Вивиана Асса: Творчеството е като дрогата - хем горчи, хем лекува болката

С Вивиана Асса разговаряме за нейните книги и за наградите й, но и за миналото, за това какво харесва и какво не, в днешното време. Един разговор, специално за читателите на в. “Над 55”.

- Вивиана, вие имахте лошия късмет да ви наградят с престижната национална литературна награда “Хр. Г. Данов” точно когато вилнееше коронавирусът.

- Така е, случва се всичко. Когато отпечатаха книгата ми “Моят Шабат”, в читалище “Гоце Делчев”, където работя и до днес, решиха да изпратят томчето в Министерството на културата на вниманието на уважаваното жури. И когато казах на Румен Леонидов, който ми е и издател, и съпруг, той ми се изсмя: 

Абе, къде си тръгнала, коя си ти? Знаеш ли каква голяма конкуренция е и какво натискане пада за тази награда?! 

Аз, който съм в бранша, съм кандидатствал два пъти и дори не съм стигал до номинация. И какво унижение е, когато разбереш, че са те шкартирали... Защо си го причиняваш? 

Думите му ме обляха като студен душ, но си казах: “Какво пък, и без това съм Никоя, като ме шкартират, пак ще си бъда никоя...” И забравихме този разговор. Коронавирусът се развилня и за първа година отложиха финалната част на конкурса през есента. 

Когато се обадиха да ми кажат, че съм номинирана, бях направо шокирана 

Списъкът на номинираните бе от най-висока класа: Теодора Димова, Здравка Евтимова, Александър Секулов и аз. Още по-голям шок за всички беше и самото награждаване. По-късно ме отличиха и с грамота за същата книга в още два конкурса - литературният конкурс на “Хеликон”, където конкуренцията също беше на национално ниво, както и от клуб “Перото”. За което съм им благодарна. Ще си изкривя душата, ако премълча, че ми беше много приятно. 

- Пандемията не само наруши официалната част на награждаването, но и лиши голямата награда от гласност.

- Заради този нов грип хората бяха много уплашени. Във въздуха витаеше страх, сякаш редом с облаците в небето плуваше бавно и тържествено катафалката на жребия. Всички се бяхме вторачили в новинарските емисии - Колко заразени? Колко са в болница? Колко са загубили битката с живота и т. н. Тягостно време. Да, времето не беше за култура. Но чрез социалните мрежи книгата ми “Моят Шабат” се разчу. Получих неочаквано много поздравления, а Румен Леонидов, моят издател, твърди, че постоянно получава заявки от книгоразпространителите. Някак легендата за книгата ми върви от уста на уста. 

- Казвате, че ви е било приятно да получите тази награда. Това част ли е от славата и признанието, което получава писателят?

-Така се стече животът ми, че често пътувам до Виена, за да се виждам с внуците. Този град направо е наводнен с лика на Моцарт. Той е в шоколада, в четката за зъби, в чинията, в тениската... абе, навсякъде. Но къде е гробът му? Както е известно, заровен е в общ гроб, а катафалката му е била съпровождана само от опечаленото му куче. Къде е гробът на Вивалди, на Шекспир, на Вийон?

Днес има много конкурси за най-, най-, най- и е пълно с лауреати. Не омаловажавам никого, нито наградите, нито наградените, но това в никакъв случай не е диплома за влизане във вечността. Инак няма нищо лошо да се гмурнеш в света на изкуството, то лекува от депресии, изчиства душата ти.

Аз повече от 20 години съм работила в женско издание. Почти всяка втора читателка пише стихове и разкази. Пощата ни беше задръстена от всякакви излияния и всяко с претенции. Стигна се дотам, че във вестника във всеки брой имаше едно каре, в което пишеше, че стихове не публикуваме. 

Добре, ама веднъж, в 8-мартенския брой сложихме на първа страница култовото стихотворение на Багряна “Вечната и святата”. Телефонът прегря от запитвания... “Значи за някои може изключения?! Да ви пратя ли и аз стиховете си...” Та опираме отново до качествената литература. 

Хубаво е да се заровиш в душата си... с писалка или с четка, или с ноти... 

Вместо да клюкарстваш безсмислено или да се отдадеш на чалга и глупави сериали, дори е здравословно да се посветиш на любимото си изкуство

Но вманиачиш ли се - това е пагубно за творчеството въобще. Така мисля. И много се пазя от това.

- Какво харесвахте и не харесвахте в миналото и какво харесвате и не харесвате в днешното време?

- (Смее се.) В миналото ми харесва онова, което знаем от онзи хубав руски виц за една бабичка, която по съвсем различен повод разказва за гаджетата си и завършва: Ами “Приятно вспомнить”.

