Когато за първи път седнах на масата на Иван Славков-Батето и приятели, разбрах, че съм седнал на друга планета.

За какво си говореха? Страшна работа! Тук читателя ще падне! Говореха за книги. Кой какво прочел, цитираха автори, спореха..

-Как се пръкна Бирената партия на България?

-В декемврийските дни след падането на миналия режим. Тогава всички бяха пощурели – митинги, демонстрации, сказки на бабуната в Южния парк, какво ли не, водопад от глупости. И тогава си казахме: „Аман от чужди глупости!“.

На една маса в легендарната кафе-сладкарница „Феята“, с порция пържени картофки и халба бира, взехме решение да създадем собствена партия и да слушаме само собствените си глупости.

Трима, относително трезви – Любомир Методиев, от хумора на радиото, Румен Белчев и моя милост от „Стършел“. Поради липса на желания у другите, аз се нагърбих с тежката задача да бъда Председател. Румен Белчев – Главен координатор, и Любо Методиев – Редовен член. Те така започна всичко.

-Тогава Бирената партия доста бръмчеше в медиите.

-Да, официално регистрирахме партията в съда, не слизахме от телевизията и

Печатните издания, Радиото. Най-абсурдната случка беше, когато у нас признаха държавата Македония, и веднага се скараха президент, премиер и външен министър – кой пръв е казал заветното „Да!“.

С акад. Благовест Сендов когато обсъждали джакпота от тотото. Видният математик твърдял, че най-сполучливата комбинация в тотото е: 1,2,3,4,5,6.

Ние пък публикувахме официална декларация, че Бирената партия на България признава „Скопското пиво“ за бира! След няколко дни в парламента ме спира Стоян Ганев, външен министър в онова време, и ми казва: „Това са толкова сериозни въпроси, а вие си правите майтап! Как не ви е срам?“ Викам му: „Защо нас да ни е срам! Вие си ги мерите помежду си, ние се забавляваме.“ И те така.

-Откъде идва името Гълов?

-Преди години същият въпрос ми бе задал писателят Дончо Цончев. Казах му най-искрено: „Изобщо не знам откъде идва това име. По-лошото е, че не знам къде отива…“ Така, още на първата ни среща, станахме приятели с него, но и днес не знам отговора накъде върви това име.

Свързано е с дядовците ми по бащина линия. По майчина линия имам прадядо, който е убит през 1912 година на Чаталджа. И тогава Царска България казва на вдовицата: „Даваме ти войнишка пенсия, а двете момчета могат да учат безплатно в училищата на царството.“ Едното дете избира да учи за чиновник – и така преминава целия му живот, като държавен служител.

Другото дете, дядо ми Георги, избира земеделството, става един от големите собственици на земя. След Колективизацията, през 1947 година, хем предава земята си, хем на къщата му с големи червени букви пишат: „Тука живее кулак!“ Той никога не пребоядиса къщата си. Когато палачинката се обърна, падна режима на Живков, аз се шегувах с дядото.

Казвах му: „Дай сега с една кофа синя боя да повторим надписа „Тука живее кулак!“, ще дойдат американците, ще го видят и ще те направят активен борец срещу миналото и неправдата.“ Той се смееше и ми казваше: „Дете, днеска даром да ми я дават, няма да я взема тази земя. Никой не знае каква робия е да се хванеш земята да работиш. Да пишат каквото щат…“

-А твойте родители?

Родителите ми бяха начални учители. Не беше никак весело. Майка ми ме учеше в началните класове. Прибирам се от училище и тя казва на баща ми: „Синът ти днес не беше учил по нищо, най-обикновен двойкар!“

-Това лошо ли е ?

-Лошо е, от мен да го знаеш. От лошо, към отвратително. Всички други деца можеха да не знаят, но аз – не.

-Вродено качество ли е хуморът или може да се култивира във всеки?

-Всяко нещо израства, развива се, ако му обърнеш внимание. Има десетки начини да стигнеш до друго, например смешното, и да го развиеш – книги, филми, интернет, срещи с хора. Важното е да не спираш да четеш. Иначе най-трудни са разговорите с хора, които са убедени, че именно те имат чувство за хумор.

