Народната певица Гуна Иванова изживя страшна трагедия със загубата на единия си син, но две гласовити и красиви внучки наследиха таланта ѝ

Народната певица Гуна Иванова е родена на 20 юли 1948 г. в петричкото село Богородица. Пее още от дете, а първата й официална изява е на фестивала в село Кърналово. Между 1968-а и 1983 г. пее в пернишкия ансамбъл „Граово“. През 1983 г. печели конкурс за солистка в Ансамбъла на Строителни войски, където остава до 2000 г., когато формацията е закрита. От 2010 г. е солистка в Представителния ансамбъл на Въоръжените сили. Гастролирала е на пет континента. Спечелила е вярна публика, която с интерес следи нейните изяви. Наред с успехите в професионален план я спохождат толкова много нещастия в личен план. Най-тежко й се отразява загубата на единия син. Има обаче две прекрасни внучки – на другия й син, които тръгват по нейните стъпки. Представиха се повече от успешно на фестивала „Пирин фолк“, а също така дебютираха и с народен албум. Ето какво споделя гордата баба за двете си прекрасни създания и защо ги съветва да се развият в друга професия.

- Искам първо да изкажа възхищението си от вашите внучки Ива и Велислава, които изумиха публика и жури на фестивала „Пирин фолк“! Достойни наследнички на баба си! 
- Благодаря ви много! Чак да са изумили публиката и журито - не, но се представиха много прилично и аз се гордея с това. Не съм много съгласна, че те нагазиха в моите води, във фолклора, но нямаше как да не се получи, след като са израсли при мен и са закърмени с тази песен. 

- Вие ли сте „виновна“ за техния певчески път? От колко годишни проявяват интерес към българската народна песен?
- Изключително и само аз съм виновна. Те имат генетично наследство към пеенето и от родителите си, които не се занимават професионално. Да навлязат в това пространство обаче съм виновна само аз. Гледах си ги като бяха мънички, по 24 часа в денонощието бях с тях. Такива бяха смените в работата на родителите им, че се налагаше да съм повече време с тях. Водех ги с мен по репетиции с групата и докато седяха на скамейката, изведнъж се наредиха между певците и заявиха, че ще пеят. 
Още от родилното като я изписахме голямата, Ивка, започнах да й пея една бавна хубава песен, на която тя реагираше по особен начин – млъкваше. А тя беше новородено бебе и непрекъснато плачеше. Щом й запеех тази песен тя притихваше и слушаше. За проверка пеех и други песни, при което тя започваше отново да плаче. Оказа се, че в действителност детето се възпитава още в утробата на майката. 

- По-малката внучка – Велислава, учи в НАТФИЗ в класа на Стефан Данаилов. Тя участва с главна роля във филма „12 А“, който всеки момент ще тръгне по кината… 
- Много съм щастлива, че още в първи курс й предложиха такава роля. Искам в това поприще да й се отвори светъл път. Нека да си пеят за удоволствие. Пътувахме в колата след „Пирин фолк“ и те: „Сега да не си казала, че не трябва да пеем“, понеже аз няма-няма и им ударя по някое канче на главата. Ивка завърши с пълно отличие УНСС и където и да отиде просто виждат, че е огън-детенце. Съветвам я да работи в тази посока. А едното не пречи на другото. Дай Боже да се ориентира. Аз самата нямам право да се оплаквам, стоя здраво стъпила на сцената и пазара, но ми се прокрадва някакъв песимизъм дали ще има на кого да я пеем тази прекрасна българска песен. 


Внучките на Гуна са достойни последователки на нейното творчество

- Вярна ли е приказката, че „музикант къща не храни“ и в този смисъл някога съветвали ли сте сестрите да се откажат от мечтата си да пеят? 
- Не, аз от личен опит не мога да се оплача. Що се отнася до „музикант къща не храни“ много зависи от музиканта. Аз цял живот съм си хранила къщата и близките с пеене. И на тия години съм силна на пазара. 
Съветвам ги да не се занимават с музика заради бъдещето. Простете ми за черногледството, но така виждам нещата. Има хора, които смятат народната песен за духовна храна. Но две поколения и повече израснаха с една друга музика. Нещата се променят. Те ще трябват много да копаят, за да стигнат донякъде. Но има други професии, в които биха се реализирали. И в този смисъл им го казвам това нещо. Цялото младо поколение на България е насочено към Терминал 2 и аз все ги дърпам натам. Те категорично обаче отказват, казват: „И тук трябва да живеят свестни хора“. Дай Боже да са прави. Много ми се ще нещо да се промени… 

- Имаше период, в който фолклорът беше в лек застой, докато в последните години се наблюдава сериозно завръщане към корените на българската музика. Споделяте ли моите наблюдения? 
- Да, така е! Тук е мястото да благодаря на всички момичета и момчета, които се занимават с т.нар. клубове по народни танци. Те сякаш възвърнаха вниманието на младото поколение към фолклора. Идентичността на българина е във фолклора. 

- Вие сте от изпълнителите, които имат концерти на 5 континента. Какви спомени таите в себе си за изявите ви в чужбина и с какво е по-различна публиката там?
- В много от страните навън съм била като участник във фестивали. При самостоятелните ми изяви съм пяла пред българска общественост. Едното е трогателно по един начин, другото по друг. Спомням си, когато бях в Тунис в Древния амфитеатър в Картаген в 1 часа през нощта всички бяха на крака и скандираха „България“. Изпитах гордост тогава на българка. 
Миналата година пък пях на македонци в Австралия и на българи в Лондон и Южна Африка и навсякъде ми се покъртваше душата от самия факт, че толкова ревностно се пазят и са пренесени традиции, костюми и песни. Тогава си казах, че България ще я има там, където има българи. Може би това трябва да ни утешава. 

- Как поддържате такава фигура, примесена с младежки дух? Спазвате ли някакви диети, хранителни режими и т.н.?
- Младия ми дух го поддържат младите хора, с които общувам. Зрителите заслужават да им поднесеш песента с любов и усмивка. Няма смисъл да се превръщам в киселяк, защото имаш трудни моменти. Тази любов ми поддържа духа. А пък визията пак е адресирана към негово величество зрителя и слушателя. Не мога да му се поднеса по безобразен начин и каквото видя насреща да го изям, да се натъпча… Задължително играя и гимнастика, защото това по някакъв начин ме поддържа физически. Когато човек се обездвижи и започват да се обаждат някои характерни за годините неща. 

- Пред обществеността изглеждате като силна жена, но не може да нямате своите слаби и трудни моменти…? Кой е най-тежкият период от живота ви? 
- О, боже! Трудни моменти… Та моят живот е мелница. Не го пожелавам на никого. Всеки ден ставам с молитвата: „Боже, не давай на никого такива изпитания, каквито моята душа е изпитала. Позволи ми да направя поне три добрини днес.“ Загубата на съпруга ми, на брат ми и моята майка са били тежки моменти, но не се преживява загубата на детето. Това просто не се преживява и на никому не се моля да го стига! 

- Какво си пожелавате, за какво мечтаете? 
- Твърде гротескно ще е човек на моите години да мечтае нещо за себе си. Моите мечти, пожелания и страхове са свързани с тези две гълъбици (внучките й – б.а.), които ми внасят светлина в тъмния житейски тунел. 

Интервю на Красимир КРАСИМИРОВ