Музей-галерия „Анел“ представя „Изправения човек“ - изложба скулптури на Зиятин Нуриев. Куратор на експозицията, която може да бъде видяна в периода 15.05.2023 – 31.05.2023 в хотел „Анел“, е Аксиния Джурова.

Ето какво казва тя:

Изложбата в Музея-Галерия „Анел“ на Зиятин Нуриев е част от дългогодишен негов проект на тема „Незавършен проект за нов човек“.

В едно интервю, което взех от него през 2015 г., когато го запитах как си представя този „нов човек“, той отговори: „Не мога да си го представя още. Затова е незавършен проект. Ако можех, сигурно щях да го завърша и тогава щях да стана дядо Господ.“

А на въпроса защо прави само стъпките вместо целия човек и защо част от пластиките е нарекъл Homo erectus (Изправеният човек), той каза: „Човекът как е станал човек, като е стъпвал на земята… макар че като си помислиш, колкото да казваме, че човекът е най-висшето същество, може и да е, но не е най-умното.

Гениален е в технологиите, но от друга страна, какво прави с гения си, не го използва гениално. Като знание и познание се е развил, но не и като съзнание. Нобел е откривател на динамита, но не мисля, че го е открил за да се трепят хората, а да има енергия, която да измести физическия труд на човека, но ние започнахме да правим бомби…

После направихме атомната енергия, а сега генното инженерство. А утре какво ще стане? Изглежда, че човекът не може да носи тежестта на собствения си гений, затова правя тези проекти за нов човек. Нещо му стана днес на света и човека, за да се обърне така, както сега го виждаме.“

„Изправеният човек“ на Зиятин Нуриев е търсещият човек, този, който пита, освен „Къде сме и накъде отиваме“, но и защо днес блудният син не може да се завърне? Дали само защото го няма вече разкаянието, или защото нямаме нужда от нравствени притчи?! Ще се примирим ли с нашето време, в което се размиха всички граници и превърнаха човека едновременно в палач и жертва? Неслучайно серията от стъпки в „Homo erectus“ скулпторът е нарекъл „стъпките на апостолите“. Дали защото от тях отново имаме нужда сега?

Когато за първи път видях работи на Зиятин още като студент в Академията, си зададох въпроса откъде се появи? По-късно се учудих каква е тази упоритост да отстоява собствената си творческа свобода, да не прилича на своите учители и едновременно с това да носи и изразява пластично в базалта, мрамора, бронза, дървото интравертността, ритуалността и сакралността и на Египет, и на Асирия и на Вавилон, и на Византия.

Някои от неговите скулптури (серията Лего I-IV), показани в настоящата изложба, буквално предразполагат към поклонение и моление при драматизма, който излъчват от срещата на времето с материята. Някои от тях той е нарекъл също „Звездоброецът“. Те напомнят истукани, отправили поглед в отвъдното, вярващи в съществуването на някаква по-голяма от нашата реалност, на тази, на която сме поверили своето „аз“. Състояние, подобно на молитвата, в което нашето „аз“ се трансформира от егоистично в състрадателно, алтруистично.

Най-учудващото в тази изложба е, че Зиятин Нуриев създава своите безмълвни пластики в един свят, в който човекът в най-висша степен е сведен до материалното, лишавайки се по този начин да задава въпроси към себе си и Твореца, да се съмнява в неговото всемогъщество и всеблагост на фона на обграждащото ни зло. Но при осъзнатостта за това, че божиите пътища не са тези на човека, за това са и неведоми, Зиятин Нуриев не спира да търси и пита в духа на Хегеловия идеализъм, т.е. от позицията на вярата за човека като най-висше творение на природата.

Майстор на длетото, владеещ камъка до съвършенство, предаващ своя опит на учениците си, споделящ с приятелите си вълненията за съдбата на изкуството, което повече от столетие върви към подмяна на шедьовъра с експеримента и отдалечаването му по този начин от музеите, Зиятин Нуриев ме връща към бурните дни на 1968 г., към „Децата на светлината“, голяма част от които, под въздействието на хероина, заприличаха не след дълго на пациенти от лудницата, за да се превърнат по-късно в социални неприспособенци. Къде изчезнаха тези експериментатори на „свободния живот“?

Появиха ли се нови деца „по пътищата“? Не усеща ли Зиятин Нуриев тяхното завръщане? Вероятно. Техните стъпки обаче днес са по-тежки от драмата, която носят, на нравствената катастрофа, от противоречието между „стадното съзнание“ – подчинението на лидера и копнежите на човешкия дух към висшата истина?! Дали това не е отново жажда за цялост на битието ?! Не знам!

Във всеки случай пластиките на Зиятин Нуриев те разтърсват, тревожат, карат те да си задаваш въпроси, въпреки че на моменти аз си ги представям в един свръхмодерен олтар на вярата въобще… Това не е ли част от този Нов човек - Изправеният, който би трябвало да се появи?!

Оставям отговорите на зрителите, които ще посетят тази необикновена за времето в което живеем изложба, а може би точно заради него, тя е едновременно провокативна, интровертна и вглъбена като Вечността.