Шефката  на мигрантската служба към Българския червен кръст Мариана Стоянова  вече 24 години се занимава с бежанци.  Естествено гледа различно на мигрантите. В масовата представа на българите те са тумби от неиндетифицирани индивиди, които гледат на кръв. Окупирали са бул. „Мария Луиза” от Лъвов мост до халите, тротоарите на ул. „Цар Симеон” в района на Женския пазар и всеки столичанин с боязън ги заобиколя отдалеч. Мариана Стоянова не ги защитава. За нея те не са нито добри, нито лоши. Просто разказва. 
Имам висше техническо образование. След завършването прецених, че не съм човек, който може сам да си бъде работодател и станах наемник. Намерих си работа в БЧК благодарение на това, че знам езици и така от 1993 г. до днес се занимавам с бежанци. 

Най-големите несретници и най-набедените мигранти са афганистанците. Жал ми е за тях. Някак незаслужено се изгради представа че  са най-лошите бежанци, пристигащи от афганистанските планини с генетично вродена агресия след дългогодишните войни, които са водили. Това съвсем не е така. Първите големи групи бежанци, които започнаха да идват след промените, бяха именно афганистанци. Част от тях дори бяха учили в България и бягаха с децата си. Първата им работа беше да попитат как могат да запишат малките на  училище. Това бяха изключително образовани хора. Но те бяха така да се каже „руски възпитаници” от „руската школа”, израсли и формирали се по време на руското присъствие в Афганистан. В „руския период” е имало здравеопазване, образование, университетите са работили. Изключителни хора бяха, изключително образовани. Почти никой от тях не е останал, всичко замина за Германия, Англия, Америка. 

 През 2000 г. в България също имаше много афганистанци, около 2 000, в огромната си част мъже, но вече без никакво или с изключително ниско образование. Това е поколението след талибаните, които затвориха университетите и светските училища, изобщо отрязаха достъпа до образование, да не говорим за жените, които нямаха никакви права. И сред прииждащите днес афганистанци има отделни изключително образовани мигранти, говорят брилянтно английски, но това са хора, които са живели в Пакистан, някои дори са раждани там. Те са изключение, другите - 99 на сто, просто не знаят за какво иде реч.


Мигранти от бежанския център в Харманли в сблъсък с полиция и жандармерия

  Другата вълна афганистански мигранти идва от Иран. Там те са малко по-малко от милион и нямат никакви права. Живеят и работят нелегално. Кой успее да натрупа някакви пари от нелегален труд, веднага търси път към обетована Европа. Трафикантите ги поемат още оттам. Пътят  им минава неизбежно през Турция. Там също работят на черния пазар, събират пари и продължават по-нататък, през България.  

 Картинката с бежанците у нас в  момента е ужасяваща. Центровете са пълни и препълни на 130%. Условията са потресаващи. Харманли... преди бунта. Оттам са минали 1 700, деца и никое от тях не е ходило на училище. В Харманли останаха само „безопасни” семейства и жени с деца – общо 2 300  на брой .И отново-нито едно не е стъпило в училище. От една страна, не ги приемат, има съпротива сред местните, а от друга – просто няма капацитет, трябва да се строят нови училища, но няма кой да го направи. Нелегални се крият и в ромските  махали. Всеки ден идват нови мигранти  със или без семейства и след три дена вече ги няма. Заминават, пипват ги в София, в най-лошия случай – на сръбската граница и хайде обратно, отпечатъци, цялата процедура започва отначало. Постоянно си играем на влизане и излизане, констатира тъжно Мариана Стоянова.  Нашите социални работници обикалят, гледат какви болни има и се опитват да ги водят на лекар, записват ги , купуваме и пращаме лекарства, ако имаме средства, но всичко това е свързано с писане на молби и прочие бюрокрация.  Опитваме се да  убеждаваме специално афганистанците, че нямат никакъв шанс да получат статут където и да било. В момента в употреба е някакъв „железен” договор за реадмисия между ЕС и афганистанското правителство в Кабул. Европа вече пее на нов глас, на практика финансира символичния бюджет на Кабул и от позицията на силата връща  афганистанските несретници. Най-много са репатрираните  от „гостоприемника” на бежанци” Германия. За разлика от Германия най-толерантните страни спрямо бежанците си остават скандинавските държави. Вече има нова вълна – добралите се до обетована Германия бежанци установиха, че благата, които са очаквали там, вече нямат нищо общо с реалността. На всичко отгоре германските мигранти са в пъти по-капризни от нашите. Хит в интернет пространството стана ултиматумът на бежанец сириец, който не приема  никаква друга работа, освен тази, която е упражнявал  в родината си – управител на голям ресторант. Това е положението. Ни повече, ни по-малко от управител на ресторант.

В Германия вече ги връщат

Нашите центрове с пълни с травмирани бежанци, някои са с дълбоки депресии след преживените перипетии, докато се доберат дотук. Ние имаме социални работници, но нямаме психолози. Няма такива и Държавната агенция за бежанците. По неволя разчитаме на център „Надя”, които имат такива и получават адски много дарения. 
Ако теглим чертата, какво е положението с бежанците в у нас към момента?

 90 на сто от мигрантите в България нямат никакво желание да останат в България. Останалите 10%, получили статут на бежанец, симулират желание да се включат в програмите за интегриране, но 60-70 процента духват след десетия ден. Има трудови борси за бежанци, но квалифицираният лекар, зъболекар или инженер отказва да стане земеделец, въпреки, че не си носи дипломите и няма как да се впише  в родния пазар на труда. Не може да стане дори шофьор, тъй като няма документ за завършено необходимо образование. Просто системата ни е такава, че отблъсква и малкото, които имат някакво желание да останат у нас. Ние си теглим бремето, а в Германия  вече текат програми за реадмисия и депортиране на нежеланите мигранти. Хит в интернет пространството станаха излиянията на сирийски инженер, който определи престоя си в германски физкултурен салон като по-лош от престой в затвор. Последните мохикани от пришълците вече изживяват германската си мечта и гледат още по-нагоре – Дания, Швеция, които не са обещавали нищо на никого, но засега приемат и дават подслон на бежанци всякакви. 

 Ние, от своя страна, като най-бедната страна в ЕС бихме могли да кажем, Sory, това са ни възможностите, но някак си не мога да го изрека, дори наум. Все пак 24 години съм попивала неволите на прокудените несретници. Те заслужават съчувствие и помощ.

Славей КОСТАДИНОВ