Страшната семейна история на най-отдадения камикадзе СНИМКИ
Японската армия крие този случай с притеснението, че мнозина други ще последват примера
Япония е страна, която няма еквивалент. Отдадеността на жителите е пословична. Самурайската дисциплина, която все още може да бъде забелязана сред населението може да бъде пример за всички останали, а започне ли онзи далечен дълг да зове, всеки е готов първи да даде живота си в името на родината.
Пример за подобни действия може да бъдат така добре познатите камикадзета.В края на Втората Световна война, когато Япония бавно и сигурно започва да отстъпва в сраженията, авиаторите решават да изгубят живота си, отколкото да се върнат като изгубили.
Легендарна е историята за един японски войник, който продължава сражението си около 20-30 години след края на Втората Световна война, вярвайки, че неговите капитани ще се завърнат.
В този вид сражения се оказва, че пилотите създават редица главоболия на противника и практически още няма лечение на този вид фанатизъм. Забиващите се самолети, натъпкани с експлозив трудно могат да бъдат отклонени от маршрута, особено с толкова отдаден пилот.
Не трябва да забравяме, че България също е записана с подобни геройства – Списаревски разцепва тежък бомбардировач на две. Връщайки се обратно на японското участие ще попаднем на един много интересен случай – Хаджиме Фуджи. Като авио инструктор може да се похвали с много обучени пилоти, но едно нещо пречило много – армията отказвала да го изпрати на мисия.
Колкото и варварско да е било решението на камикадзетата, армията все пак имала етика и не позволявала на хора със семейство да участват. Летецът имал съпруга и две деца, няколко пъти писал с молба да бъде изпратен, за да даде живота си за империята, но всеки път получавал отказ. Някога Хаджиме е трябвало да наследи семейната ферма, но понеже виждал повече чест в армейските редици, решил да стане доброволец.
На снимката: Хаджиме Фуджи
Изпратен е на фронта в Китай до 1931 година. Точно там среща жена си Фукуко. Фуджи е ранен и прекарва известно време в болницата, когато получава предложение да премине във ВВС на Япония. Честта е изключително висока, а и той самият се оказва достатъчно добър и надарен пилот.
Самолетите в неговите ръце можели да направят всичко. Именно той започва да обяснява на своите кадети, че при нужда трябва да разбиват своите изтребители в големите кораби и вражеските лагери. Често напомня, че ако пилотът ще умира, няма смисъл да умре сам. Може да звучало много лесно, особено след като той нямало да извърши този вид „геройство“, но мотото на инструктора било „Делата и думите трябва да са постоянни“.
И дела имало, Фуджи написал две молби към своите началници, обяснявайки, че иска да умре за страната си и не може да гледа как неговите кадети не се връщат, а той самият не може да даде пример за действията си.
Една от причините е било семейството, но другата е позицията, която заема. Японецът запалвал душите на младите пилоти, които политали всеки ден, отбранявайки родината си.
В семейството ситуацията била подобна. Съпругата не искала да се раздели със своя мъж, но разбирала защо страда. Дамата взела двете си деца и на 14 декември 1944 г. отишла до близката река, за да скочи в ледените води.
На следващата сутрин са открити телата на 3-ма души. Властите разпознават 24-годишната съпруга, голямата дъщеря на 7 години и малката на 1 година. Ръцете на голямата дъщеря били завързани за ръцете на майката. Когато полицията се обажда на вдовеца, той става от клас с думите:
„Най-вероятно днес ще роня сълзи. Моля простете ми за днес. Моля ви, разберете.“
Когато вижда телата на семейството си, той споделя, че винаги е съветвал всички да бъдат готови за смъртта, но той самият не можел да достигне толкова далече. В дома си открива и едно писмо, което окончателно затваря загадката:
„Понеже може да се притесняваш за нас и не можеше да изпълниш задълженията си свободно, защото сме живи, решихме да направим това. Тръгнахме преди теб, но ще те чакаме. Моля, бий се без никакви резерви.“
Вечерта след погребението, Фуджи пише още едно писмо до своята 7-годишна дъщеря Казуко: „Студен и мразовит декемврийски ден
Твоят живот приключи в река Аракава. Болезнено тъжно е, че заедно с майка си жертва живота си, за да може баща ти да изпълни своето най-силно желание и да положи своя живот в името на страната. Както и да е, надявам се, че заедно със сестра си и майка си ще се усмихваш. Татко много скоро ще ви последва. В този момент бих те държал силно до мен, докато заспивам. Ако Чиеко плаче, моля те да се погрижиш добре за нея. Сбогом за кратко. Баща ти ще се изправи в една от най-великите битки и ще бъде подарък за цялото семейство. Надявам се, че двете ще ме чакате. “
Японската армия крие този случай с притеснението, че мнозина други ще последват примера. Получават трето писмо от летеца, но този път е подписано с кървав отпечатък. Там пише, че иска да участва, за да почете паметта на жена си и двете си дъщери. На тръгване от школата, кадетите предават самурайски меч като подарък за всичко научено, както и сериозната мисия.
На 8 февруари 1945 година започват тренировките и вдовецът е официално назначен за командир на ескадрилата. На 28 май идва и бойната мисия близо до бреговете на Окинава. Там се крият два разрушителя, които трябва да бъдат неутрализирани.
За корабите не е трудно да се преборят с японската атака, но все пак има два самолета, които успяват да се разбият в разрушителя Дрекслър и да бъдат причина за неговото потапяне след няколко минути. Мисията е завършена. Макар и тялото да не е намерено, надгробният камък на Фуджи стои точно до този на жена му.
Източник: chr.bg