"Няма радиация, яжте рибата спокойно": Репортажът за Чернобил, който не видя бял свят

Чернобилската авария стана на 26 април 1986 г. в АЕЦ в Украйна, тогава част от Съветския съюз. Тя предизвиква облак от радиоактивни отпадъци, който преминава над части от СССР, Източна Европа и Скандинавия, връще лентата назад borbabg.com.

Обширни райони в Украйна, Беларус и Русия бяха заразени. Веднага са хоспитализирани 213 души, повечето пожарникари и работници по сигурността, опитващи се да овладеят аварията. От тях умират бързо от лъчева болест 28 души.

Почернелите им от радиацията тела са погребани в оловни ковчези в бетонни гробове. Над 600 000 запасняци, военни и граждани са работили по затварянето на реактора и овладяването на всички рискови проблеми.

От тях около 25 000 са починали под 40-годишна възраст, а 200 000 са обявени за инвалиди. Неопределено количество хора са заразени поради опита на правителствата в различни държави, включително и България, да отрекат инцидента или че има в атмосферата им радиоактивен прах.

От много години винаги, когато наближи 26 април, решавам да разкажа тази история.

И колкото пъти посeгнех към белия лист, ме спираше мисълта – за Чернобил отдавна е казано всичко и дали на някого ще бъде интересно да чете какво видях в Украйна в първите дни след аварията на атомната централа.

А тогава наистина видях много неща и макар че бях първият български журналист, озовал се по онези места, нито ред не се появи в “Борба”, която ме изпрати, нито в друг вестник.

След аварията в Чернобил на 26 април 1986 г. в българската преса се появи лаконично съобщение, от което по никакъв начин не можеше да се разберат апокалиптичните мащаби на инцидента.

По времето на социализма в редакцията на “Борба” единственият западен вестник, който се получаваше, беше “Унита” – органът на Италианската комунистическа партия.

Още на следващия ден след инцидента в Чернобил на първа страница на “Унита” се появи карта на Европа, на която бе показано движението на радиоактивния облак.

Разминаването между това, което ни казваха в България, и картата, която всеки ден публикуваше “Унита”, бе явно.

В онези времена Велико Търново бе побратимен с украинския град Полтава, а “Борба” – с тамошния вестник “Зоря Полтавщини”. Всяка година между двата вестника се разменяха журналисти и тази размяна бе шанс представител на “Борба” да се озове на мястото на събитието.

По същото време за Полтава трябваше да пътува партийна делегация от Велико Търново, водена от Иван Генджов. Но визитата тихомълком бе отменена.

Главният редактор на “Зоря Полтавщини” Леонид Киз обаче бе категоричен: “Няма нищо страшно, нищо че е отменена партийна делегация. Тръгвайте, само носете повече каберне.”

И в началото на май в изпълнение на спогодбата за размяна на журналисти между двата вестника тръгнах за 7 дена за Полтава.

Без тогава да подозирам, че става дума за най-страшната катастрофа в историята на ядрената енергетика. Тръгнах главно с тайната надежда, че може да се окажа първият български журналист с материал от мястото на събитието.

Проверките в международния влак за Москва започваха от Горна Оряховица, откъдето се качваха българските митничари.

Освен към багажа служителите бяха особено бдителни да не би някой да носи повече от 27-те лева, които в онези времена българинът можеше да изнесе и обмени зад граница. А това беше само началото. Истинската проверка ставаше на влизане в СССР.

Който е пътувал тогава, знае какво е съветски граничен и митнически контрол.

Навъсени офицери старателно проверяваха документите на пътниците, които след това излизаха в коридора на вагона и купетата се претършуваха старателно, да не би да има някой скрит. После идваха митничарите и процедурата се повтаряше.

Когато митничарката повдигна капака на моето легло на първия етаж, отдолу се показа кашончето със сухиндолско каберне.

По това време Горбачов бе решил да изкорени пиянството в СССР и в страната бе въведена пълна алкохолна забрана. Намереният у пътниците алкохол не се конфискуваше, а ги караха да го излеят.

– Какво е това? – попита митничарката.

– Ами вино, каберне…

– Нали знаете, че е забранено да се внася алкохол в СССР.

– Да, но колегите от Полтава ме помолиха. Помагало за радиацията… И докато мънках, вече се виждах как изливам бутилките през прозореца. Митничарката обаче помисли, повъртя митническата ми декларация в ръка, подпечата я, затвори багажника и без да каже нищо, отмина.

Гарата в Киев беше задръстена от огромни празни влакови композиции.

“Готови са, ако се наложи, да се евакуира градът. Децата вече ги пратиха към Одеса и Крим” – обясни посрещачът ми.

