Явора Стоилова: Гениите като Яворов са обречени на безплодие!

Явора Стоилова е оперна певица, внучка на гениалния поет Пейо Яворов и дъщеря на големия художник Васил Стоилов. Репортер на БЛИЦ се срещна с нея в дома й, за да ни разкаже за своята дъщеря Василия - талантлива млада художничка, която си отиде от този свят, борейки се до последен дъх с коварната и страшна анорексия.

<hr /> <br /> <strong>- Госпожо Стоилова, за пръв път посещавам вашия дом и не познавам лично Василия, но имам чувството, че тя е тук. Усеща се някаква особена атмосфера, едно енергийно присъствие, което не може да бъде обяснено.</strong><br /> - Да, тя е тук. И още по-странно - усещам я вътре в себе си. сякаш е влязла в мен. Аз много се промених след като тя си отиде. <br /> <strong><br /> - Това е невероятна травма и болка. И в същото време е проглеждане.</strong><br /> - Точно така. Мисля, че всяка майка е сляпа до този миг. В мига, когато загуби детето си, пред нея има два пътя - или да умре веднага след детето си, или наистина да прогледне. Тя ми показа този път. <br /> <br /> <strong>- Вие всъщност сте помъдрели чрез нея.</strong><br /> - Точно така. Аз й дадох цялата си енергия през тези 15 години на борба. И се усещах изтощена. След смъртта й сякаш цялата тази отдадена енергия се върна в мен. И аз започнах да мисля и работя като луда за другите дечица, страдащи от анорексия. А те имат нужда. Такива потресаващи случаи има...<br /> <strong><br /> - Мисля, че все още малко се говори за този страшен проблем.</strong><br /> - Това са 200 000 анорексици! В България!<br /> <br /> <strong>- Имам усещането, че случаите като че ли се неглижират и се потулват. Сякаш хората не могат или не искат да осъзнат, че е нещо страшно. Мислят си, че ей така ще мине...</strong><br /> - Да, така си мисля. Казват ми &quot;Защо така си изпуснахте детето?&quot;. Ами защото така. Ако не беше така, щеше ли да има 200 000 анорексици? Защото вътре в нея един глас казва: &quot;Аз не искам! Аз искам да си отида. Защото не приемам материалните глупости на този свят. Живея в един паралелен свят и той всъщност е светът на смъртта, не на живота&quot;. <br /> <strong><br /> - Тя от каква възраст си прояви дарбата да рисува?</strong><br /> - От самото начало. Дядо й рисуваше на един голям статив, а тя драскаше. Беше на 6 години и половина, когато дядо й си отиде от този свят. Но така я помня - тя седи на едно стативче и драскоти. А той седи на един голям статив - рисува значителни неща. И тя пожела да си запази тази позиция в живота и казваше винаги: &quot;Аз не искам да ме сравняват с дядо ми. Дядо ми има един широк, огромен път. Аз искам да намеря своята скромна пътечка - далече от неговата и да се боря по тази пътечка сама&quot;. И през 2011 година на една нейна изложба Светлин Русев й каза: &quot;Василия, ти си намерила своята пътечка&quot;. И тя беше толкова щастлива, толкова щастлива от тези думи!<br /> <br /> <strong>- С такава лекота се възприемат картините й! Посланието е директно...</strong><br /> - Да, още нещо много интересно. На откриването на нейна изложба в галерията на Майстора в Кюстендил тази есен, едно детенце на 10 години мина напред и каза (понеже се чудеха какви заглавия да поставят, докато подреждат картините): &quot;Защо поставяте заглавия? Това не са картини. Това са послания&quot;. Това каза едно 10-годишно детенце, Ава. <br /> <br /> <strong>- Какво обичаше да рисува тя най-много? Очевидно е, че с еднаква лекота й се отдават и пейзажи, и портрети, и различни живописни техники. </strong><br /> - Да, тя казва: &quot;Всички форми на живота ме вълнуват&quot;. И много интересна нейна мисъл беше: &quot;Анорексията няма нищо общо с изкуството. Анорексията всъщност е изкуство, но изкуство на смъртта. Защото трансформира самия болен от анорексия в скелет - убива го, прекроява го в нечовешки мерки. докато изкуството е винаги изкуство на живота и то е най-висшата форма на живот&quot;.<br /> <br /> <strong>- Да, то надгражда материята. То се долавя понякога дори с интуиция, с третото око...