Кузман Илиев: Ножът в енергийната ни система е опрял до кокала

"Служебното правителство тепърва ще бъде оценявано. Инфлацията е външен фактор, но пък и политиката на "бюджетна актуализация" средносрочно само налива масло в огъня през разходите и дефицита на хазната. Докато цените се изстрелват безжалостно" - казва финансистът Кузман Илиев в интервю за Новини БГ.

Бавното и мудно увеличаване на предлагането на електроенергия от държавната ТЕЦ Марица Изток 2 също бе симптоматично. И коства на бизнеса десетки милиони в условия на пандемия. Най-голямата каша, обаче забърка младият и безспорно талантлив Атанас Пеканов в Маришкия басейн с прословутия вече “План за възстановяване и устойчивост.

Написаният от ГЕРБ план без съмнение беше препълнен с кусури и поставяше стъписващ акцент върху инвестирането на пари в държавните фирми. Но един от категорично добрите и одобрявани от всички проекти беше свързването на Маришкия басейн с националната газопреносна система, така че да се даде възможност на централите там постепенно да заменят въглищните блокове с газови и водородни такива.

При идването на служебния кабинет тази идея се доразви с нелоша схема за публично-частно партньорство на държавния ТЕЦ-2 с енергийни корпорации, които да вложат над $1 милиард в газови мощности. 

И изведнъж всичко замря. Брюксел нахока българското правителство, че прави енергиен преход с природен газ и газопроводи и вицепремиерът Пеканов сви сърмите – служебният кабинет нямало как да взема решения за енергийния преход и върховенството на закона. Истината дойде миналата седмица, когато Асен Василев заяви, че той докато е министър нямало как да одобри газификация на Маришкия басейн, поради оскъпяването на емисиите това не било решение.

А защо природният газ да не бъде смесван и изгарян заедно със син или зелен водород?! А отделените от комбинацията газ-водород емисии да не бъдат неутрализирани от системи за улавяне, складиране и използване на CO2 - CCUS, например?!

Безпрецедентната криза в европейската енергетика от последните няколко месеца може да ни бъде урок за нещо много важно: трябва да спасим енергийната си независимост! А нейно проявление е собственият ни ресурс в Маришкия басейн. За целта обаче имаме нужда от инвестиции в улавянето на въглероден двуокис. Спешно. Макар миньорите и местните хора в Стара загора да харесват тази опция, то за много политици три повтарящи се аргументи „против“ хванаха дикиш. А родните държавници засега отказват да вложат каквото и да било критично мислене, за да ги анализират и оборят:

1. Най-често срещаният аргумент срещу е, че за запазване на въглищните централи чрез улавянето на 100% от техните емисии имаме нужда от $3 милиарда вложения в системи CCUS. Това е вярно, но само ако допуснем намерението да пазим тези въглищни централи во век и веков – а това е абсолютно неприемливо за Брюксел и там може да се отлага максимум десетина години.

А съвсем спокойно целта може да е: от 14 въглищни блока в Маришкия басейн, 4 да минат на газ, 2 на биомаса и останалите 8 да бъдат затворени до 2038г. и заместени с ВЕИ и водород. А нужните инвестиции в улавяне, складиране и използване на въглерод са под $500 млн. – сума, която е по способностите както за американските и държавната централи, така и за Плана за възстановяване и устойчивост. 

2. Вторият аргумент против е, че системите за улавяне на CO2 са експериментална технология, каквато не се използва в мащаб никъде по света. Всъщност, по-експерименталната и сложна технология е директното извличане на въглероден двуокис от атмосферата и складирането му под земята – и то дотолкова, доколкото преди последното десетилетие на никого не му е хрумвало, че това трябва да се прави. Директното улавяне на всякакви емисии от „комини“ на заводи и ТЕЦ-ове се практикува от поне половин век и не е технологично сложно. Същевременно спестява прогнозируеми разходи за купуване на въглеродни квоти.

3. Третата опорка е, че не си струва да се прави такава гигантска инвестиция само за три електроцентрали. Но защо, се допуска, че от улавяне, складиране и използване на CO2 ще имат нужда само електроцентралите? Схемата за търговия с емисии ще обхваща все повече сектори от човешкия живот – от тази есен в нея влиза пътния транспорт, въздушния транспорт, циментовия бизнес, очаква се в следващите 10 години да влезе и жилищното строителството. Това е есенцията и основната цел на Зелената сделка - да обхване всяка сфера от стопанския живот. 

И в момента всеки завод, който купува и изгаря газ за индустриално производство трябва да купува квоти. Ако Стара Загора ще се трансформира от въглищен район в индустриален, то цената на въглеродните квоти със сигурност ще удари всеки индустриалец в района. Тоест, депата за складиране на CO2 и системите за улавянето им ще са неотменна част от всеки вид тежка индустрия за в бъдеще. А както казахме, частично такива системи съществуват в химическите индустрии от близо половин век.

Забележете: Западна и Северна Европа има излаз до океан и бурни северни морета, където поне на теория в дълбоките офшорни зони вятърът духа винаги и силно (на практика, последните месеци обориха това). Южна и особено Югоизточна Европа няма подобни географски възможности – тук моретата са тихи и с красиви плажове за туризъм, не за 100-метрови офшорни ветрогенератори. Следователно, системите за улавяне на CO2 са единственият начин България и нашите съседи да останат енергийно независими и с възможности за развитие на индустриални икономики поне до голям технологичен пробив в изграждането на батерии.

Чрез $500 милиона публични и частни инвестиции в депа за съхранение на въглероден двуокис и инфраструктура за улавянето му, България ще може да си позволи да нулира емисиите от 4 блока на газ в Маришкия басейн. Да удължи живота на поне 4 блока на въглища за следващите 15 години и да премине към извеждане от експлоатация на останалите 4, замествайки ги с биомаса, фотоволтаици и електролизери за зелен водород. Крайно време е България да действа прагматично, не само по Брюкселска повеля или откъдето моментно “духа вятърът”…".