Хотелът, в който трябваше да пренощуваме, преди да се отправим на следващия ден към Полтава, бе празен, което беше повече от необичайно. По времето на Никита Хрушчов имало дума, че Кенеди ще посети СССР и Киев, и в украинската столица вдигнали специален хотел.

Кенеди обаче така и не дошъл и хотелът станал партиен, в който отсядаха партийни функционери от Украйна, когато идваха в столицата. Обикновено винаги препълнен, сега в него се мяркаха само няколко души и администраторите.

Необичайно изглеждаше и Киев. По улиците и дори по централния булевард “Крешчатик” нямаше хора. Вместо киевчани по улиците пълзяха водоноски и обилно поливаха асфалта.

Чак след време, когато излезе цялата истина за Чернобил, разбрах, че това било средството за борба с радиационния прах.

Град Полтава се намира на 300 км от Киев.

Хората там знаеха, че нещо е станало в Чернобил, но официалната информация не беше по-богата от тази в България.

Главният редактор на “Зоря Полтавщини” Леонид Киз се захвана да издейства от Областния комитет на КПСС разрешение да се отиде до мястото на аварията.

Според него аргументите му бяха железни – журналист от братска България ще разкаже истината, за разлика от злостните писания в западните вестници. И почнахме да чакаме. Мина ден, мина втори, мина трети, на четвъртия Киз каза:

– Работата е сложна. В Чернобил сега са струпани много работници, много организации, работи се здраво и денонощно. И хората нямат време за журналисти. А и нямаше смисъл да се ходи до там.

На мястото на аварията има и наши хора, полтавчани. Ще те срещнем с тях и те ще ти разкажат всичко, което те интересува.

На срещата дойдоха четирима – трима шофьори и един пожарникар.

Весели здрави младежи. Разказите на чаша български коняк “Слънчев бряг” се оказаха съвсем обикновени. Мъжете смятаха, че в Чернобил не е станало кой знае какво, че в работата им няма нищо необичайно, а приказките за голямата опасност са силно преувеличени.

– Няма нищо вярно в това, че в Чернобил е страшно. Авария като авария, само че много по-голяма от тези, които стават в заводите. От въздуха засипват от хеликоптер разрушения блок, долу се разчиства. Работа като всички други. Няколко часа на ден, после цял ден почиваш. А парите са много.

Младежите бяха отишли в Чернобил заради парите. Двама смятаха да си купят жилища, един мислеше да се пресели в Крим, да е близо до море.

На другия ден в хотела дойде Гриша – един от шофьорите на “Зоря Полтавщини”, и докато събирахме багажа, ми разказа:

– Знаеш ли, никой не иска да те изпраща в Киев. Шефът едва уговори Леонид Остапец. Знам какво искаш да видиш, ако можем, по пътя ще кривнем към аварията.

Леонид Остапец бе едър, представителен мъжага и пристигна с цялото си великолепие – избеляла сламена шапка, вехта риза и още по-вехти панталони и обувки. На учудения ми въпрос защо в такъв вид тръгва за столицата, отговорът бе изненадващ:

– На тръгване обратно към Полтава, като те оставим на гарата, щом изляза от Киев, се преобличам и всички тези вехтории ги хвърлям в канавката.

Шофьорът Гриша спази обещанието си и преди да стигнем до Киев, свърна по някакво шосе. Само след няколко километра ни спряха дозиметристи. С бели защитни облекла и маски те проверяваха всеки преминаващ автомобил.

По същото време до нас спря мотоциклет с двама въдичари. Дозиметристите обшариха с уредите си и кошчето с риба и доволно се засмяха:

“Няма радиация, яжте рибата спокойно”.

Малко след първия пост имаше втори. Бариера и военни. Бяхме дотук. Нататък можеше да се продължи само със специален пропуск. А до Чернобил оставаха само 30 км.

През онези седем дена в началото на май в Украйна, въпреки някои странни детайли, така и не проумях за какво страшно и опасно събитие става дума и вече в България бях готов да пиша, че дяволът не е толкова черен, колкото се говори, и за усилията на съветските хора да ликвидират последствията от аварията.

Но тогавашният редактор на “Борба” Илия Манев бе категоричен: “Недей да пишеш нищо. Не се занимавай с тази тема”.

По това време бях и кореспондент на вестник “Кооперативно село”. Предложих и на тях да ги ощастливя с писания от мястото на събитието. Отказът беше още по-категоричен. И така нито ред за пътуването в Украйна не видя бял свят никъде.

А продължението на историята бе след една година.

Тогава отново се озовах в Полтава и поисках да се срещна отново с мъжете, които бяха отишли да работят в Чернобил, за да си оправят живота. Отговорът бе лаконичен: “Няма ги. Умряха до един”.

Статията е публикувана във в. “Борба” през април 2010 г. и през юни 2021 – по повод 6 месеца от кончината на автора и главен редактор на в. “Борба” Николай Томов).