Художникът Петко Ломски: За първата си продадена картина получих цяла пачка пари

Не продава скъпо произведенията си, не е алчен

Казва се Петко Петков, но всички го наричат Ломски. Като дете карал дядо си да му носи листове амбалажна хартия, за да  рисува. Отивал на гарата. Рисувал  влаковете и старите локомотиви, обвити в пара. Днес е сред  най-известните български художници.

- Г-н Петков, помните ли първия си учител. Човекът, който хвана ръката ви и ви показа, как се държи четката?

- Бях в пети клас, когато художникът ломчанин Иван Манолов ме вкара  в ателието си. Той  подреждаше различни предмети и  ме караше да ги рисувам. Говореше за класиците, за  големите майстори: Рембрант, Суриков.

- Помислихте ли си тогава, че  това може да бъде бъдещата ви професия?

 - Да. Художникът  в онези времена беше уважаван човек. Родителите ми ме насърчаваха. Влязох в Художествената гимназия в София. Учителите ми не бяха толкова големи майстори, но се оказаха отлични  педагози. Сава Савов ни задължаваше да посещаваме всички изложби в София. Да гледаме съвременно изкуство. Той беше художник, който правеше чудесни, леко буржоазни портрети. Беше широкоскроен човек. Позволяваше  ни да правим неща  на ръба на модерното. Да деформираме рисунката, да става тя малко абстрактна. Рисувахме от сутрин до вечер: модели, полуголи фигури,  скици.
 



- По негово време, 1977 година,  да се влезе в Художествената академия бе изключително трудно. Вие, момчето от Лом,  успявате от първия си опит. Как се случи това?

- 600 души бяхме кандидатите, а щяха да приемат само дванадесет. Прие  ме в класа си големия художник професор Иван Кирков.  Като прочут живописец и колорист,  той много държеше цветовете да са в хармония. Учеше ни как да ги съчетаваме. Още тогава  започнах  да разтеглям формата, така че тя  не ставаше съвсем реална. Това беше в крак с времето. Професорът  ни учеше, че трябва да си рисувач, да знаеш мярката. Колекционерите искат точно това,  да имаш собствен стил да не приличаш на другите. Миналата година на моята изложба в Пловдив, на която показах 150 платна,  един колекционер купи повечето, точно заради моя стил.

- Какво се случи, след като завършихте Академията? 

- Не исках да се върна в родния Лом. Струваше ми се глухо място, исках да се развивам.  Харесвах  Варна. Но да се отиде там по онова време беше почти невъзможно. Помогнаха ми  Ванко Урумов и Стоимен Стоилов. Те ме знаеха, защото още като студент участвах в една изложба на тема: „Художникът и морето“ .  Тогава продадох и първата си картина. Купи я един спортист , Стоян Генчев  разпределител на националния отбор по волейбол. Докато били на лагер я видял, после ме намери в Академията и  каза, че я иска. Пита ме колко струва? Не знаех, не ние определяхме цените. Журито я беше оценило на 500 лева. В началото на осемдесетте  това беше огромна сума. Той извади една пачка от по пет  лева и ми я подхвърли. Беше чудесно преживяване.
 



- И така стигнахте до Варна.

- Предполагам, че моят асистент Андрей Даниел се е обадил на Стоимен Стоилов, шефа на групата на варнеските художници, който му казал : Веднага да идва момчето". Хванах първия самолет. Още помня цената на билета - 22 лева.

Тогава в една стара изоставена  фабрика за печки на източния фронт „Вулкан“ имаше много ателиета. Дадоха едно и на мен. То стана  мой дом. По време на изложби Светлин Русев идваше и казваше на предприятията какво да купуват. Не изпускаше да спомене и някоя моя работа. Така, че в един момент, на 26 години , се оказа, че имам десет хиляди лева. Огромна сума, достатъчна за един апартамент, но тъй като нямах жителство, не можех да направя подобна покупка. За сметка на това имаше приятно  клубче на културните дейци и всичките пари  отидоха там. Беше много хубаво. Въобще животът беше песен. Казваха, че съм добър рисувач, че  имам свой стил и вземам темите от живота. Въобще хвалеха ме.  Светлин ми купи две работи за Националната художествена галерия. Подчертаваше, че лесно се справям с формата. Аз пък се стремях да  рисувам леко , като Жул Паскин. Повлиян бях и  от Ел Греко, който винаги ми е бил на сърцето.

- Не се ли понадухте след толкова хвалби?  

- Няма как да се надуваш при положение, че там са Милко Божков, Ванко Урумов, Стоимен Стоилов. А и дойде 1989 година: промените, разрухата и всичко се срина.

- Какво се случи с вас?

-  Сигурно съм бил отчаян, върнах се в Лом, станах учител, не правех изложби. Пълен застой. Добре, че децата ме харесваха. После даскалувах десет години  в елитно училище за изкуство във Варна. Учителската професия ми харесваше, но истината е, че винаги съм  искал да бъда свободен артист. Сега съм такъв. Рисувам всеки ден. Понякога започвам с молив друг път направо с четката. Закъсам ли,  оставам картината и чакам момента, когато ще я почувствам отново и тогава ще  я довърша. Този занаят ми дава всичко,  без него щях да съм нищо.
 



- Сега отново живеете в Лом. Дунава минава под прозореца ви, били сте години край морето, а никога не сте ги рисували. Защо?

- Моята тема са хората. Лицата, израженията. Това е моят стил.  Човекът.  Не обичам да ми позират,  достатъчно ми е да ги видя на улицата. Често ми поръчват портрети. Справям се много бързо. Колеги ме питат: Как успяваш? Цитирам Иван Кирков: И ти нарисувай хиляда портрета и после ще ти е лесно.
 
- Къде са вашите картини,  коя е най-скъпата което сте продали?

- В колекционери. Някои са продадени в Холандия, Люксембург, това знам. Най - скъпата ми картина купи  библиотеката в Разград. Представлява фигури, които слизат по една стълба. Харесали я на изложба. Платиха ми 1700 лева, а аз дадох четиристотин лева данъци. Картините ми по принцип не са скъпи. Не съм алчен.

-Имате ли любим цвят?

- Професор Кирков казваше, че живописта е от всички бои по малко и от една повече. Преписват тази мисъл на Дечко Узунов. Аз може би предпочитам виолетовото. Но в живописта е важно съотношението. Трябва да намериш допирателния цвят,  за да не стои евтино, шарения.

-Кога и как рисувате?

- По всяко време на денонощието. Едновременно рисувам по няколко картини. На някой търся цветовете 3-4 години. Може да липсва едно пипване с пръст, но то решава всичко. Случва се да изпадна в депресия. Тогава си помагам с малко водка. Най-важното е да не спирам. Работиш ли има настроение. В ден в който съм направил нещо хубаво,  летя.  Хората разбира се, не знаят защо, но важното е, че ти си знаеш. Това обаче,  не се случва  много често.

Интервю на Исак ГОЗЕС