</strong><br /> - Да, тя казва нещо подобно. Ето, писала го е на 19-годишна възраст и го е писала на английски: &quot;Най-важното е да достигнеш другата реалност, скрита зад обикновената, която гледаш всеки ден. Това е магическият печат на изкуството. Ти отпускаш цялото си тяло и съзнание и започваш да виждаш, а не само да гледаш. Така докосваш действителността с душата си и отваряш третото си око - окото на истинското виждане&quot;. Това е всъщност третото око (Явора посочва един увеличен фрагмент на окото на Василия от неин автопортрет) - окото на истинското виждане. Вътре има светлинни линии, тя е повлияна от Яворов и от Светлин Русев. Защото Светлин Русев поставя едни червени енергийни линии около телата на моделите си, а тя ги заимства и казва: &quot;Аз ще ги сложа право в окото&quot; - за да оживее окото и да се получи влага. Тя казваше още: &quot;Докато плачеш, още си на този свят&quot;. <br /> <br /> <strong>- Сънувате ли я често?</strong><br /> - Сънувах я много след смъртта й. Сънувах я как излита - като птица с разперени криле и казва &quot;Бог е любов!&quot;. Чух гласа да кънти като в катедрала. С такава сила беше гласът! А има и друго нещо, още по-интересно. Съпругът ми е японец. Той знае много добре български, пише стихове на български, но все пак е японец. И така - 40 дни след нейната смърт към 4 и половина през нощта той чува глас - нейния глас и записва със страшна бързина това, което чува. То звучи така правдоподобно! &quot;Тук е светлина, която трябва да премина. Тук е светлина и мрак, но без сенки и без мрак. Аз нямам форма, цялата съм от енергия. Виждам всичко чрез усещането - само положителното. Най-после виждам нещата без ограничение. Вселената е едно и всичко. Няма го материалното, но съществува всичко&quot;. И много странно - това просто е в стила на нейните дневници. Но моят съпруг не беше чел тези дневници. И освен това &quot;няма го материалното&quot; е продължение на това, което тя искаше да постигне в живота. Според мен след &quot;дематериализирането&quot; остават някакви енергии, които са живи енергии, мислещи енергии. не знам дали изпитват чувства, но без съмнение са мислещи. така го възприемам, така си го представям.<br /> <strong><br /> - Почти всички хора, загубили близък човек, споделят, че по някакъв начин са получили послание и усещане, че тази енергия, тази друга битност е някъде около нас. </strong><br /> - Да. И аз веднага искам да кажа какво представлява нейната анорексия. &quot;Като в приказката на Андерсен за Ледената кралица частица от счупеното огледало на живота засяда в сърцето на анорексика и унищожава любовта му към храната, а после към живота, към най-близките му същества. Страшно е да живееш без сърце, но още по-страшно е да не се страхуваш от това. Без сърце по-лесно се минава през света на консуматорите, които спокойно дъвчат, докато гладните бъркат с голи ръце в кофите за боклук. Гнусно е да си беден, но още по-гнусно е да си богат и да произвеждаш боклуци за гладуващите. Около мене всички дъвчат - храна, проблеми, чувства и живот. Защо да бъда като тях? Да дъвча и да гълтам...&quot; Ето колко не са в суетата хората с анорексия. Това е един бунт срещу материалността на обществото. И може би тук е и отговорът - защо 200 000 анорексици в България, при близо 7 милиона население? Защото явно има някакъв много тежък проблем. И той не е само български, той е всеобщ - проблемът на изолацията, на различно мислещия човек, който обществото не приема и бунтът срещу крайната материалност на обществото. Това е някакъв бунт за пречистване. И затова тези деца са убедени вътре в себе си, че те извършват нещо добро. Но не си дават сметка, че протестирайки срещу злото, унищожават не другите, а себе си. И книгата &quot;Загадката Василия&quot;, написана по-скоро като диалог, е адресирана не е толкова адресирана към самите анорексици. Защото знам от горчив опит, че анорексиците нямат очи и уши за това, което им се говори. Те си имат свой свят и смятат, че са прави. Но това е към майките. Сега се опитваме да спасим едно дете. Но неговата майка не е съгласна то да бъде заснето, защото &quot;Какво ще кажат хората&quot;. Много важно какво ще кажат кората! Защо поставяме мнението на другите над живота на детето си? Майките сякаш се страхуват от мисълта, че тяхното дете е психически болно. Факт е. Анорексията е психическа болест. И никак не е важно дали хората ще кажат &quot;Олеле, това е лудо!