Знахарката Мавруда ражда дъщеря си Биляна след трагичната загуба на съпруга си. Тя отглежда не само своето дете – съдбата ѝ изпраща и едно сираче като хранениче. Децата наследяват нейната дарба да разгадава сънищата, но притежават и умението да чуват гласовете на мъртвите и да се свързват с висши сили в „огненото хоро“.

В историята на Мавруда и нейните потомци се редят разкази за сънища, опръскани с кръв съкровища и тежки грехове. Любовта и омразата, сребролюбието и грижата за ближния изправят героите от четири поколения пред неизбежни и тежки изпитания. Но духът на предците помага на тези, които търсят доброто в живота.    

Интервю с авторката

Веселина Кожухарова е родена в Горна Оряховица. Цялата си кариера тя посвещава на музиката като вокален педагог, ръководител на хорове, вокални групи, основател на частно музикално училище. Творчеството ѝ включва текстове и музика на песни, пиеси и мюзикъли. Има издадени четири книги, в които умело преплита многоликите  пъстри  нишки на фолклора с богатата душевност на българите.

 

- Г-жо Кожухарова, в началото на октомври излиза книгата ви - „До четвърто коляно“. Кои са основните теми и проблеми, които разглеждате в романа?

- Темата на романа е свързана със съдбата на четири жени, между които на пръв поглед има странна, енигматична връзка, предавана от майка на дъщеря в продължение на четири поколения. Сюжетът е изграден върху основната идея за хора с необикновени дарби и способности, почерпили ги от вярата в Бога, от природата с нейните удивителни скрити сили, от земята, която ражда изобилно и дарява щедро с плодовете си само тези, които умеят да „слушат и чуват“ нейните тайнствени заръки, от водата с живителната ѝ сила, която отмива всичко, нарушаващо красотата и хармонията. Тези четири персонажа не са идеализирани: сюжетът разкрива трудната им съдба, която никога не успява да ги прекърши, защото те владеят тайнствени редки умения, с които превръщат страданието в радост, отчаянието – в надежда, загубите (безвъзвратните дори!) – в мъдрост и опит. „Опората“ в изграждането на четирите женски образа е една: човешките добродетели. Всъщност темата е единна, но проблемите, подобно на бавно разлиствани страници, са многообразни и варират в широки граници със сложно преплитане.

 

- Вие, освен писател, сте и музикален педагог. Как съчетавате преподаването с писането?

- Не ми се налага да ги съчетавам: те у мен са едно цяло. Да, музикален педагог съм по професия, но за мен и словото е музика, защото словото „озвучава“ мислите ми. Когато има съзвучие (ἁρμονία) между мисъл и слово, това за мен също е музика. Дълго време не се осмелявах да запиша с думи мислите си, боях се от отзивите на хората, които ме възприемаха само като музикален педагог. Когато написах първата си книга, плахо помолих кръстницата на моя син, която е филолог лингвист, да прочете ръкописа. Знаех колко е строга и взискателна и буквално треперех, че ще ме нахока как съм се осмелила на моите години и без филологическо образование да „писателствам“. Тя сякаш прочете мислите ми, защото започна с думите: „Не мисли какво ще говорят и какво ще пишат критиците. Искам да знаеш, че понякога талантът прилича на изворче, затиснато с камък. Водата блика от дън земя и като набере мощ, отхвърля камъчето и потича ручейче, което после става поток, а понякога – река. Ти си моето бликнало изворче! Пиши!“ Не знаех колко много съм се нуждаела от това насърчение, защото след първата книга в мен се раждаха нови и нови идеи и сюжети за книги. И продължих да пиша.

- Действието в романа се развива през XIX век – преди Освобождението на България и малко след това. Защо избрахте този период?

- Едва сега, когато ми задавате този въпрос, аз се запитах защо този период толкова ме вълнува и привлича? Мисля, че знам защо. Майка ми е родена в живописно селце, между Дряново и Царева ливада. Родната ѝ къща е забележителна: във възрожденски стил, двуетажна, просторна, с много прозорци, отвсякъде заобиколена от гори и старопланински „дипли“. Като дете гостувах на баба и дядо през лятото и ваканциите и още помня мириса на прясно окосена трева и виждам стелещата се над земята пара след летен дъжд. Още чувам стройния птичи „оркестър“ и слушам, кротнала се в скута на дядо, неговите песни. Майка ми, дългогодишен директор на детска градина, също е много музикална и сладкодумна, притежава забележителна памет и все още чудесно чувство за хумор. Пее народни песни и ми разказва (и до ден днешен, а е на 95 години!) историята на нейния род, на предците им, спомня си случки и събития, за които няма къде другаде да се прочете. Това предопредели интереса ми към възрожденския период, защото всички, за които слушах да ми разказват баба и мама, са били хора красиви и работливи, с чисти сърца и тежка съдба, чийто живот се включва в една верига с три звена: раждане, сватба и погребение. Поиска ми се да ги „нарисувам“ с думи, да ги „възпея“ с душата си и да опиша техните съдби. Понякога включвах и въображението си, за да запълня белите петна в историите им.