-Как стигна до работа във в. „Стършел“? Това беше все едно да минеш през иглено ухо.

-Бавно. Първата ми публикация беше в ученическия вестник „Средношколско знаме“, но това беше малко за моя ръст. Положих старание и втората се появи направо на страниците на в. „Труд“. Величествен момент! Но до следващото ми явяване в „Труд“ мина година. Вървях по най-стандартния път – писане, брисане, мечти за слава и почести. Така е и до днес – писане, брисане, мечти за слава и почести.

„Стършел“ беше друг свят в онези години.Там пишеха Станислав Стратиев, Мирон Иванов, Христо Пелитев, Ясен Антов, Румен Балабанов, Генчо Узунов, Валентин Пламенов, Васил Цонев ,Чавдар Шинов – бяха маркови имена, пишеха и смешно и сериозно. За художниците изобщо да не отварям дума. Такива хора вече не се произвеждат…

-По-късно с Валентин Пламенов списвахте в. „Българан“, нали?

-Да, в началото на 90-те години. Автори на вестника бяха Станислав Стратиев, Иван Гарелов, Валентин Ангелов – художник, специален кореспондент ни беше прочутия крими-автор Христо Калчев. Вестникът задължително го разпространявахме в парламента, стигаше до всеки депутат. Във всеки брой правехме преглед на седмицата в рубриката „Кабаре „Българан“. В едно безкрайно изречение коментирахме различните събития, правехме си гаргара с тях, а изречението винаги завършвахме така:

С художника Емил Стойчев, дето току що стана на 90 години - на премиерата на книгата „Петър Дънов. Биография“

„… и от всички политици само бате Мишо Неделчев е пич!“

Дори не бяхме го питали за това. Години по-късно Михаил Неделчев ми каза: „Страшни главоболия ми създадохте с тези думи. Колегите ме питаха колко съм ви платил, всички се чудеха как така само аз съм пич, а те – никой.“ „Българан“ беше територия на свободно слово и изискан цинизъм. Такива неща.

-Днес не се чува гласа на Бирената партия.

-Няма как. Днешните политически люде денонощно са в телевизора, бълват едно след друго, и няма как да ги коментираме или да се забавляваме с техните „постижения“. Нямаме време да реагираме, а и телевизорът вече не ни допуска. У нас политиката се възприема като автомобилно рали – все едно е кой ще се класира на подиума, но всички го гледат, за да видят кой ще се пречука.

-Хващам се за думата – гледаш ли телевизиите ни?

-Давам пример. Валентин Пламенов беше болен футболен запалянко, цесекар. Но отборът пропадаше и пропадаше към дъното. Толкова, че накрая и Пламенов вдигна белия флаг. И каза по адрес на ЦСКА: „Тези бастуни сега и в хола ми да дойдат да играят мач – няма да ги гледам!“

Та, това най-общо е отговорът ми за днешните телевизии! И в хола ми да дойдат националните телевизионници, ще изляза навън да си поръчам халба бира . Около бира винаги става нещо по-интересно.

-Казваш ли, че хуморът не влияе на политиците ни?

-Да. Политиците ни се вземат насериозно, не допускат нито дума, нито карикатура да засенчи светлият им образ на народни водачи. Властта има нужда само от себе си. Аз не вярвам, че някой седи и чете написаното, за да управлява по-добре, а гледат и четат, само за да се видят колко са красиви. Има едно изречение, което се приписва на Панчо Владигеров. То гласи така: „Не си мисли, че само ти си лайно, а другите са нищо.“ Ама вече никой не публикува и никой не чете такива неща… Държавата се втемерути, а всички ние станахме едно голямо нищо.

-Издал си десет книги...

-Така ли, мислех, че са повече!

-Коя слагаш най-отпред?

-Първата, разбира се, „Жълтата подводница“. Но най-интересна беше работата по мемоарите на Иван Славков-Батето. Той всяка седмица обядваше със своите бивши колеги и неразделни приятели –, Христо Цачев, Стефан Велев, твоят съпруг Александър Бешков, Величко Минеков, Тома Томов и много други, нямаше постоянен куверт. Когато за първи път седнах на тяхната маса, разбрах, че съм седнал на друга планета.