&quot;, а по-важно е детето да бъде спасено и да остане на този свят. Така че аз съм адресирала тази книга към майките и към цялото общество, което е генератор на анорексици - със своето бездушие, със своята арогантност, със своето невглеждане в духовното. Искам кръгът на съпричастните към анорексията да става все по-голям и да обхване всички свестни хора на България - да се борят заедно с мен! Аз съм просто една майка, загубила детето си. Нищо повече от това. Нека те се борят заедно с мен, за да няма анорексици. <br /> <br /> <strong>- Вие казвате, че сте приели това като мисия.</strong><br /> - Като мисия. Само тази мисия ме успокоява. И съвпадат двете ми мисии. Едната е да продължи живота на детето си след неговата кончина. А другата е чрез нейните послания да помогна на другите да живеят. И затова смятам, че така се осмисля животът ми и че всъщност си струва да живееш. Защото на този свят не е само нашето дете. На този свят има милиони деца и си струва да живееш заради тях, въпреки че не ги притежаваш. Аз си дадох сметка и за това - аз не съм притежавала детето си. Притежавал го е анорексията от една страна и изкуството от друга страна. То е било на други - на анорексията и на изкуството. Така че ние само си въобразяваме, че можем да притежаваме някого. И нищо, че тези деца имат други бащи, други майки, други светове - те са пак като мои деца. Децата са деца на всяка майка. И когато всяка майка стане майка на всички деца, може би животът ще се промени и няма да има анорексия, и няма да има наркомания, алкохолизъм, хиляди други опасни пристрастявания. <br /> <br /> <strong>- За съжаление материализмът и меркантилността все по-осезаемо обсебват обществото, че хора като вас са като бели врани. Но вас това не ви обезкуражава, нали?</strong><br /> - Напротив! Трябва да се почне отнякъде. Винаги хората, които правят добро в името на някакъв идеал, през всички времена си остават белите врани. Но слава Богу, че ги има. Дъщеря ми например през целия си живот търсеше белия гълъб. Казваше ми: &quot;Мамо, искам да видя един бял гълъб&quot;. И все не го намираше. Но той кацна при нейното погребение. белият гълъб дойде при нея, когато я погребвахме. Белият гълъб кацна и по време на цялото погребение и думите на свещеника белият гълъб беше там. Той я намери след смъртта й...<br /> И в тази връзка - тя рисува в няколко образа анорексията. Никой друг в света не е нарисувал анорексията, само тя. И вероятно с това ще остане в историята на изкуството - с това, че е нарисувала анорексията. Тя я рисува като човека на изкуството, който е като на кръст разпъната върху собствения си инструмент - т. е. това е страданието на човека на изкуството. Рисува го като себе си и винаги дава своя образ. И много интересно - тя изведнъж дава анорексията чрез лицето на дядо си. Господин Кеворкян ме попита дали това не е така, защото дядо й я е насилвал да рисува. Но дядо й си отиде, когато беше много мъничка и той беше всичко друго, освен насилник. Той казваше: &quot;Не знам дали ще стане художник. Всички деца рисуват добре. Важното е как ще се развие нататък&quot;. Интересното е, че тя не рисува лицето на дядо си като възрастен, а когато той е на нейната възраст. В тази възраст той рисува един свой автопортрет като се вижда в ролята на Белия калугер - той го пише това в дневниците си - Белия калугер, който е образ на смъртта. Т.