В днешно време не харесвам, че много хора бъркат носталгията с харесването

Възмутително е онова далечно време, когато баща ми е бил зрелостник и са го вкарали принудително в трудов лагер и дори не са му дали възможност да се яви на матура и да иде на абитуриентски бал, защото, по думите на околийския началник, “дипломата така или иначе няма да му е необходима”. Списъците за депортацията вече са били готови. Възмутително е. Но и също така съм не по-малко възмутена от лагерите след 9 септември, както и от репресиите, на които са били подложени децата на богатите и образовани хора от онова време, под общия знаменател - фашисти. Не мога да съчувствам на едното страдание и да бъда безразлична към другото. 

Страданието няма цвят,  но има ужасен мирис, който вероятно се носи още от недрата на историята. Там е заровена вонята. 

И ние градим живота си пласт върху пласт над руините, защото той е кратък и няма достатъчно време, за да разчистваме. Мразя да влизам в подобни спорове, защото в повечето случаи те са безсмислени. Те не са битка за истината, а се явяват като арена за красноречие. А е просто: ето - преди година и половина Русия нападна Украйна. Избухна война. Някои, с офицерско образование, я нарекоха конфликт, но колко много хора загинаха. И колко много избягаха и живеят в изгнание. Никой не заслужава тези страдания. 

Да, страдам за баща си, който е бил въдворен в трудов лагер, но все пак това не са били “лагери на смъртта”, както в Аушвиц и Бухенвалд. Все пак българските евреи оцеляха и това е било заслуга на предишната власт.

Българинът като цяло е толерантен. Тук живеят добре и арменци, и евреи, и турци, цигани.... Не знам чия заслуга е. Дали на Патриаршията или на митрополит Стефан, или на Кирил, които са защитили своите сънародници. Дали е била на подпредседателя на Народното събрание Димитър Пешев, или на писмото на 43-мата народни представители, които се обявяват против депортацията на българските евреи в нацистките лагери...

Или както казват, на благосклонността на монарха. Но истината е, че със съдействието на Царство България са били депортирани 11 343 евреи от Македония и Беломорска Тракия. И там стои подписът на цар Борис III. С тези ешелони е отпътувала към крематориумите на Треблинка сестрата на баба ми Виктория, Дуда, заедно с петте си деца и съпруга си Йосиф. 

Често си задавам въпроса с какво съм заслужила повече да се радвам на слънцето от тези унищожени мои роднини?

Едно дългогодишно съдружие в живота и в творчеството

Когато стоиш зад гибелта на дори един човек, не може да не те погълне страданието и теб самия. По тази причина нямам душа да взема отношение по темата за спасяването на българските евреи. Затова и сега съм на страната на Украйна, на страната на жертвите. Ако си човешко същество, трябва да имаш смелостта и куража да защитиш правото на живот на останалите човеци. 

В Библията пише: “Който спаси един човешки живот, спасява цяла Вселена”. Пред очите ни изтърбушиха един народ. Защо?! Защото пожела своята самостоятелност. Поведението на нашия президент много ми напомня преди близо век поведението на царя. “Аз съм инак съюзник на убиеца Хитлер, ама съм и малко неутрален!” И сега е същото: “Ще ви дадем оръжието, за да се защитавате от Путин, ама ако може да не се знае, че ние сме ви го дали...” Историята не обича такова поведение. Видяхме как пред очите ни нашият главнокомандващ се сгромоляса в посока към забравата. Много жалко!

- Нека завършим с поглед в бъдещето. Има ли творецът от днешното време перспектива, или се движи в студено преддверие без ориентири?

- Творчеството е камерен процес. Разбира се, че има перспектива. Аз съм оптимистка. Докато слънцето изгрява от изток и първата мъгла се явява от север, човешката душа ще се излива в строфи, картини, ноти, речитативи... И човечеството ще благоговее пред тази хубост, ще се възхищава и ще я аплодира, защото най-голямата награда за твореца не е хонорарът, а аплодисментите, оценката на публиката. Така е било, така и ще бъде. 

Докато има живот, ще има и творчество. Така мисля, то е заложено в човека. Изкуственият интелект също е човешко творение. Струва ми се, че не трябва да се страхуваме от него. 

Щрихи към портрета

 Вивиана Асса е автор на романа “Моят Шабат” (изд. “Факел”), с който преди 2 години спечели Националната награда “Хр. Г. Данов” за най-добър роман на годината. За “Моят Шабат” получи и две номинации от Националния литературен конкурс “Хеликон” и от клуб “Перото”. Има и награда за разказ в Международния литературен конкурс за разказ, от Форума на жените от Средиземноморието, Марсилия. Автор е на книгата “Любовни убийства” - документални разкази с две поредни издания. Работила е в Агенция “София прес”, била е зам. гл. редактор на в. “Ние, жените”, има публикации във вестниците “Стандарт”, “Труд”, “Поглед”, “Дневник”, както и в списанията “Септември”, “Български месечник”, “Море”, “Съвременник” и др. 

Савка ЧОЛАКОВА