Анализ: Иде затлачен парламент и хронична нестабилност

Няма сеизмично разместване на политическите пластове, каквото някои привиждаха през призмата на своите желания и интереси. Рязко се покачват “акциите” на варианта “експертно, надпартийно” правителство, базирано на по-широка подкрепа. Това пише в свой анализ д-р Борислав Цеков, Център за нова Европа, цитиран от "Труд".

Въпреки че към неделя вечер, когато са писани тези редове, все още няма окончателно преброени и обявени от изборната администрация резултати, данните от екзитпола дават ориентир за основните тенденции.

Разбира се, партийните агитатори и коментиращите запалянковци ще бършат сълзи – едни от радост, други от разочарование. Но един сериозен анализ трябва да е достатъчно дистанциран и неутрален и да се основава на фактите, а не на личните пристрастия. В случая фактите дават основание за няколко извода.

Първо, няма сеизмично разместване на политическите пластове, каквото някои привиждаха през призмата на своите желания и интереси. Но пък парламентът ще бъде затлачен, което вещае хронична нестабилност.

Политическата воля на българските граждани – и тези, които отидоха до урните, и тези, които ги бойкотираха - потвърди трипартийния модел, който съществува вече повече от десетилетие - една голяма дясна партия (ГЕРБ), една голяма лява партия (БСП) и политически център (ДПС).

Около тази конструкция се навъртат динамично няколко малки партии, които ту изплуват, ту пак слизат под чертата, появяват се и изчезват. Както и една електорална прослойка, която не се интересува от политика, няма идеология, но е срещу всички и от време на време излъчва парламентарно представителство – в тези избори партията на Слави Трифонов.

Второ, ГЕРБ препотвърди за пореден път своя статус на най-голяма политическа сила. При това, увеличи преднината си пред БСП – ако през 2017 г. разликата между тях беше 5.46% в полза на ГЕРБ, сега ще бъде поне с 4-5 пункта повече. Въпреки гороломните заклинания на политически играчи и коментатори от всякакъв калибър, че партията на Борисов си отивала, обществените реалности и волята на избирателите са диаметрално противоположни.

Те успяха да привлекат десния център чрез отваряне на партията през официална коалиция със СДС и включване на персонални знаци в листите към различни обществени групи, които са извън техния твърд електорат. Целият въпрос е дали това първо място ще им е достатъчно, за да сформират правителствена коалиция. Дори и да успеят, много е вероятно Бойко Борисов да не е премиер.

Трето, БСП отново се провали. И проблемът съвсем не е ситуационен, нито е свързан с вътрешното разцепление и електоралния теч, който захрани формацията на Мая Манолова. Дори и без този теч, “Позитано” 20 щеше да си остане втора политическа сила.

Проблемът на БСП е фундаментален - липса на кадри, остър дефицит на работещи идеи, а поради всичко това – неспособност да привлече общественото мнозинство извън твърдочервения електорат. Отрицателната кадрова селекция в БСП се дължи на апаратното начало, което е превърнало партията и партийната работа в начин на препитание за основната част от червената върхушка.

Цели поколения в БСП, в т.ч. от по-новите, са хора, които нямат професионална кариера и поприще, извън партийния пост и партийното назначение във властта. Когато прехраната и социалният статус на един човек зависи от положението му в партията, тогава идеите отстъпват място на инстинкта за оцеляване. Тъкмо поради това, хората на Нинова не успяха да привлекат левия център.

И тъкмо поради това БСП състави листи на апаратно-роднински принцип, не включи нито една личност, която има обществена стойност извън червените избиратели и по време на цялата кампания си говореше сама със себе си. Физиономията на червените листи демонстрира на обществото, че тази партия няма необходимия потенциал за сериозна промяна, че нищо старо не е забравила и нищо ново не е научила. И българските избиратели дадоха съответната оценка на това.

Четвърто, неполитическият, анти-всичко вот, който традиционно съществува в българското общество в параметрите от 7-8 до 15%, и често пробива в парламента през различни кратковременни играчи, този път намери свое представителство в партията на Слави Трифонов. По правило от подобни формации никога не зависи нищо.

Тяхната роля се изчерпва с това просто да запушват определена част от парламентарното пространство, като някой политически тромб. Те са или безполезни в парламента, или бързо се разпадат, или и двете заедно. Това е и най-вероятната съдба на “Има такъв народ”.
Пето, либерално-прогресисткият вот този път се консолидира, но само за да покаже, че неговият политически изразител - “Демократична България”, е просто една от многото малки партии, които не са в състояние да застрашат или разчупят трипартийния модел. Малки партии големи реформи не могат да правят поради липса на обществено доверие и кадрови потенциал.

Оттук насетне ключовият въпрос е за сформирането на правителствено мнозинство в новоизбраното Народно събрание. За целта трябва да се изчака окончателното разпределение на депутатските мандати, защото парламентарната аритметика може да опре до 1-2 гласа.

Но все пак, може ли да се очаква сформирането на правителство около ГЕРБ или около БСП, което да провежда нова политика, която по-адекватно да посреща социалните, икономически и геополитически предизвикателства пред България? Силно скептичен съм. ГЕРБ е показал какво може. БСП няма какво ново да покаже. Да се разчита, че малките партии да съставят солиден кабинет, макар и с рамо от някоя от големите, е нереалистично.

В подобна патова ситуация рязко се покачват “акциите” на варианта “експертно, надпартийно” правителство, базирано на по-широка подкрепа. Резултатите дават основание да се мисли за коалиция на системните партии, за да се изгради бент пред непредсказуемите и лишени от ясна идейно-политическа основа формации в новия парламент.

При неуспех и на такава формула, конституционната процедура ни запраща към служебно правителство, назначено от президента и предсрочни избори. Най-вероятно ще преживеем цикъл на политическа нестабилност – т.е. това, от което най-малко се нуждаем в условията на криза. Защото всеки нестабилен кабинет с малък хоризонт, независимо дали е излъчен от крехко парламентарно мнозинство или е назначен от държавния глава, ще е лишен от време, инструментариум, а най-вероятно и от политическа воля за сериозни и дълбоки реформи.

Въобще, новият парламент изглежда ще създаде много повече проблеми, отколкото ще успее да реши. А при изостряне на кризисните процеси, предизвикани от коронакризата, е напълно възможно, в средносрочен план да се стигне и до истинско сътресение и преподреждане на партийния модел около основния идеологически разлом на нашето съвремие – не ляво-дясно, а глобалисти срещу патриоти. Нещо, което се случи вече в редица държави – от Италия и Франция, до Унгария и Полша.