е. той рисува себе си като смъртта и Василия дава образа на смъртта, на анорексията на същия този свещеник. За нея в анорексията има нещо свято, защото тя те кара да не ядеш и по този начин да се пречистваш - чрез глада. И затова тук е много сложна връзката, но е тази... В Белия калугер тя вижда търсещия човек, твореца, слят със смъртта. Който е и нейният идеал - творецът, слят със смъртта. Не само с живот, но и със смъртта. За нея смъртта и животът имаха равен дял. Дори да не кажа по-страшно - смъртта имаше по-големия дял. Интересно е да се знаят трима велики анорексици от далечното минало. Ще ви шокира. Жана д'Арк, Света Тереза и Лорд Байрон. Какво е общото между тези на пръв поглед толкова различни личности. Според мен това е преминаване на границите на позволеното. Жана д&quot;Арк преминава границите на позволеното като повежда - тя, девойката, повежда пълчища мъже срещу пълчища мъже. И с това остава в историята, но се самоунищожава. Света Тереза е била монахиня през Средновековието. В това време монахините се самонаказват с бичове. Тя се самонаказва с глад. И това много силно е залегнало при анорексиците - самонаказването за греховете с глад. Но и тя преминава границите на мисълта на своето време - изважда глада като начин да се пречистиш. Лорд Байрон преминава границите на кръвосмешението и сексуалността и бяга в далечна Гърция да се бие срещу турците и да загине там. Най-общото, което ги свързва, това е стремежът да се самоунищожат пред някаква велика цел. Т.е. смъртта като освобождение от последното материално иго, което за съжаление е животът. И това е много важно, за да се проникне във феномена анорексия. Много повърхностно го търсят всички. Все едно, че става въпрос за някакви куклички Барби, които само мислят как да отслабнат. Ако беше така, много по-лесно щеше да бъде преборена болестта. Но тя има дълбоки психически корени, тя, повтарям, е един протест срещу материалността на обществото и срещу самотността на индивида в обществото. И затова трябва да потърсим корените на болестта вътре в себе си. Включително и аз в своята младост съм била генератор на анорексици, защото казвах на дъщеря си, която тогава беше много дебеличка: &quot;Хем дебело, хем яде&quot;. Не си даваме сметка как с една такава дума можем да унищожим една чувствителна психика. Т.е. да караш човек да приеме, че външният му вид е причина за самотата му. Което изобщо не отговаря на истината. Това е грешката на анорексиците - външният вид не е виновен за самотата. Но те по-късно го разбират - когато болестта вече е напреднала, всички органи са унищожени. Битката с анорексията сега я започвам! Обявила съм й война! <br /> <strong><br /> - Тя има едно много хубаво обръщение към майката...</strong><br /> - Ето какво ми продиктува Василия - тя вече не виждаше, продиктува ми едно писмо до майката: &quot;Майката - една свята дума, един живот, пълен с недооценени жертви. Още в мига на зараждането на живота, който е съвкупност от майчини и бащини клетки, се крием беззащитни в утробата на майка си и заспиваме под успокояващата песен на сърцето й. Диктувам това писмо на майка си, защото в момента не виждам до бре. Господи, колко е остаряла от толкова бели нощи и уморени черни дни! Само тя не се отказа да се бори за мен и срещу лъжата в мен. Искам да й посветя тези думи на любов, въпреки че не изпитвам абсолютно никаква любов, защото непрекъснато ме боли. Боли от всяка хапка, от всяка глътка, сякаш съм се нахранила с мухоморки. Боли ме цялото тяло, всеки мускул. Вените ми се пукат, главата ми е пълна с олово. А майка ми си мисли, че съм я забравила, както в стиха на Яворов - &quot;Напразно майко се боиш! Та мога ли забрави аз немилостивата оназ, живот която ми е дала&quot;. Покъртително! Тя непрекъснато ми казваше: &quot;Обичам те, обичам те, мамо!&quot; Сега разбирам, че това е било желание да ме обича. За да оцелее. Всъщност искам да кажа - навсякъде се казва, че дъщеря ми се е самоубила. Може би. Но може и да не е. Защото тя се е надвесила над прозореца и може да е паднала. Защото едва се крепеше. Все си мисля, че щеше да ми напише нещо. Тя винаги всичко записва, както виждате. И мисля, че все щеше да ми остави една страничка, ако си отиваше. Поне да каже - да не се чувстваме виновни или нещо такова. Тя беше точно от тези хора, които утешават другите. И тази мисъл продължава да живее в мен - че тъй като не ми е написала писмо, може да се е навела да вдиша чист въздух и да е паднала. Загубила е опора, подхлъзнала се е и паднала. Затова не искам да се пише. Важното е да се разбере истината. В случая е напълно неизяснено. Остава една митология, една легенда. Може би да, може би не. Но аз съм склонна, че може би не.<br /> <br /> <strong>- Кой е най-важният мъж в живота на Василия?