Журналистът Андрей Апостолов: Българската роза и кубинския кайман съжителстват в Хавана

След  две относително дълги пребивавания в Куба, едното от които като кореспондент на БТА, известният журналист Андрей Апостолов написа:  “Куба-си“. Това е книга,  в която авторът интерпретира по свой начин историята на кубинската революция от 1959 година.  Уникална по своя характер,  тя  десетилетия наред  и до днес е пример за много народи по света. 

- Г-н Апостолов, крилатият лозунг на революцията беше „Куба-си, янки-но“. Вие сте взели като заглавие на книгата си само първата му част. Втората не е ли актуална вече ? 

- Куба е като трън в петата на Вашингтон, където не могат да преглътнат, че някакви барбудоси (брадати), някакви селяни са им показали среден пръст, наранили са егото им на суперсила  в района. За първи път не им се получи да наложат волята си, да набият непослушните с  морската пехота или чрез „наши копелета“. И не национализираната американска собственост тласка Белия дом към крайни решения, а страхът, че фигурата в зелена униформа, брада и пура в устата се превръща в пример за подражание. "Брадатите идват!" замества „Руснаците идват”, което не прави нощите в Белия дом по-спокойни.

С годините формите на натиск върху Хавана се промениха и САЩ не залагат на грубата сила и ЦРУ, а на долара и санкциите. Пробивът, който направиха Барак Обама и Раул Кастро в отношенията през 2014 г., беше посрещнат с ентусиазъм по низините и със зле прикривана неприязън по върховете. Фидел Кастро дори предупреди в специална статия: не се отваряйте много на отварянето! Тази стъпка обаче доведе до бум на американски туристи и на помощите от чужбина, които се вляха в местната икономика и така „янки – не“ избледня. После Тръмп върна всичко назад, а сега Байдън прави леки корекции на фона на новите реалности в света.

А и самите кубинци са уморени от това противопоставяне, което за мнозина отдавна е изгубило какъвто и да е революционен смисъл, защото не върви все нещо в живота ти да куца, и все да стоварваш вината само върху наистина безумното ембарго. Днес лозунгът, който може да се прочете по улиците, е: „Куба – да. Възможно е!“

- Друг един лозунг гласеше „Родина или смърт. Ще победим!“ Чува ли се още той и за каква победа става въпрос в наше време?

- Не! Днес няма такава дилема, но Куба се нуждае от нова революция, защото оцеляването на страната не зависи от стереотипното противопоставяне на северния враг, нито от архаичното ембарго, а от самите кубинци, от преборването с корупцията, партийната закостенялост и идеологическите догми, с вътрешната блокада, съпротивата на старата гвардия и нерешителността на младата.

Дали президентът и първи секретар на компартията Диас-Канел –/за първи път след революцията от 1959 г. държавният глава не е от  фамилията Кастро / ще успее да извърши такава  революция, е въпрос, от който зависи бъдещето на страната, но младите така и не разбират как революцията все се бори да победи и не се чувстват сред победителите.

- Какво днес притеснява, плаши, радва, прави щастлив един обикновен кубински гражданин?

- В Куба перманентната революция е обсебила главите на върхушката,  а перманентният недоимък е завладял главите на хората и „синдромът на опашката“ стана наследствен. Кубинците си остават хора, които обичат да се веселят, уличният купон е неповторим, отворени са, радват се и на дребните неща в живота, но не живеят добре. Те очакват отговори на много въпроси и най-важният е защо толкова десетилетия не успяха да заживеят по-добре и кой е виновен за това?

Уникална по своя характер, кубинската революция наистина се превърна в пример за милиони по света. Една слаборазвита страна  успя да ликвидира неграмотността, да гарантира безплатно образование, здравеопазване, социална сигурност за всички, а в ковид кризата успешно разработи четири свои ваксини. В същото време управляващите така и не налучкаха правилния модел за развитие и дори Фидел Кастро преди години каза, че той, моделът не работи и за самите кубинци. Страхът от по-голямо отваряне на частния сектор, неефективността на държавния сектор и нежеланието да възприемат нещо от китайския или виетнамския модел оставиха магазините празни.