- Героите в „До четвърто коляно“ владеят до съвършенство езика на българите от онова време. Как успяхте да пресъздадете речта толкова автентично?

- Ухото на музиканта е фино „записващо устройство“. Аз още помня как говореха баба и дядо, съседите и роднините ни, а и мама, разказвайки ми историите на цялата си рода, докъдето помни (а тя и до днес има поразително добра памет!), тя сякаш се сливаше с тях, говореше с езика им, предаваше репликите им, употребяваше пословици и поговорки, текстовете на песните, които пееха дядо и мама, бяха на езика, на който са се пеели някога. Този език и стил стана и мой, когато изграждах героите си.

- Образите в книгата са изключително интересни и многопластови? Пред какви предизвикателства се изправихте при изграждането им?

- С опасност думите ми да прозвучат странно, аз съм слугиня на образите, а не те на мен. Веднъж замислен като персонаж с определена роля, образът се развива по своята логика, която включва действия, поведение, реч, отношение към останалите герои в книгата. В повечето случаи героите в книгите ми сякаш сами избират пътя, по който трябва да тръгнат, а аз, като страничен наблюдател, само ги следвам докато вървят по него. Никога не показвам отношение към техните постъпки. Не ги осъждам, нито славословя. Многократно препрочитам текста на всяка глава, след като я напиша. После го оставям да „отлежи“ известно време и го чета като текст, написан сякаш от друг човек.

- Какви са посланията, които искате да отправите към съвременния читател?

- О, аз не съм авторитет, не съм мъдрец, нямам самочувствието да отправям послания към съвременния читател. Моето единствено желание е да опиша неописани съдби на хора, живели преди нас, да опиша добродетелното и злонравното, градивното и разрушителното, песенното и плачевното, радостното и скръбното, но преди всичко искам да покажа силата на родовите ни корени и могъществото на родовото дърво. Искам да „извикам“ чрез писаното слово, че ако родовата памет се затрие, ще линее българското племе, ще отслабва българската мощ. Аз вярвам, че и ние, българите, сме „народ избран, царско свещенство…“

 

Откъс

 

Преди неделя го изпрати във вечния му път. Десет години живяха в сговор. Веднъж не ѝ подрече, че не го дари с рожба, а все тичаше да цери хорските. Само него не успя да поцери. И какво можеше да направи? Дебелото меше беше направило долната част от снагата му на пита. Живя една седмица в страшни мъки, а тя дори болките му не уталожи с тревите си.

Сутрин, в смълчаната къща, в главата на Мавруда се промъкваха разни мисли. Дали да не отида подиря му? Но кой ще помага на людете? Не тряба да мисля сал за себе си.

Залисана в нещастието си, без малко да забрави, че утре е Бильобер. Нагласи двете големи торби, които пълнеше с треви, и дълбокия пачник. В него слагаше пърхутките и нежните цветчета на бърдовката и радиката. Легна си рано, още не беше съвсем притъмняло.

Унесе се и засънува. Стоеше в средата на поляната, точно срещу изгряващото слънце. Погледна през рамо и огледа сянката си. Цяла беше, ала до нея имаше още една, съвсем мъничка. Сепна се и повече не заспа. Остави за по-късно разгадаването на съня. Знаеше, че сънищата тази нощ са пророчески.

 

Потегли към поляните под върха още по мрачина. Трябваше да е там, преди да отлети росата.

Отпи и изми очи със студената вода от малката рекичка и се емна по върлото нагоре. Някакво скимтене я спря. Видя до полегналия многолетен дъб тялото на огромен тъмносив вълк. Между опънатите му предни лапи се беше свила малка сребристосива топчица – на лисиче мязаше. От него се чуваха тези звуци. Тряба да бързам. С нищо не могах помогна.

Стигна до голямата поляна под върха. Почти беше напълнила едната торба с треви. И очите си изми в магическата роса. И ръцете, и нозете. Видя как слънцето играе в небето над нея. Но малкото скимтящо същество не ѝ излизаше от мислите. Как е възможно лисиче да тъжи за вълк?

 

Напълни и другата торба, кръстоса ги през гърдите си и пое да слиза надолу. Смъкна се до поляната с полегналия дъб, където видя нещо сребристо да се премята из тревата. Изведнъж в тишината проехтя писък. Вдигна очи към слънцето и видя към поляната да се снижава голям карагуй.

Ще го грабне! Ще грабне лисичето!

Захвърли всичко, което носеше, и хукна към сребърната животинка. Чу мощен плясък на криле и хищникът започна да се издига в небето. А малката пухкава топчица се спусна към проснатия вълк.

Мавруда леко се промъкна към трупа и видя лисичето да ближе процеждащите се капчици кръв от вълчото тяло. Скоро е умрял. То хем се храни, хем не е жадно. Кърваво мляко!