</strong><br /> - Тя има една огромна любов в живота си - любовта към втория й баща. Той я отгледа, носеше я на ръце през тежките нощи, когато не можеше да върви. И тя ни обичаше еднакво - него и мене. Не казвам, че не е обичала родния си баща, естествено е да го обича. Но тя казваше: &quot;Моят роден баща живее в друг дом. Вторият ми баща живее в моя дом, гледа ме и аз не нося кръвта му. И затова моят истински баща е моят дядо - Васил Стоилов&quot;. И тя пожела не както му носи малкото име - Василия, така да му носи и презимето - Стоилова. Не защото иска да слее своята живопис с неговата и да извлече от това дивиденти. Защото тя беше човек, който се дематериализира във всичко. не, защото това е нейният баща. Бащата на нейната майка - който цял живот е бил с нея, никога не се е разделял и чиято кръв носи. И затова тя се нарича Василия Стоилова. Но страшно много обичаше и все повече обичаше втория си баща. Защото той й носеше един нов, непознат свят. Тя мечтаеше - вече не можеше да си го позволи физически да пътува към Япония, да пътува към един подреден, по-красив свят, където се обръща малко внимание на материалното. Този свят й харесваше - кроткият свят на делничните малки неща. И всъщност чрез втория си баща Кен Нагай, който е японски поет, тя откриваше този малък свят и пътуваше чрез него в по-далечни пространства. Така че Япония си оставаше за нея другия свят. Тя имаше много приятели японци. Те някак си повече я разбираха. Ние сме горещи или ледени. А те са топли. Уравновесена топлина. Василия също беше такава. Тя не беше експанзивна.<br /> <br /> <strong>- Пред мен стои един великолепен портрет на Яворов. Как мислите, има ли нещо съдбовно в трагичния край и на поета, и на неговата наследница, с която всъщност се слага черта на яворовия род?</strong><br /> - Да, мисля че има карма. Много е интересна една мисъл на самия Яворов, цитирам го наизуст, не дословно: &quot;Големите творци, великите хора са обречени на безплодие&quot;. Това е много интересна негова мисъл. Това негово безплодие като че ли най-накрая се разпростира като сянка върху рода му. Т.е. великите, гениите, какъвто е Яворов, са обречени на безплодие. Но това са точно думи на Яворов. И друго има нещо много интересно. Говорят за самоубийствената връзка Яворов - Василия, която вече опровергах. Но има друга една връзка - според Василия и нейните дневници Яворов донякъде е анорексик. Или поне има анорексично мислене. И веднага ще ви дам доказателство - стихотворение на Яворов - &quot;Ледена стена&quot;: <br /> <br /> <em>Ледена стена - под нея съм роден. <br /> Стъклена стена - отвред съм обграден. <br /> Хладната стена - замръзва моя дих. <br /> Вечната стена - с глава я не разбих....</em><br /> <br /> В дневника на Василия: &quot;Анорексията те обгражда с ледена стена и те отделя от света. Ти стоиш пред стъклена стена, пред огледало, в което си вградена завинаги дебела. Ръцете ти докосват хладната стена. Кръвта във вените замръзва, но ти не знам защо си мислиш, че анорексията те спасява&quot;. И Яворов пише едно неадресирано към някого стихотворение, което е: <br /> <em><br /> Змия коварно-мила, жълтоока <br /> ти бе<br /> и мил ми беше моят грях.<br /> Като желязо хладна и жестока <br /> ти бе<br /> и в мрачна радост те следях.<br /> <br /> Като нощта престъпно-сладострастна <br /> ти си,<br /> умирам аз в прегръдката ти властна.</em><br /> <br /> Това е образът на смъртта, с която всички поети-романтици (защото според майка ми Ганка Найденова-Стоилова Яворов не беше толкова поет-символист, защото в България има закъсняло развитие, колкото поет-романтик) и смъртта е любима спътница на всички романтици. Той вижда смъртта, а анорексията е един съвременен образ на смъртта. Това е същата тази мирова скръб, романтичната. И затова Василия се намира толкова близка до Яворов. По-близка до Яворов всъщност, отколкото до дядо си като светоусещане.<br /> <br /> <strong>- А тя имаше ли усещане за генетична даденост от рода на Яворов?