- Остров на свободата ли е Куба днес?

- Кубинците могат да пътуват, имат си задгранични паспорти, въпросът е да получат визи. Голямо търсене на визи пада, безкрайни опашки и добър бизнес за някои. Отварянето на страната доведе до истински бум в пътуванията на кубинците, които използваха тази възможност за развитие на куфарната търговия, която на фона на недоимъка никой не се опитва да ограничава. А тя върти около 2 милиарда долара годишно. Основните дестинации са Панама, Мексико, Русия, с които има безвизов режим.  

- Радва ли се Фидел Кастро на същия култ, както приживе?

- Властите се опитват да го поддържат, отричайки обаче, че е някакъв култ, но това усещане се налага, когато видиш как образът на командантето превалира по медиите и се използва за щяло и нещяло. Фидел няма нужда от това, защото си остава безспорната фигура Номер Едно на кубинската революция. Някога, след срещата си с него, американският вицепрезидент Ричард Никсън отбелязал: “Каквото и да мислим за него, той ще бъде голям фактор в развитието на Куба и много вероятно в Латинска Америка...Той е или невероятно наивен към комунизма, или се намира под негово влияние...ние нямаме друг избор, освен да се опитаме да го насочим в правилната посока.“

Американците така и не успяха да го насочат в „правилната“ посока, както, впрочем и руснаците. Старият партиен функционер Хрушчов много точно казва на Кенеди по време на срещата им във Виена през 1962 г.: „Кастро не е комунист, но вие със своите действия можете да направите така, че в крайна сметка той действително ще стане комунист...“.

Фактически след оттеглянето на Фидел от властта брат му Раул Кастро започна някакви реформи в икономиката. В периода 2012-2016, когато нищо не предполагаше краха на Венесуела и топлата връзка с Каракас се изразяваше в почти 22% от кубинския БВП, медицинските услуги зад граница носеха 8 милиарда долара, преводите на кубинците, живеещи в чужбина – близо 3,5 милиарда, туризмът беше във възход с над 3 милиарда постъпления, а Обама дойде на крака, в Хавана за пореден път решиха, че нещата потръгват и няма нужда от сериозни реформи. Е, не потръгна, а изчезването на спонсора Венесуела, коронакризата, задълбочаващите се санкции на Тръмп и войната в Украйна само задълбочиха кризата.

- Може ли да се говори в Куба за някаква опозиция?

- Има, естествено, опозиционни групи, движения, неправителствени организации, които изразяват несъгласието си с официалната политика, организират различни протестни акции в подкрепа на дисидентите, за защита на правата на човека и т.н. Като във всяка страна от социалистическия лагер за развитието на опозицията най-голяма роля играе самата социалистическа власт, безсилието в икономиката, зациклянето в главите по върховете, липсата на стоки по магазините, които не могат да се компенсират с революционни лозунги. Както ми каза мой познат : „Строим социализма, но не достигат строителни материали!“

- Останало ли е нещо от старата любов на Куба с България?

-  Наши специалисти са проектирали и построили десетки предприятия на острова, почти половината от язовирите, които действат все още, има кооперативи с български имена, десетки специалисти, учили у нас и стигнали до високи постове в науката, управлението, производството. Хората все още си спомнят за нашите продукти – от нектарите от кайсии и ябълки до консервите със зелеви сарми.

В Хавана известният кубински художник Хосе Фустер, превърна цял квартал в приказка от къщи, покрити с фигури и сцени от керамични плочки, създаде и мозаечна стена на България – с азбуката, катедралата „Александър Невски“, българската роза в компанията на кубинския кайман и петел под кралските палми.

Присъствието ни обаче се изчерпва почти с това,  поради продължаващата затвореност на кубинската икономика.

Интервю на Исак Гозес

Следете актуалните новини с БЛИЦ и в Telegram. Присъединете се в канала тук