Орхан Алити, един от седемте оцелели при трагичния инцидент в България, успял да счупи задното стъкло на автобуса и да скочи.

За съжаление той не успя да спаси и 23-годишния си син Висар.

В ексклузивно изявление за "Свободна преса" от столичната болница "Пирогов" Орхан казва, че е в добро здраве и все още не може да повярва как трагедията се е случила толкова бързо.

- Аз съм в добро здраве. Първият ден ми направиха операция на десния крак. Вчера имах операция на гърба и сега съм по-добре. „Днес направих още една рентгенова снимка и мисля, че до вторник ще изляза от болницата, но лекарите не ми казаха точния ден“, каза Орхан пред Слободен печат, цитиран от Петел бг.

Последния път, когато тръгнахме от Истанбул бяхме в търговски център "212", а гидът Мусин Широки каза, че в 15:45 ще сме на автобуса и тръгваме за Македония. Тръгнахме от там в 17 часа. Преди да тръгнем, говорих с чичо Хамди от Студеничани, изпушихме една цигара. Каза ми, че е забелязал, че нещо тече на първата дясна гума.


Отидохме и видяхме с лампичка на телефона, изглеждаше като дупка под гумата. Казах на чичо Хамди, че може да е глицерин, но не е нищо страшно, защото в момента нищо не капе. След 10-15 минути се качихме на автобуса, стигнахме границата с България.

След като минахме българската граница, след 20 метра спряхме да хапнем и пийнем, направихме почивка и пак тръгнахме. Трагедията е станала след два часа шофиране оттук, разказва Орхан.

Той казва, че е бил буден в момента на инцидента и е видял как автобусът се е ударил в бариерата.

- Мислех си, че шофьорът е заспал и затова воланът му избягал и се разбил, но в същото време избухна пожар и не ми се стори нормално. Автобусът спря за малко, след това продължи да се движи, но отново имаше пламък, спомня си Орхан.

Всички се паникьосаха и никой не знаеше какво да каже. В този момент човек започва много бързо мисли, ако автобусът се запали и вратите не се отварят какво ще последва. И в този момент се сетих да скоча с двата крака, за да счупя задното стъкло, но първият ми опит беше неуспешен. Втория път с Люлзим от Прешево скочихме отново с двата крака и в този момент успяхме да излезем от автобуса.

Единственото, за което можех да мисля, беше да стана и да извикам останалите да излязат през прозореца, от който дойдохме. Но когато се опитах да стана, видях, че кръстът ми е счупен, не можех да се изправя. Имах и счупен крак. Когато се видях на асфалта от отсрещната страна, си помислих, че ако дойде кола от отсрещната страна, може да пострадам още по-зле.

Обърнах се, преминах от другата страна на пътя и започнах да крещя на сина ми Висар, крещя колкото може по-силно, защото мислех, че и той е скочил зад мен, но Висар не отговори. „За съжаление и той загина трагично“, каза през сълзи Орхан.

Той казва, че взривът е станал толкова бързо, че не може да го опише. „Когато вече бяхме навън, видях, че автобусът се е запалил отзад“, добави Орхан. „Видях някои хора да скачат зад мен. Лулзим и аз бяхме първите спасени, чух Лулзим да вика след жена си Медина. Опитах се да се изправя, но не успях.

Видях, че след нас излязоха едни пътници от Долно Количане, Зюлихай, 17-годишното момиче, много плачеше. След това покрай нас мина друг автобус на Беса транс, струва ми се, че беше от Тетово, и пътниците спряха да ни помогнат.  

„Те ни помогнаха да избягаме от мястото, където беше автобусът, защото мислехме, че може да има нова експлозия“, каза той.