</strong><br /> - Да, определено имаше. Тя имаше усещане, че идва от Изтока. Както е легендата за Яворов. Всъщност неговият произход е много неясен. Той самият пише в автобиографията си: &quot;Пушкин е негър, а пък аз съм арабин, идвам от далечен свят&quot;. Това е същата нейна любов към Япония - тука намираме връзките към далечния свят. Но тя усещаше в себе си и затова рисуваше пустини, други, непознати пейзажи. Казваше: &quot;Аз усещам в себе си пустинята, камилите&quot;. А всъщност пустинята е образ на самотата. Тя е усещала в себе си самотата и се оправдава отново чрез Яворов - чрез пустинята, която е от Ирак. Според легендата Яворов идва от Ирак. Тя усещаше много силно генетичната връзка. Сега живи от неговия род останахме само аз и втората братовчедка на Василия - Димитрина Нанева, която е на моята възраст. Фактически, когато и двете си отидем, яворовият род свършва до тук. <br /> <br /> <strong>- Когато се вижда колко &quot;плод&quot; е дала яворовата издънка, изпитвате ли страх или съжаление, че този род си отива?</strong><br /> - Не, не е страшно. Василия по този повод казваше: &quot;Аз не се чувствам натоварена от наследството, което са ми оставили Яворов и Васил Стоилов. Или се усещам по-скоро натоварена дотолкова, доколкото всеки един творец е натоварен с това, което е написано и нарисувано преди него. Рембранд, Гоя, Пушкин... - всички сме генетично претоварени, защото преди нас, независимо дали носим кръвта им са творили хиляди по-големи от нас творци. Така че аз съм обременена, колкото всички останали. Но тя не беше родово привързана, не обичаше да се спекулира с това. В същото време се усещаше генетично обвързана. Това са две различни неща. Не като желание да прави своя път, да стане известна чрез дедите си. Тя мразеше това. Но се усещаше генетично свързана с техния път и с техните послания - с чистата линия на Васил Стоилов, когото тя боготвореше. За нея най-важното в изкуството не бяха цветовете, а чистата линия. И в същото време - свързана с пустинята на Яворов. Защото анорексията е болест на самотата. В моя проект &quot;Ледена стена&quot; аз разкривам връзката между Яворов и анорексията. Всъщност самата Василия извежда тази идея. Дневниците на Василия и стиховете на Яворов - един паралел, който се преплита във времето. Искам да изведа &quot;есенцията&quot; от дневниците на Василия и да ги превърна в един монолог. Защото това е много въздействащо! <br /> <br /> <strong>- Не съжалявате ли, че се отказахте от оперното пеене?</strong><br /> - Аз наистина съм един мисионер. И така осмислям своя път. Сама се отказах от оперното пеене на 40-годишна възраст по ред причини. И се усещах като абдикирала. Не че нямах качества. Просто нямах необходимия характер, за да ги развия. Ако тогава имах характера, който имам сега, 100% щях да се реализирам. Въпреки че съм пяла в Римска опера, Франкфуртска опера, не са малки сцени, но нямах необходимата амбиция, необходимия хъс и необходимата злоба непременно да победя - с цената на всичко. Мисионерът пречи на актьора. Актьорът трябва да по-себичен. Аз винаги съм мислила за другите. А това на сцената не е добре, определено не е добре. Там трябва да кажеш: &quot;Аз съм!&quot;.&nbsp; А това в писането е възможно. Защото там не е необходимо да изкрещиш: &quot;Аз съм!&quot;. Изобщо, колкото по-малко крещиш: &quot;Аз съм!&quot;, толкова повече те намират другите. Не съм била като характер за певица, като характер. И затова си и тръгнах. Защото го разбрах. И се посветих на детето си. <br /> <br /> <strong>- Умеят го малцина.</strong><br /> - Ами да! Не знам дали това е абдикиране или влизане в собствения път. Усетила съм, че в момента най-голямото ми задължение е да държа Василия жива. Цялата си енергия, всичко, каквото беше възможно, го направих. Но сега като поглеждам назад, имам толкова пропуски! За колко неща съм виновна! Пак искам да се обърна към майките: Никога не бъдете остри! Аз бях остра. Остра, защото ми беше омръзнало - от лъжи, от истории, от хвърляне на повърната храна... Това е ужасно, защото ти купуваш храни - червен хайвер, черен хайвер (защото лекарите ти казват, че това е полезно за здравето) и тя казва: &quot;Мамо, искам да го ям&quot;. И аз - щом го иска, колкото и да струва - тичам. Че тичаш, няма никакво значение. Че харчиш луди пари