас някои приятели.<br /> <br /> <strong>- Лесно ли се живееше с Емил Шарков? Опишете какъв съпруг и баща беше?</strong><br /> - Слаби са думите да ви опиша колко лесен правеше живота Емо. Каквито и проблеми или несгоди да са ни настигали през 19-те ни години заедно, той успяваше с няколко шеги да ги неутрализира. Когато пък му се случеше той да падне духом, ми казваше, че това, че сме заедно, му дава сили и бързо го вдига на крака. Взаимно се подпирахме, когато някой от двамата се поклащаше и не се оставяхме да паднем. Никога не е пестял чувства, време и средства за мен и детето. Показваше любовта си с всекидневни думи, постъпки и жестове. Непрекъснато ни караше да се чувстваме специални и всеки ежедневен момент, превръщаше в празник.<br /> <strong><br /> - Какви са несбъднатите ви мечти?</strong><br /> - Нямам несбъднати мечти. Целият ми живот с Емо беше една сбъдната мечта, за която си мечтае всяка жена. Винаги ме е карал да се чувствам най-обичана и най-желана. Цялата тази любов и внимание, което ми отделяше, продължават да сгряват сърцето ми и да осмислят съществуването ми. Връзката ни беше пълна, хармонична и всепоглъщаща и това, което имахме с него като двойка за 19 години, повечето двойки не изпитват и цял живот да са заедно.<br /> <strong><br /> - Кои бяха последните думи, които ви каза Емо, преди да загине?</strong><br /> - Чухме се последно по телефона на рождения му ден - 13 март, вечерта. Той беше дежурен, каза ми, че заминава на акция и като всеки разговор, и този го завършихме с: &quot;Лека нощ, бебе, целувки!&quot;.<br /> <strong><br /> - Какви поуки трябва да извлече обществото след смъртта му?</strong><br /> - Всяка една загуба на истински човек е загуба на обществото. В днешното ежедневие театралното поведение и фалша са станали шаблон в комуникацията и много голям процент от хората ги приемат за естествени. На нашето общество му липсват искрените хора, хората със сърце и кураж, които няма да отминат на улицата крадеца, който дърпа чантата на възрастна жена или насилника, който удря беззащитно дете. Хората, които не са силни само на думи, но с постъпките си говорят даже повече. Всичко това доказваше Емо в ежедневието си, доказа го и със смъртта си. Нека поуките са за всички които имат воля да променят нещо в себе си - това ще промени и цялото общество. Нека отворим блендата на погледа си и забележим нуждаещите се около нас. Нека не минаваме равнодушно покрай страдащия все едно го няма. Този пример няма да го видите в управниците ни и в силните на деня, но го има в обикновените хора със сърца, които виждам че още са сред нас.<br /> <br /> <strong>- Искате ли някому да кажете нещо, свързано с трагедията?</strong><br /> - Да, не искам това да се повтаря. Искам да вярвам, че са дефинирани грешките и извадени поуките, въпреки че никой до момента не е имал доблестта да излезе и да го каже. Доблестта и честта са за момчетата като Емо, които на следващата акция пак ще са първи в редиците.<br /> <br /> <strong>- Простихте ли на физическия убиец и майка му?</strong><br /> - Няма значение дали аз ще им простя. Само Господ може да дава опрощение.<br /> <br /> <strong>- Казахте, че ще вървите в посока законодателни промени в частта за притежание на оръжие - наказанията за хората, които не спазват лицензионния режим, да са много по-големи. Направихте ли нещо в тази посока?</strong><br /> - Знаете ли, оказва се, че е много лесно да получиш легално свидетелство за притежание на оръжие. В болно общество като нашето, в което много хора са жертва на психози или мании, стига те да не са освидетелствани, безпроблемно се минава цедката. Всеки достатъчно хитър и интелигентен психопат, който има средства да си купи оръжие, може да премине през 5-минутната беседа с психиатър. Ако пък и не е осъждан, процедурата по издаване на разрешително е абсолютно безоблачна. Да не споменавам за корупционните практики в здравния сектор и в сигурността, те са ясни на всички, както е в повечето административни структури на страната ни. С една дума, който не е поискал, той не си е взел оръжие. Честно казано, покрай всичко което минавам в момента не ми е останало достатъчно време и енергия, за да вникна в тематиката и да предприема някакви стъпки, но имам воля да го направя и ще се радвам, ако компетентни хора ми подадат ръка.<br /> <strong><br /> - По инициатива на кмета на Лясковец д-р Ивелина Гецова и в. &quot;Стандарт&quot; се поставя паметна плоча в града в памет на Вашия съпруг. Какво мислите за идеята?</strong><br /> - Приятели на Емо също помагат идеята да се осъществи. Чест прави на обществеността на Лясковец, че може да оцени саможертвата и да я почете подобаващо. С г-жа Гецова се запознахме преди 2 месеца и от нея разбрах подробности за инициативата. Тя пожела да се срещнем и изцяло се съобрази с моето виждане по техническите параметри на предстоящото честване. Мемориалната плоча ще бъде поставена в двора на училището, което аз смятам, че е символично, защото всичко започна със заплашителното писмо до директора му. Вярвам, че ценностната система на всички млади хора, които минават през това училище, ще е по-различна и ще могат да различават доброто от лошото. Качество, което е ценно в наши дни, когато ценностите са размити и честта и достойнството са неразбираеми думи и понятия за младите българи. Хора като съпруга ми, обличат в смисъл тези понятия и ни доказват, че въпреки всичко лошо около нас, те все още съществуват и могат да бъдат пример за другите.<br /> <br /> <a href="https://www.standartnews.com/mneniya-intervyuta/vdovitsata_na_sharkov_bez_emo_ya_nyama_nirvanata-275949.html" target="_blank"><span style="color: rgb(128, 0, 0);"><strong>Едно интервю от Антония Кюмюрджиева и Зорница Гаврилова, &quot;Стандарт&quot;</strong></span></a><br /> <br />