За какво си говореха? Страшна работа! Тук читателя ще падне!

За книги, разменяха си книги, нищо друго. Коментираха кой какво е прочел, цитираха любими автори. А!!! Какво ще кажеш?!Чувствах се като шушляк, между тях.

-Как се работеше с Иван Славков-Батето?

-Трудно беше докато го навия да говори, после работата тръгна. Изключително дисциплиниран, сядаше в уговореното време и не ставахме с часове – аз се уморявах, а той си оставаше все същия свежар. В крайна сметка през 2010 година двата тома от негова биография се продадоха общо в чудовищните за нас 73 000 екземпляра само за двадесет дни. Третият том трябваше да има заглавието „Секс, спорт и скандали“, но едно са плановете, друго реалния живот. Времето ни изпревари...

Батето имаше любимо изречение: „Няма държава Българя. Бил съм там, и го знам!“

Иван Славков и екипа му правеха телевизия, която още се помни!

Днешните телевизионери не могат и шапката да му държат.

Сега живеем в парадокс – за да научиш новините, изключваш телевизора и гледаш интернет, ЮТуб, както и платени канали – и то територии населени с български журналисти! Журналисти, които няма да видиш по официалните тиви канали, но пък хора с мнение, с позиция и не плуват в политкоректния планктон на пропагандата.

Слава Богу, че тях ги има, иначе ако само националния ефир е пред очите ни, ние последни ще разберем, че Третата световна война е свършила...

На рождения ден на Иван Славков-Батето на 11 май 2010 г.

-Преди време всеки ден се раждаха нови вицове. Днес е доста постно. Как ще го обясниш? Хората днес са постоянно ядосани и рядко ще чуеш истински смях.

-Това ежедневие води до ерозия на ума, загуба на енергия. Ситуациите за вицове останаха, но не остава време за тях. Вицът е красива приказка, разказана кратко. Когато отсреща седят хора, лишени от литература и слово, празни като тъпан на събор, гледат си пъпа и ти говорят глупости – няма виц.

А Властта не иска нищо да чува. Ще цитирам още едно изречение, написано от изключителния Мирон Иванов: „Хайде, тогава, вземайте си отново властта и другия път – умната!“

Има хора, които измислят шеги, има и други, които ги тиражират, има и такива, които ги чуват и помнят. Няма власт над тези глави. Новите вицове са някак постни, по своему вегански и безполови.

Помня хубави стари вицове. Сега ще ти разкажа един, който Александър Бешков го донесе в „Стършел“, преди години, запомнил съм го.

За момчето, дето бащата-шоп, го изпраща в града и му заръчва:

-Докато не станеш майстор – акъл няма да даваш, щото само бели ще направиш. Второ – няма да се захващаш с неща, дето се не виждат и не ги знаеш, защото е опасно.

-Кои са тия неща бе, тате? – пита детето.

-Политиката и електриката – казва бащата.

И третото: ако до трийсет не се наебеш, до петдесет не се напиеш и наядеш, а до шейсет не се изпружиш да умреш – да те е срам от хората!

Та така, всяко нещо с времето си...

Иначе – да те е срам от хората!

Савка ЧОЛАКОВА

С отличителната важна шапка на несменяем председател на Бирената партия в България

ГЕОРГИ ГЪЛОВ е известен фейлетонист, писател, публицист, журналист, автор на книгите „Жълтата подводница“ (1985, 1995), „Свободен полет“ (1989), „Само за идиоти“ (1993), „Ходи се снимай“ (1995), „Емил Димитров, биография“ (2006), „Петър Дънов, биография“ (2007, 2014), „Истории за българския рок“ (2008), „Иван Славков-Батето, биография“ (2010), „Всичко, което мъжете знаят за жените“ (2012), „Виц-парад“ (2015). Негови произведения са публикувани във всички централни издания, както и в местния печат в цялата страна. Председател Е на Бирената партия на България- несменяем.