за лекарства, няма значение. Въпросът е, че лекарствата и храните се изхвърлят в тоалетната. Това е част заболяването. И аз я обвинявах, защото не разбирах. Чак сега от дневниците знам какво е. Не разбирах, че тя го прави това - че хвърля храната, защото не може да я яде. Нейните органи вече не функционират. И за да съм спокойна аз, в името на семейния мир и на любовта към мен, изхвърля тази храна, за да съм спокойна аз. И това е част от заболяването, за съжаление. Жалко, че не прочетох тези дневници преди, защото никога не съм се ровила в нейните неща. Щом тя не ми го е дал, смятах, че нямам право да й чета дневниците. Ако знаех,че това ще ми помогне за анорексията, сигурно щях да ги прочета. Но тя понякога ми прочиташе по нещо и то беше винаги свързано с изкуството. Но пък това писмо до майката, което ми продиктува... <br /> <br /> <strong>- Как се отнасяше тя към различните?</strong><br /> - Василия имаше една своя рубрика с едно списание, където пишеше много интересни неща. Например написа за Азис - &quot;Маската на пеперудата&quot;. Тя харесваше не чалгата, а просто необикновеността на различните хора. И чрез тяхното различие тя оправдаваше своето различие. И затова нарисува и портрет на Азис. Но обществото не е готово да понесе да види портрета на Азис в една зала сега. Аз съм готова да го понеса, но знам как ще се изтълкува. Азис стана прекалено скандален с много свои неща. Аз бих изложила портрета му, но просто не искам да има отрицателна реакция. Защото каузата ми сега е с друга насоченост. Но аз също като Василия не се притеснявам от &quot;маската на пеперудата&quot;. Всеки има две страни, както Василия вижда себе си - Василия светлата и Василия тъмната. Тя има автопортрети, в които се рисува с гарваново черна коса. Всеки човек носи у себе си светлото и тъмното начало. Също и такива звезди като Азис, при които така скроеният им имидж изисква да се вижда повече тъмната им страна. Но той има и друга, много светла страна. Няма да забравя интервюто, което той проведе с нея, начина, по който се държеше с едно болно дете. И това много ме впечатли! Така че му дължа. Никой не би изпял по-хубаво от него &quot;Аве Мария&quot;. Той има необходимия глас за това. Той беше поискал навремето да изпее &quot;Аве Мария&quot; в зала &quot;България&quot; и от там му бяха забранили това. Защо забраняваш на един човек да изкара светлото си начало? Около Иисус кои са - Мария Магдалена, разбойниците, на които той на Кръста дава опрощение. Искам да кажа - ние сме длъжни да помогнем на всяка каеща се душа, а отблъскваме всеки. И в тази омраза, примерно към Азис, се вижда и омразата към анорексика - омразата към различното същество. Много трябва да поработи обществото върху себе си. Въпреки че според мен обществото е станало по-добро. Не е вече онова, което отива на площада да гледа публичните екзекуции. Въпреки че според баща ми, който бе богомил по дух, няма прогрес в обществото. Той казваше: &quot;Все тая&quot;. И така пишеше в дневниците си: &quot;Абсолютно съм сам&quot;...<br /> И тук отново виждаме приликата с Василия, която рисува Белия калугер - баща ми като млад. Но всеки млад флиртува със смъртта. Защото смъртта е нещо интересно, непознато. А характерно за анорексиците е, че понеже не могат да командват живота си по някакъв начин - те са твърде крехки и раними, опитват се да командват смъртта. Но това е също толкова трудно, колкото да командваш живота. Според мен тези неща - живота и смъртта Господ ги командва. Значи излиза, че анорексиците, освен че са крехки, са и много борбени натури! Защото се опитват да командват нещата по-големи от самите тях. Те са от една страна лидери, а от друга страна самотници. Но може би всеки лидер е самотен... <br /> <br /> <strong>- Как се чувствате вие самата сега?