„Анхедония“ - един разказ за силата на човешката любов, за правото на всеки човек да се радва на живота
Димо Райков е един от най-интересните съвременни български автори. Роден в градчето Малко Търново, намиращо се в Странджа планина, той извървява дългия път до френската столица – до Града на Свободата, Светлината и Духа, за да потвърди думите на американския президент Томас Джеферсън: „Всеки човек има две родини – своята и Франция!“
Димо Райков е автор на книгите „Писма до мъртвия брат. Пансионът“, „Париж, моят Париж...“, „BG емигрант в Париж“, „55 тайни на Париж“, „Кестени от Париж“, „Реката на смъртта или разказ за генезиса на една омраза“, „Диагноза: Българин в чужбина“, „Париж – радостта от живота...“ и др. Той е носител на редица от най-големите национални награди за белетристика и публицистика. Превеждан е в чужбина. Неговите книги се намират сред 15-те най-известни и големи библиотеки в света, продават се от най-големите световни сайтове като „Амазон“ и др.
Новия си роман „Анхедония“ Димо Райков определя като най-трудно написаната му книга, но и неговата книга светлина. Романът ще излезе на 21 май като част от кампанията Дни на българската книга, която „Хермес“ организира за пета поредна година в периода от 11 до 24 май.
Специално за премиерата на „Анхедония“ авторът ще пристигне в България от Париж, където живее от години със семейството си. Официалното представяне на книгата в София ще се състои на 28 май от 19,00 часа в НДК, Мраморно фоайе и ще бъде включено в Културната програма на Пролетен базар на книгата 2019 г. На 1 юни от 17,00 часа авторът ще се срещне с почитателите си и на щанда на ИК „Хермес“ (щанд №325), а на 4 юни ще бъде премиерата на книгата в Пловдив.
За „Анхедония“
Смъртта на всеки един наш татко, на моя, на твоя, на нашите татковци, всъщност е поредната малка смърт на България.
Затова не можех да не я напиша тази книга.
Защото тя е за нашата горка съдба, българска.
Защото тя е разказ за ония хора светулки, без които светът би попаднал във вечна тъма.
Те блестят със своята привидна безличност... Те са хора, които не налагат своята собствена светлина нарочно, с някаква користна цел. Те светят тихо, почти незабелязано. Защото те светят с... душата си.
Онова, което посяха в нашите сърца, няма цена.
И в това „посяване“ се крие техният героизъм – тих, но властен, този толкова нужен и днес, и завинаги, героизъм саможертва...
Да, за тях е моят роман.
Прочетете го.
И помълчете.
Димо Райков
„Анхедония“ е една тъжна книга за пропуснатите мигове в живота, за емигрантската съдба и късането на връзките между родители и деца, за правото на всяка човешка душа да получи добра дума и утеха.
Стойо Вартоломеев
Редактор
Откъс от „Анхедония“
И ето – татко му вече е в Париж!
Той току-що бе излязъл от тунела на метрото, правнучката, родена само четири месеца преди смъртта на жена му, го очакваше в детската си количка.
Каква картина – един току-що роден живот и един възрастен мъж, попаднал за първи път в града мечта, докосващ детската плът на своята кръв...
Извади фотоапарата – изпуска ли се такъв миг – прадядото, човекът, който за първи път в своя живот излизаше зад граница, и детето, родено в най-свободния град в света, детето, което още на два месеца отиде в раничката за бебе на гърба на майка си чак до Ню Йорк... Две смаяни от жажда за живот лица... Едното гладко и меко като коприна, другото – грубо, посечено от бръчките на почти изживения вече тежък живот... Но обединени от оная омая, омаята на желанието да тръгнат, да видят, да докоснат...
О, как се гледаха в очите тези две чеда на една и съща кръв...
Отдръпна се и засне първата снимка от стъпването на баща си на парижка земя. Най-хубавата снимка...
Да, снимката за началото и... краят... Всъщност за негово величество Живота, нали?
И в този миг идеята узря – той ще направи на баща си албум, това ще бъде най-хубавият му подарък.
Усмихна се. Наистина правнучката и прадядо й бяха чудесна двойка.
Изтръпна.
Какво ли чувстваха в тези мигове те, прадядото и правнучката...
А отсреща се белееше Айфелката.
И тръгнаха към нея. Веднага.
Татко му все повтаряше – давай, давай, давай... Искам чак горе! На върха на света, чуваш ли... Искам да се кача на самия връх, синко! Там, на върха! Чуваш ли?
Чуваше.
И то със сърцето си.
Разбира се, че щяха да се качат най-горе...
На самия връх на света...
Предварително бе намислил да му покаже Айфеловата кула откъм площад „Трокадеро“, оттук красавицата се виждаше в цялото си достолепие. И този първи досег оставаше у виделия я по този начин за цял живот.
Нарочно нищо не казваше на татко си, не му посочваше. Остави изненадата да бъде пълна.
О, какво се появи по лицето на баща му, когато изведнъж съзря в далечината контурите на кулата!
Как то изведнъж се промени неузнаваемо!
Старецът бе онемял!
И възхита, и възторг, и... тъга, защо ли пък тъга видя синът в изражението на любимото лице.
И после стана нещо, което го потресе. Татко му не бе набожен, стъпваше рядко в църква.
Но сега той изведнъж падна на колене! И се... прекръсти... Веднъж, два пъти...
И възрастният човек, все едно бе дете, се втурна към... Айфелката...
– Майко мила, та това е Айфелката, Айфелката... – повтаряше като в унес татко му.
И летеше ли, летеше...
Натам, към Мечтата си...
Едно голямо, възрастно дете, хукнало със сетни сили към... Живота...