Посегна и хвана животинчето за пухкавата козина на врата. То тихо изръмжа и се озъби, но не направи опит да се отскубне. Знахарката го повдигна и го огледа. Беше вълче. Заговори му тихо, успокоително. Направи опит да го гушне. То не извади ноктите си, не се възпротиви и тя го прегърна с двете си ръце. После тръгна да си прибере нещата. Заметна края на престилката си и я втъкна в коланчето. Премести в нея каквото беше набрала в пачника. Сложи мъничето в него и пое към селото.

Двете торби и пачникът ѝ тежаха, но се спря, да накърши за козите млади клонки. Стегна ги с въжето, което носеше, и задяна големия наръч вейки на гърба си. Сега щеше да има нужда от мляко не само за трите яренца, но и за вълчето.

Нощта беше прихлупила селото, когато влезе в него. По тесните сокаци не се мяркаше жива душа. Тъй е най-харно. Да не видят що нося у пачника.

Издои мляко, колкото да има за вълчето. Наслага в яслите накършените клони. Хапна няколко залъка сухоежбина, а до крака ѝ гостенчето лакомо лочеше козето мляко.

Разстла на голямата паралия билките от торбите и започна да ги събира на тънки китки. Всеки вид – на отделна китка. Връзваше ги и ги редеше на ниския скрин. На сутринта щеше да ги окачи на вървите под сайванта, на сянка. Свърши среднощ. Вълчето спеше до крака на паралията. Взе го леко и го остави на кожата пред постелята си. Разсъблече се в тъмното и заспа, щом главата ѝ докосна възглавницата.

 

Нещо не беше както трябва. В прозореца просветляваше, но усети някаква тежест на корема си. Отвори очи и съгледа сивата топка върху себе си. Размърда се леко. Вълчето отвори очи, протегна лапички и показа нокти. Заговори му тихо и посегна да го погали. То се стрелна от постелята и се скри под нара.

– Ей сеги ще се покажеш, кат донса млякото – остави вратата на стаята, където спеше, отворена. – Не са имали време да те научат да ловуваш. Ще свикнеш да живееш при мен, ще ме пазиш, кога ходя за билки и да паса козичките. И име ще ти туря. Ала първо да те видя какво си.

Издои козите и наля мляко в пръстената купичка пред вратата на лятната кухня, в друга купичка наля вода. Остави малкото гостенче да се разхожда из горния двор и изведе козите на паша. Натири ги да хрупат вейки от храстите край Гоюва лъка и се замисли.

Горе на лъката огледа хубаво сянката си. Беше цяла. Но само нейната. Ала в съня ѝ до нейната като че ли имаше сянка на малко дете. Дали сънят ѝ не беше заради вълчето.

Както се беше замислила, погледът ѝ се спря на три стръка змиявец. Бяха израсли в сянката на храстите, от които козите подръпваха млади клонки. Извади отджоба на престилката си малка чекийка и разрови пръхкавата угнила шума около грудките. Когато се показаха целите, отчупи две дебели клечки и с тяхна помощ ги извади от гнездата им. Едри, бели и тъкмо започнали да цъфтят. Зарадва се. Отдавна не беше намирала от тях. Развърза малката пунгия, която винаги носеше привързана отстрани на престилката си, и ги прибра в нея, без да ги докосва с пръсти, а внимателно ги подхващаше с двете клечки.

Още щом влезе с козите в двора, видя двете кехлибареножълти очи да се кокорят между тачките на вратцата към горния двор. Щом я отвори, вълчето хукна по трите стъпала, като смешно подскачаше и въртеше пухкавото си дупе. Застана до катурнатата купичка за мляко. И водата си беше изпило.

Мавруда изнесе от лятната кухня парче от самуна и го надроби в купичката. Разбърка го добре с млякото, докато стана на гъста кашичка. Животинчето го подуши и започна да лочи.

– Тъй няма бързо да огладняваш. Че с що ще те храня, кога козите пресъхнат. Тряба да свикваш с мойта поежбина.

Седна на прага и го изчака да изближе всичко от купичката. Хвана го изотзад за вратлето и добре го огледа. Момиченце!

Сложи го в скута си. Дълго го милва по сребърната козинка и му приказва, докато задряма в ръцете ѝ. Остави го на широкия дървен праг на кухнята и тръгна да шета.

– Маврудооо, Маврудо! – Някой викаше зад високия дувар до кухнята.

Мина през двора и отвори малката врата. Беше баба Тодорца. Превита надве от годините, които носеше на гърба си, но още жилава и подвижна.

– За внучка си диря помощ. Детето се мъчи да засучи, а тя се е надула и зачервила. Огън има и пищи от болки. Треба да помогнеш с нещо.

– Таз година сложихте ли зели? – Бабата закима и Мавруда продължи: – Прати да откъснат от бостана една зелка, колкот е станала. Аз земам някои неща и ида. Подкладете огъня. Много гореща вода да има.

Бабата затропа с тояжката си към къщи, а Мавруда нагласи в бохчата каквото ѝ трябваше. Намаза една порязаница с катък, поръси я с червен пипер, заклини портата и тръгна към Стоюва махала.