</strong><br /> - Най-напред, когато реших да вървя напред и да популяризирам изкуството на Василия, се чувствах заредена. Сега, на този етап за мен по-лесно е да помогна на другите деца, отколкото непрекъснато да възкресявам пред себе си образа на Василия. Ще споделя и друг много интересен сън. Сънувах Василия такава, каквато беше преди анорексията - пълничка, със светлокестеняви косички. И тя ми каза: &quot;Мамо, искам да ме помниш само така&quot;. Но чудното беше, че когато се събудих от този сън, аз изобщо вече не я помня като болна. Забравила съм я, наистина. И когато се напрягам да я видя, я виждам като образ от снимка. В първите дни след смъртта й непрекъснато ме връхлиташе нейният образ от последните дни. Тя нямаше вече зъбки в устата - болестта ги беше изкъртила, а нямаше сили да отиде на зъболекар. Косичките си отряза къси като на Жана д'Арк. Беше красавица, а се превърна в едно грозниче. И аз я обичах точно в този образ и той ме връхлиташе непрекъснато - остригана, с избитите зъбки... И не можех да се освободя от това нещо. След този сън разбрах, че трябва да се заличи този образ...<br /> ... След полета си тя най-напред се ударила в един климатик и след това паднала на оградката, която е отвънка. Ама беше паднала така красиво! Просто наполовина. Ръчичките и главичката й бяха от едната страна на оградата, крачетата от другата. И нито капка кръв. Тя нямаше и кръв. Казвам всичко умалено, защото тя наистина беше много слабичка. И хората, които бяха изтичали, бяха помислили, че е паднало детенце на 10-11 години. Беше толкова слабичко! На 25 килограма...<br /> И един съсед беше хвърлил върху нея одеяло. Така че аз не я видях разбита. Видях я прекършена. което е много различно. И след това не пожелах да видя лицето й. Защо е това лице, какво е то?! То е временно, то е един миг. И така забравих и другото лице - лицето на страдалеца и си спомням лицето на Василия като здравичка. И снимките, които са нещо различно. Все пак това е едно преминаване през окото на обектива. Не е точно реалният свят. Затова искам да си я спомням красива. Тя беше едно красиво и слънчево същество. Дори в смъртта си се усмихваше! <br /> <br /> <strong>- Все пак не търсите ли вина за анорексията на Василия в обществото, в бездушието ни?</strong><br /> - Тя оздравяваше от анорексията няколко пъти. Но, връщайки се в същия свят, който я разболява, проблемите се завръщаха отново. Затова казвам: трябва да лекуваме обществото. Всеки казва - държавата е виновна. Защо ще е виновна държавата? Или - лекарите са виновни. Защо да са виновни лекарите? Аз мисля само хубаво за всички лекари до един, които са лекували Василия, защото те всички я обичаха и влагаха по нещо от себе си. Защо изобщо търсим вината там, където тя не е ? Аз съм виновна като част от обществото, вие сте виновна, всеки един от нас поотделно е виновен. Поотделно сме всички чудесни, на като стане обществено мнение, много лесно осъждаме. И то осъждаме на смърт. Защото анорексиците са осъдени на смърт от обществото. И същото това общество трябва да се опита да ги спаси. Ако се намерят в това общество 200-300 души, които помагат, вече сме добре. <br /> <br /> И нека завърша с това, което Василия е написала: &quot;Анорексио, ти ме водиш по ръба на пропаст. И, знаейки, че без мене ще умреш, защото се храниш с тялото ми, отчаяно впиваш черните си нокти и ме оставяш с разкъсано тяло и душа в кървящи рани. Но именно болката ме кара да потърся сила за живот - болезнена като раждане, упорита като зарастване, неунищожима като Божие творение. Аз искам да извикам: &quot;Сбогом, анорексио!&quot;. Кажете ми, това прощаване с живота ли е или прощаване с болестта? Може би и двете едновременно. Това не е писмо на самоубиец, а на човек, който се опитва да живее. А може би не може. Защото обществото го вече го убило. Но никой не иска да поеме своята вина.<br /> <br /> Аз поемам моята вина. И цялото си усещане за вина ще го впрегна да помогна на други деца. Не успях да спася моето, но искам да помогна на други. Защото все пак аз не съм успяла. Който каквото и да каже, аз не успях. Казват - Василия се провали. И аз се провалих. Винаги ще живея с тази вина. И всяко спасено дете ще ми отмива част от вината. <br /> <strong><br /> Екатерина ПЕТРОВА, БЛИЦ</strong><br /> <br /> <span style="color: rgb(128, 0, 0); "><strong>ОЩЕ РАЗТЪРСВАЩИ ЖИТЕЙСКИ ИЗПОВЕДИ &nbsp;- ЧЕТЕТЕ В <a href="https://www.blitz.bg/news/article/158344" target="_blank">НОВИЯ БРОЙ НА В. &quot;ШОУ&quot;</a>!</strong></span><br /> <br />